Още от лятото на 1876 г. между Турция и Черна гора се води война. Настъплението на руските войски под командването на генерал Гурко в Южна България принуждава Турция да изтегли армейския корпус на Сюлейман паша от черногорския фронт на изток в Тракия. Черна гора, останала без противник, удвоява територията си за няколко месеца, а Санстефанският (член 2) и Берлинският договор признават независимостта й.
Важно е да запомним преди всичко, което ще прочете читателят по- нататък, че Санстефанският мирен договор от 19 февруари/3 март 1978 г. е между Русия и Турция, редактиран и подписан от граф Николай Игнатиев и Сафет паша. Всички права и задължения по този договор, включително и по отношение на трети страни, каквито са Черна Гора, Сърбия, Румъния и България, са на двете държави съдоговорителки. Както е известно обаче, Турция отказва да ратифицира Санстефанския договор. Европейските велики сили въстават срещу него.
Австро-Унгария е недоволна, тъй като в договора липсват вече постигнатите споразумения с Русия в Райхщад и Будапеща, предвиждащи предоставянето на Босна и Херцеговина на Австро-Унгария и създаването на две български автономни области, а не голяма България, която в санстефанските граници би била препятствие пред нереалистичните амбиции на Виена за излаз на Егейско море чрез Солун.
Лондон отхвърля Санстефанска България като заплаха за целостта на Турция и за английските интереси в района по охрана на релсовия път за Индия и водния път по реките Тигър и Ефрат на юг.
Париж изразява загриженост за гръцките интереси, макар самата Гърция да не формулира претенции.
Единствено Берлин е доволен, тъй като договорът гарантира свобода на корабоплаването по Дунава и черноморските проливи, което е основна външнополитическа цел на германската дипломация.
Русия е принудена да започне двустранни сондажи със западните „демокрации”. Граф Игнатиев се опитва да договори с Австро-Унгария приемлив компромис, но Андраши остава непреклонен и не приема западната българска граница, като настоява за реално влияние в Западните Балкани.
Aнглия възразява срещу всички основни клаузи в Санстефанския договор, като не възразява единствено срещу териториалното разширяване на Сърбия и Черна гора. За разговори в Лондон е изпратен Александър Михайлович Горчаков, министър на външните работи, тъй като англичаните настояват граф Игнатиев да бъде изключен от участие в бъдещи преговори. На 30 май 1878 г. в Лондон е подписано тайно англо-руско споразумение, с което Русия зачерква постигнатото в Сан Стефано и се съгласява на схемата, възприета на Берлинския конгрес. В Лондон Русия отстъпва и от договореното по отношение границите на България с Австро-Унгария в Босна и Херцеговина.
На 6 май 1878 г. Англия, вече с развързани ръце, подписва тайно англо-австро-унгарско споразумение за общи позиции срещу Русия на Берлинския конгрес.
Берлинският конгрес се открива на 13 юни 1878 г. в двореца Радзивил. В него участват Великобритания, Австро- Унгария, Германия, Италия, Русия и Османската империя. Под натиска на Франция е изслушана и Румъния, която заявява, че не желае да размени Бесарабия за Добруджа, въпрос, който до конгреса не е разглеждан на никакъв форум. Мотивът за нежеланието да размени Бесарабия за Добруджа е, че тя е населена от българи от основаването на българската държава, население етнически чуждо на румънското, но не възразява да получи Добруджа като компенсация за участието във войната. Основната вина за поставяне и разглеждане на въпроса за Северна Добруджа е на руската делегация по две причини: първата е, че руските представители Горчаков и посланикът на Русия в Лондон граф П. Шувалов не се позовават на член 19 от Санстефанския договор, съгласно който тази част от владенията на Османската империя се предоставя на Русия и настояват това да се впише в Берлинския договор. Втората причина е, че при условие, че Санстефанският договор не бъде приет за правна рамка за изработване на Берлинския договор, то Северна Добруджа няма никакво основание да не се разгледа като неразделна част от освободената от турско робство територия, на която се създава Княжество България, а не да продължи да се използва като разменна монета, при което турското робство е заменено с чокойско.
