рието между Русия и Турция, 19 януарий 1878, руските войски заеха демаркационна линия почти до самите цариградски стени. Преговорите за миръ, обаче, се затегнаха, макар че не само по главните линии, но и в подробности договорътъ да беше готов.
Руската войска, след като ДОСТОЙНО БЕ ИЗПЪЛНИЛА СВОЯТА ЗАДАЧА, с нетърпение очакваше подписването на мира, за да се завърне по своите родни места. Скоро настъпи отдушникъ на тая тежка атмосфера. На 17 февруарий в 11 ч. сутринта целиятъ Сан. Стефански гарнизонъ бе вдигнатъ по тревога. Бързо частите се събраха и построиха на сборното място вънъ от селището, до самия фаръ, от гдето на дланъ се виждаше Цариградъ съ своите минарета и куполи на прочутите старинни джамии. Оттук демаркационната линия отстоеше само на 10 клм., като се опираше да предградията Барутъ-Хане и Макри-Кьой, а зад нея на единъ изстрелъ бяха разположени конусообразните турски палатки и землянки, около които ясно се забелязваха групи турски войници, видимо разтревожени от раздвижването на руските части.
Скоро на плаца пристигна ГЛАВНОКОМАНДУВАЩИЯТЪ РУСКИТЕ ВОЙСКИ, заобиколенъ от щаба и свитата си. След обичайното тържествено посрещане, великиятъ князъ заповяда да се произведе отрядно учение посока на Цариградъ. Гъсти пехотни вериги запълниха цялото поле и като вълни се понесоха право на изтокъ. Артилерията на галопъ зае позиции, докато конницата в облакъ от прахъ се изгуби напредъ. С редко въодушевление, което видимо се четеше в очите на всички, войските настъпваха къмъ набелязания и тъй отдавна мечтанъ обектъ. Отделни разезди и дори ескадрони, изчезнаха в предградията отвъдъ демаркационната линия. Устремътъ беше така голем, че за малко щеше да бъде осъществена желаната от векове мечта на Русия - завладяването на Цариградъ, ако не бе подаден от щабъ-тръбача сигнала „СТОЙ, ОСВОБОДИ СЕ“. Ефектътъ, обаче, бе произведен и още докато войските почиваха на достигнатите пунктове, съ извънреденъ влакъ пристигна ТУРСКИЯТЪ ПЪЛНОМОЩНИКЪ НАМИК ПАША, видимо разтревожен, и се отправи към дома на руския пълномощникъ графъ Игнатиевъ, където близо вече от месец заседаваше смесената комисия по изработване на условията за миръ.
Частите, подиръ доста продължителна почивка, късно вечерта с музика се завърнаха въ квартирите си. Навсекъде се чуваха поздравления за подписания миръ, подъ угрозата на едно възможно настъпление в столицата, тържественото обявяване на което се запазвало да стане на големия праздникъ на руския народъ – 19 февруарий.
Многоочакваниятъ денъ настъпи, на който грандиозен парадъ щеше да бъде произведенъ. В него щеха да взематъ участие 2 ПЕХОТНИ ДИВИЗИИ, КОННА ДИВИЗИЯ И ЦЕЛАТА СВОБОДНА АРТИЛЕРИЯ.
Частите, за да успеят на време да заематъ местата си, требваше да извършат нощни походи.
Денътъ беше мраченъ и ветровитъ, дори завале редъкъ дъждъ следъ пладне. В определения часъ – 12 по обедъ, частите, подтегнати, весели и радостни, не чувствувайки ни нужда за сънъ, ни умора, гордо заеха местата си. Задъ техъ се трупаше целото население, дошло от околностьта, за да присъствува на тържеството. средата на карето от войски бе издигнатъ богато украсениятъ съ зеленина и национални руски знамена аналой. Тук бе вече и духовенството съ своите разкошни одежди, заобиколено от многоброенъ певчески хоръ. Липсваше само главнокомандуващиятъ, който за пръвъ пътъ въ своята служба остави подчинените си да го чакатъ. Неговата свита отдавна бе събрана пред дома му. Бързаше и Великиятъ князъ, но нерадостна вестъ го задържаше безъ време. Турските пълномощници въ последниятъ моментъ ОТЛОЖИХА ПОДПИСВАНЕТО НА МИРНИЯ ДОГОВОРЪ, като намериха целъ редъ уклончиви причини. Пренията бяха бурни, но турските представители останаха неотстъпчиви дори и предъ заплашванията на графа. Десантътъ на шепа английски моряци, предназначени за охрана на британската легация, подхранваше надеждата за интервенция от страна на Великите сили. Парадътъ се отложи за два часа, на войските се даде почивка и се заповяда да се хранят. Към определения часъ последва второ отлагане за 3 ч. Мина 3 ч. и приближаваше вече 4 ч., когато пристигна ординарецъ, съобщаващъ на командуващия парада графъ Шуваловъ,че парадътъ се отлага за неопределено време, но частите да останат по местата си.
Мълкомъ измокрените до кости войски приеха известието. Лека-полека привидното спокойствие изчезна и офицерите и войниците се възбудиха. По едно време като гръмъ от ясно небе се разнесе мълвата, че ТУРЦИТЕ ОТКАЗАЛИ ДА ПОДПИШАТ МИРА и затова войските право от парада щели да настъпятъ към Цариградъ. Светнаха очите, радость заигра по лицата на всинца, и веселото настроение скоро се преле в бойни песни. Полето се огласи от този хиляденъ хоръ, отзвукът на който требва да е достигналъ до турските пълномощници, заседаващи недалеко от войските, в дома на граф Игнатиев.
