Нова Зора

Една от най-големите за­слуги на руските консер­ватори и славянофилите от ХIХ век, която предиз­вика яростна омраза у западните философи рационалисти и мате­риалисти, е разобличаването на фалша и несъстоятелността на т. нар. „европейска демокрация“. Те доказаха, че зад тази катего­рия се крие пустота и несъс­тоятелност, думи, които са из­празнени от съдържание, но звучат примамливо и красиво, защото предлагат решенията за управлението на държава­та и обществото, както и на ця­лостния социално-икономиче­ски живот да се взимат „заедно“ и чрез вишегласие.

Това твърдение бе също тол­кова дръзко и провокативно, колкото и обвиненията на евро­пейската философия срещу ру­ския абсолютизъм и консервати­зъм, че са проява на черна дик­татура и изключване не само на прогреса, но на всяко постъпа­телно социално развитие. И че са изключване на най-елементарна човешка свобода за потиснати­те съсловия. Защото и двете не са верни!

През ХIХ, но и през целия ХХ век европейската пози­ция бе не просто възприема­на от всички народи, общества и държави, но и превърната в ценност, срещу която няма аб­солютно никаква алтернатива. Дори и марксистите от края на ХХ и началото на ХХІ век, но след като се отказаха от марк­сизма, го признаха. И съвсем логично левите политически субекти престанаха да същест­вуват.

Това са спорове, в голямата си част съвсем принципни, защото изхождат от начина на устрой­ство на обществото и държавите, в които дискутиращите живеят и дори организират със собствени сили. Оттук произлиза страст­та, с които се водят теоретич­ните разговори и се взимат предвид аргументите на една­та или другата страна.

Такива спорове, които са в крайна сметка политически, имат малък хоризонт на пред­видимост и събиране на доказа­телства. По-важното е да се каже възражението, и то достатъчно убедително, за да бъде гласно или негласно прието. А и за да се по­сочи силната и слабата страна на двете системи.

В крайна сметка и в теоре­тичния, и в практическия спор връх взима и побеждава запад­ноевропейският аргумент. Жи­вотът в крайна сметка потвърж­дава неговата сила, дългосроч­ност и примамливост като начин на живот. От друга страна, абсо­лютната монархия е форма на държавно управление, присъща на Средновековието и на рели­гиозното съзнание. А от времето на Петър Велики Русия започ­на да преживява своя своеоб­разен ренесанс и да се приоб­щава към Модерната епоха.

Но въпросът е в принципа, не във фактическата форма. За­падните идеологии и особено идеологията на Просвещение­то отрекоха руския обществено- държавен модел на устройство и идеите, върху които бе форми­ран, утвърден и поддържан. И бяха настроени твърде враждеб­но към руския консерватизъм и особено към славянофилството.

Принципът, за който го­воря, е в характера на форма­та на държавно устройство, на неговата нравственост и идейна същност. Абсолютната монархия, още веднъж ще пов­торя, не е буржоазна диктату­ра, репресии срещу недоволни­те, пълно ограничаване на недо­волства и съпротива на несъглас­ните, изключване на появата на нови идеи. Тя е политическото приложение на християнските норми за власт, субординация, права на човека, но и на задъл­жения. А те са ненакърними, не се отменят и не се ограни­чават по никакъв начин – осо­бено задълженията и отговор­ността.

Като отрича абсолютна­та монархия, идеите на славя­нофилството и консерватизма, Западна Европа налага като единствена форма на държав­но устройство и управление демокрацията. Буржоазната демокрация се извежда от ан­тичната, за да се подчертае, че принципът е древен и проверен от историята. И че смисълът му е в участието на народа в упра­влението и прилагането на на­родната воля в съдбините на обществото. Тази воля се иден­тифицира с волята на мнозин­ството, на която малцинство­то безрезервно признава и й се подчинява.

Принципът е благороден, формулиран е успешно и маси­те във всички държави са оча­ровани от тази нова форма. На­родната воля обаче е примам­ливост, записана в една или друга методология, но по съ­щество е изпразнена от съ­държание, защото тя не ви­наги се въплъщава в мнозин­ството и не то я изразява. За­щото мнозинството, и то когато гласува, е механичен сбор, а не единството в начина на ми­слене и поведение. гласна с нея, нищо чудно да се погуби. Особено когато волята влиза в противоречие или с ха­рактера на държавата, или с же­ланията и амбициите на тези, които я притежават, но се крият зад народа.

Тогава именно се вижда какво означава народна воля, воля на мнозинството и демо­крация.

