Нова Зора

Сключването на Тристран­ния пакт, известен като Оста „Рим, Берлин и То­кио”, бе естествено след­ствие от дотогавашното развитие в Европа и света.

През лятото на 1939 г. вели­ките западни сили - Великобри­тания и Франция, разбраха, че голямата война, от която всич­ки народи на Европа се страху­ваха, е неизбежна. На 1 септем­ври 1939 г. тази война става факт с нападението на нацистка Гер­мания срещу Полша. Надеждата, че А. Хитлер ще пусне в ход чудо­вищната си военна машина сре­щу СССР обаче, се изпари след подписването на пакта за ненапа­дение между нацистка Германия и СССР от 23 август 1939 г.

Полша бе разгромена от вой­ските на Вермахта за две седми­ци.

Гарантите на полския сувере­нитет Великобритания и Фран­ция обявяват на 3 септември 1939 година война на нацистка Гер­мания. Последва деветмесечно странно, невоенно поведение на тези гаранти. След този условно мирен период следва „внезапно­то“ и широкомащабно нападе­ние на Вермахта над Западна Ев­ропа. Първата жертва е Фран­ция. Тя е нападната на 10 май 1940 година и капитулира на 22 юни 1940 година.

След нея Вермахтът заема цялата северна част на Северна Европа с изключение на Шве­ция. Тези блестящи победи на Вермахта откриват най-широ­ка перспектива за разгръщане на нацистката дипломация.

Първият неин успех по това време е сключването на така на­речения Тристранен пакт меж­ду нацистка Германия, фа­шистка Италия и милитари­стична Япония. След подписва­нето му на 27 септември 1940 г. немската дипломация се насоч­ва към търсене на съюзници в Източна Европа.

На 20, 23 и 24 ноем­ври 1940 г. към Тристранния пакт се присъединяват по­следователно Унгария, Румъ­ния, Словакия. Извън пакта остават България и Югославия. Борбата за тяхното присъединя­ване към пакта продължава до началото на март 1941 година. За цар Борис нещата са предел­но ясни: България няма да ос­тане извън войната, каквито са надеждите и настоявания­та на буржоазнодемократич­ната опозиция. Впечатляващи­те победи на Вермахта са взети под внимание, но освен цар Бо­рис Сакскобургготски е и водач на прогерманската българска буржоазия, което предрешава избора му да включи България в този пакт  шава този избор: още със съз­даването на Тристранния пакт СССР отправя към България предложението да се подпи­ше двустранен широкообхва­тен договор. В страната се раз­гръща широко народно движе­ние за сключването му. В Бълга­рия пристига делегация начело с емисаря на съветското външно министерство А. Соболев. Съ­щевременно Съветският съюз е посетен от българска делега­ция по същия въпрос. Настъп­ва уникален момент за бъл­гарската дипломация. Бълга­рия е ухажвана от две велики държави, държащи тогава под контрол цяла Европа, с изклю­чение на Великобритания.

Адолф Хитлер предлага Румъния да върне на Бълга­рия заграбената от нея през 1913 година Южна Добруджа. С това предложение е съгла­сява и СССР. В румънския град Крайова е сключен договор за връщането на Южна Добруджа на България, съпроводен с раз­мяна на населението. Всъщ­ност е извършено етническо прочистване на остатъците от многобройното българско мал­цинство в Северна Добруджа и на румънското малцинство, на­станено в Южна Добруджа през 1913 година.

Този договор поправя една безспорна несправедливост, но в същото време прави и един съд­боносен компромис: Северна Добруджа, многовековна бъл­гарска земя, остава завинаги извън България.

Въпреки това Крайовската спогодба от 7 септември 1940 година е най-успешното ди­пломатическо постижение на Царство България.

В сложната игра за военно­временната ориентация на Бъл­гария

решаваща роля изиграва Борис Сакскобургготски. Пър­вокласен политик във вътреш­ните дела на Царство България, той се проявява като виртуо­зен играч и във външната по­литика, несравним с който и да е европейски монарх от този пе­риод.

Какво бе тогава положението на България?

Заради авантюристичната политика на цар Фердинанд бе прекършен възходът на либе­ралнодемократичната буржо­азия, страната преживя две национални катастрофи, на­родът преживя един преврат и вдигна три въстания. Сло­жен бе кръст на мечтата за обединение на българите. За­почна траещата три десетиле­тия гражданска война.