Между това наближаваше мръкване, а дъждътъ капка следъ капка милваше ЗАГОРЕЛИТЕ СВЕТНАЛИ ЛИЦА НА ХРАБРЕЦИТЕ, чиито бойни песни заглушаваха зелените пенести вълни на Мраморното море, една следъ друга разбиващи се съ гръмъ в скалистия брегъ, които каточели се се стараеха да поддържат басовата партия на грандиозния хоръ. Западниятъ вятъръ, радостно нахвърлящъ се върху гвардейските светини, далеко разнасяше боевия напевъ.
Но ето в 5 и пол. часа великиятъ княз, заобиколенъ от своята блестяща свита, се показа на своя вранъ жребецъ при окрайнината на Санъ-Стефано.
Войските се раздвижиха. Подадоха се тревожни команди и човешкото море, като по знакъ от Бога, стихна и замръзна. Погледите на всинца се устремиха към любимия главнокомандуващъ, но последниятъ, вместо да полети към техъ, спре и слезе от коня. Дълбока въздишка се откъсна отъ войнишките гърди. Минаватъ нови минути.
Загриженостъ и досадлива нетърпеливостъ се проявява вече и по лицата на висшите началници. Обща натегната атмосфера, за която стигаше само единъ гръмъ, за да се изсипе порой, обхвана всички присъствуващи
И гръмътъ удари.
В далечината се появи конникъ, летящъ галопъ. Скоро ясно изпъкна ФИГУРАТА НА КРАСАВЕЦА ПОЛКОВНИКЪ ОРЛОВЪ, носящъ се на пълен полски галопъ, прилегнал на шията на коня и от кариеръ на место спира предъ великия князъ, комуто съ радостъ от високо отрапортува, че най-сетна турските делегати са подписали мирния договоръ, който след малко лично графъ Игнатиевъ ще донесе.
Само след неколко минути пристигна и графъ Игнатиев, стоящъ правъ въ открита каляска, държащъ се съ една ръка за кочияша, а с другата високо размахващъ свития на руло пергаментъ. Скачайки отъ колата преди още последната да е спрела, той се затича къмъ главнокомандуващия и съ сияюще лице поздрави Н. И. Височество с МИРЪ - ДОСТОЕНЪ ЗА РУСКОТО ОРЪЖИЕ.
Великиятъ князъ свали фуражката си и високо държейки я над главата си, извика пръвъ „ура“, което в същия мигъ бе подето от многобройната му свита. Ехото на това радостно „ура“ се понесе далечъ къмъ стройните редове на руските витязи, за да се разрази като буря от страшенъ нестихващъ боенъ викъ „ура“, което заглуши дори рева на морските талази. Гръмнаха и десетина военни музики, които без заповедъ засвириха тържествения химнъ „Боже, Царя храни“. Сюблименъ моментъ, достоенъ за четката на художника и за лирата на поета.
Главнокомандващият Императорската войска, великиятъ князъ, начело на своя щабъ и свита, на галопъ се понася към войските. РАЗДАВАТ СЕ НАПЕВНИ КОМАНДИ, но няма кой да ги чуе, а камо ли да ги изпълни. Всички, войска и народъ, продължаваха по-громко и по-громко да подемат нестихващия победенъ викъ „ура“ , който скоро се преле и смеси съ бойни песни.
При тая феерия отъ тържествени звукове пролете любимиятъ и храбъръ вождъ по фронта и спре пред аналоя. Тук, заобиколенъ от висшите началници, той успе да използва едно затишие на „ура“, за да обяви радостната вестъ съ своя громъкъ гласъ – „ПОЗДРАВЯВАМ ВИ, БОГАТИРИ. БОГЪ НИ БЛАГОСЛОВИ СЪ МИРЪ“. Ново „ура“, още по-възторжено, размесено с тържествените звуци на националния химнъ, се понесе и поде от тълпите на събралия се народъ.
Между туй главнокомандуващиятъ успе на своите първи помощници и на началниците на частите да изкаже своята гореща благодарност за техния трудъ, лишения и подвизи, като напълно са оправдали надеждите и вярата на Императора при освобождението на България. Напусто тръбачите повтаряха „на молитва“, нестихващото „ура“ не спираше и требваше самите началници, подпомогнати отъ ординарците отъ свитата, да се намесятъ, за да турятъ точка на това проявление но възторженъ ентусиазъмъ.
МОЛЕБСТВИЕТО БЕ ОТСЛУЖЕНО съ коленопреклонение и възгласено многолетие за Царя Освободителя, престолонаследника, двамата велики князе и царския домъ, след което бе изпето „Вечная памятъ“ за падналите войни и на края пакъ многолетие за победоносното войнство.
Вече бе настъпило мръкване, когато почна церемониалниятъ маршъ. Пехотата минаваше в баталионни колони съ бърза, но твърда боева крачка. Артилерията по батарейно на тръсъ, а конницата, когато тя минаваше, бе вече тъмна нощ, по стара традиция по ескадронно на галопъ. И всички минаваха, като викаха непрекъснато „ура“, като не даваха да се доловятъ поздравленията, благодарностите на великия князъ- гланокомандуващъ – те всички чувствуваха, че минават отлично.
Редко тържествена картина, може би единствена въ военната история, а за насъ особено мила и скъпа, понеже е свързана с нашето освобождение.