Капиталът, който владее държавата в Модерната и пост­модерната епоха, успяваше да ограничава отклоненията на „демокрацията“ от обичайното състояние и да не преминава гра­ницата, отвъд която е възможна разруха на тази държава и евен­туално смяна на социално-ико­номическата система. И докато икономиката беше силна и мо­гъща; докато светът можеше да бъде владян чрез най-силната валута и с примамката на висо­кото равнище на живот, свобо­дата на избора и възможност­та да се постави най-добрият и най-способният да управлява и то чрез проверка и отчитане на общественото мнение, де­мокрацията беше непобедимо оръжие за ограничаване и уме­реност в претенциите спрямо капитала.

Но когато системата все по­вече губи от своето могъще­ство и от енергията си да упра­влява, а капиталът става ане­мичен и трудно се съсредоточава в обществените необходимости, които е длъжен да задоволява, а мисли единствено за себе си, де­мокрацията се оказва неспо­собна да подчинява общество­то на неговата воля. Тогава и хората проглеждат и виждат кол­ко грозно и непривлекателно е лицето й и каква злоба и омраза се излъчва от него.

И започват изпитанията й.

Тези изпитания станаха по- трудни и по-тежки за нея след края на т. нар. „студена война“, когато вече не й беше необхо­димо да се представя такава, каквато не е, и да не се съобра­зява с наложеното и утвърде­но за нея мнение. Казано ина­че и по-точно: тя стана излиш­на. Докато беше аргумент срещу социализма и неговата държава, тя показваше постоянно своя „благороден“ характер и универ­салността си в преодоляването на всичките проблеми, които се изправяха пред западната дър­жава. Това блазнеше и подвеж­даше гражданите на социа­листическия блок и те се раз­мечтаха да получат подобна държава и за себе си. Но кога­то я получиха, видяха, че не е онова, за което им бяха гово­рили.

Прекалено голяма и важна бе ролята вече на капитала, за да се съобразява той с общест­веното мнение – колкото и ва­жно все пак да е това съобразя­ване. Времето стана динамично, парите ускориха движението си, поради което бяха по-уязвими. Финансовата система на ка­питализма като цяло се ока­за доста нестабилна и трудно управляема. Заплахите от ин­флация се превърнаха почти в ежедневие. В тази нестабил­ност капиталът изгуби силата си чрез своята пряка работа в икономиката да определя по­литиката и състоянието на об­ществото. Не беше лесно подоб­на функция да се запази дълго в глобализиращия се свят, кой­то на всичко отгоре трудно се обединяваше и заживяваше по нови правила. Друга сила и по друг начин прилагана бе необ­ходима, за да преодолее капита­лът трудностите и да възвърне сигурността си. Това трябваше да стане вече чрез пряка намеса във властта и нейното констру­иране и контролиране.

Понеже е изключително трудно да се реформира сис­темата на властта – особено в нейната най-важна и същест­вена част, капиталът просто започна да нарушава прави­лата, да въвежда безразборно нови, без да се съобразява с общественото мнение, и дори да изключва формалните ре­зултати от изборите и да фор­мира власт от политически су­бекти, за които избиратели­те не са дали подобен мандат. Но щом е необходимо за капи­тала, то трябваше да стане. Да не говорим за фалшификациите и манипулациите на обществе­ното мнение с цел да се постиг­не видимостта на демокрацията и чрез нея да се оправдае пове­дението на капитала. Но дори и при подобни манипулации ре­зултатите на бяха напълно спо­ред желанието и очакванията му.

Проблемът за властта от­давна не се решава в избори­те, а на невидими места. Ако хората, които са се нагърбили да управляват държавата чрез по­ставени фигури, са добре под­готвени, опитни, съобразителни и умни, е възможно да се фор­мира по-успешна власт, имити­раща демокрацията и съобразя­ваща се с онова мнозинство, от чието име влиза в ролята си. Ала тези хора стават все по-елемен­тарни, повърхностни, та дори и глупави, за да се очаква от тях подобно равнище на решения­та им.

Това вече е масова практика навсякъде по света и нищо не е в състояние да й попречи или да я отмени. Капиталистическата система няма воля, а и необхо­димост повече да се прикрива с демокрацията и да играе те­атър, който никой не желае да гледа.

Играе се вече друг театър и на друга сцена.

Защото демокрацията не съществува. А новото, което се установява, още няма име, защото не се е от­кроило лицето му и не са се проявили главните му харак­теристики. Но скоро и това ще стане!