Всъщност какво получи Русия срещу хиляда четиристотин и десетте милиона рубли, на каквато сума възлизаха претърпените вреди и загуби от войната, според чл. 19 от Санстефанския договор, в това число 66 000 убити и 140 000 ранени съгласно Берлинския договор? Много малко на фона на онова, с което се сдобиха нейните „съюзници”. Освен независимост Румъния бе насилена да окупира населената с българи Северна Добруджа, Сърбия заграби повече от 20 000 кв. км населена с българи земя, а Черна гора удвои територията си. Руските войски стигнаха до подстъпите на Цариград, граф Игнатиев се бе преборил в Сан Стефано за свободна България в етническите й граници с едно изключение – Северна Добруджа. В Берлин Шувалов отстъпи спечеленото на бойното поле обратно на Османската империя и Великобритания. Споменът от Кримската война, която Русия бе загубила преди 20 години срещу коалицията Турция, Англия, Франция и Сардинското кралство, като че ли продължаваше да парализира мисълта на нашите освободители!
С какви придобивки за Русия приключи войната? Русия си възстанови суверенитета върху Южна Бесарабия, отстъпена по силата на член 20 на Парижкия договор от 1856 година, с който бе сложен край на Кримската война, на Княжество Молдова, което съгласно член 21 остана васално на Високата порта.
Турция отстъпи на Русия областите Карс, Ардахан и Батуми в Азия с пристанищата на Черно море. Русия се съгласи Батуми да получи статут на свободно пристанище. Русия засили влиянието си в Княжество България, Източна Румелия, Сърбия и Черна гора.
При съпоставяне на разпоредбите на членове 20 и 21 на Парижкия договор от 1856 г., с които Южна Бесарабия се отнема от Русия и се предоставя на Княжество Молдова, васално на Високата порта, и разпоредбата на чл. 45 на Берлинския договор, с която същата територия се възстановява на Русия като „част от територията на Княжество Румъния”, не може да не буди недоумение фактът, че територия, населена с българи, част от Молдова, включена по силата на обединението на Влахия с Молдова през 1859 г. в новообразуваното Княжество Румъния, се заменя със земя, каквато е Северна Добруджа, също изцяло населена с българи чрез „присъединяване към територията на Румъния” по силата на член 46 на Берлинския договор? При условие, че и двете територии – Южна Бесарабия и Северна Добруджа, в началото на бойните действия са номинално част от Османската империя и би следвало по силата на същата логика, по която бяха териториално обособени Сърбия, Румъния и Черна гора – етническа принадлежност на населението – Северна Добруджа да се включи в Княжество България като част от земите „на Север от Стара планина”, населени с българи, според признатите от султана през 1870 г. граници на Българската Екзархия.
При определяне на границата между България и Румъния в Добруджа, противно на здравия разум, бе прибавена допълнителна територия към договореното в Сан Стефано, като вместо линията Мангалия – Расово, в Берлин граничната точка на Дунав бе изместена на юг до Силистра!
На конгреса в Берлин са били допуснати по един или друг повод и представители на Сърбия и Черна гора наред с Румъния. Единствено липсват български представители, заради които бе започнала и се води войната.
Искрена или не, румънската общественост даде вид, че е против предложената за разглеждане на Берлинския конгрес размяна на Южна Бесарабия със Северна Добруджа. Румънския вестник “Telegraful” от 30 март 1878 г. писа: „Добруджа ще стане един нов български въпрос. Предстои създаване на княжество България: то веднага ще поиска Добруджа, където принципът на естествените граници, както и принципът на националностите ще бъде в полза на нейните искания”.
На 2 април 1878 г. вестник “Steana Romania” публикува следното заявление на румънския министър-председател Йоан Братияну: „И въпрос не може да става да се приеме Добруджа. Както географско-икономически, така и етнически, и исторически Добруджа не съставлява част от нашата територия. Разположена отвъд Дунава, тя е естествено продължение на България; населена е най-вече с българи, турци, татари. В нея румънци няма. Ако ние я завладеем, ще стане постоянен източник на конфликти между нас и българите: една отворена рана...“
По късно Братияну разкрива мотивите за проявеното привидно благородство, като заявява: „Румъния не желае да получи Добруджа от Русия като компенсация, а иска да я получи от Конгреса като възстановяване на древното право на Румъния над нея и като утвърждаване на европейския интерес по отношение на устието на река Дунав. А що се отнася до Бесарабия, Румъния желае да се разбере, че тя се отказва от нея не доброволно, а протестирайки срещу силата и срещу решението на Великите сили”.
На 14 ноември 1878 г., четири месеца след края на Берлинския конгрес, румънският крал Карол I отправя до добруджанското население следното послание на български език:
„С Берлинския договор европейските велики сили присъединиха вашата родина към Румъния. Ние няма да влезем като завоеватели във вашите граници така определени от Европа...” Какъв пример за природна щедрост към коронована глава!
Следва