Не бяха в ред и отношенията с всички непосредствени съседи на държавата ни.

След Първата световна вой­на бе създадена т. нар. Малка антанта, в която влязоха Чехо­словакия, Югославия, Румъ­ния и Гърция. Този военен съюз бе насочен срещу „реваншист­ката опасност” от Унгария и България, най-пострадали от парижките мирни договори. Затова и нашата страна се нами­раше в международна изолация до 1938 г., когато със Солунско­то споразумение бе сложен край на нейното 20-годишно унизи­телно положение. С това спора­зумение съседите на България й дадоха право да възстанови в пълен размер своята армия, очаквайки, че страната ни ще се примири със статуквото си на победена страна. А статук­вото на Югославия и Гърция като победители ги постави в антигерманския лагер. Ина­че, както на югославската, така и на гръцката буржоазия не бяха никак чужди антикомунисти­ческите и пронацистки настро­ения.

От великите сили, загуби­ли войната, най-пострадала беше Австро-Унгария. Тя се разпадна на съставните си час­ти. Върху нейните руини израс­наха четири по-малки държа­ви с много спорни етнически граници помежду си. От тези нови държави едни бяха сред победителите, други сред по­бедените. Вместо да се успо­кои след Първата световна война, Европа навлезе в пери­од на въоръжен, по- точно ус­корено въоръжаващ се мир.

Освен огромните матери­ални компенсации победени­те държави бяха подложени на жестоко национално униже­ние. Днес ни изглежда учуд­ващо, че Германия бе най-по­страдала в това отношение. Тя и най-бързо се съвзе след уни­зителния за нея Версайски до­говор. Шестнайсет години след него взелите властта в Германия най-реакционни националис­тически сили започнаха сис­темното премахване на уни­зителните клаузи от мирния договор. Само за четири годи­ни нацистка Германия, про­възгласила се за Трети герман­ски райх, върна в пределите си завзетите от Франция области и Судетите, принадлежащи дото­гава на Чехия. Постигнато бе ве­ковното желание на немците от Австрия и обединена Германия да заживеят в една държава.

Поради тези и много други обективни и субективни при­чини нацистка Германия въз­връщаше все по-бързо своето влияние в България. На 19 май 1934 година бе извършен вое­нен преврат, който ликвидира и без това окастрените либерал­нобуржоазни остатъци в бъл­гарския обществен живот.

През 1935 г. цар Борис III фактически извърши контра­преврат, без да върне отнети­те от българския народ буржо­азнодемократични права. Така откри път за налагане на мощ­ното нацисткото влияние в страната.

С това влияние се засилваше и обществената роля на герма­нофилската част от българската буржоазия, взела връх след Пър­вата световна война. След идва­нето на А. Хитлер на власт, тя с ускорени темпове започна да се фашизира. Фашизираше се и страната, т.е. почти целият об­ществен живот.

При това няма никакво съм­нение, че след Първата светов­на война над всички драма­тични колебания във вътреш­ната и външна политика на страната неизменно стоеше Кобургът – цар Борис III. Цар да, но не съвсем! Неговото про­възгласяване на 3 октомври 1918 г. бе в абсолютен разрез с Търновската конституция. Затова пък той бе реален ръко­водител – вожд /водач/ на гер­манофилската българска бур­жоазия. Борис III си беше бъл­гарският фюрер на една от раз­новидностите на европейския фашизъм. Може би ген. Жеков, ген. Х. Луков или проф. А. Цан­ков биха установили, ако бяха на власт, още по-кървав и още по- фашистки режим – повторение на нацизма, но самите немци не желаеха това. Монархиче­ският тип фашизъм съвсем оп­ределено ги задоволяваше. Ца­рят осигури на немците всич­ко, от което имаха нужда и всичко което поискаха от него до самата му смърт.

Есента на 1940 г.

е изключително напрег­нат, но и забележителен пери­од за Борис - потомъка на един от най-славните аристократич­ни родове на Европа – този на Кобургите. През тези няколко месеца, до самото начало на 1941 г., блестящо разиграва немско-фашистка диплома­ция. Това едва ли би станало, ако цар Борис знаеше от ня­къде, че великият фюрер на Третия райх е одобрил плана „Фридрих Барбароса“ срещу Съ­ветския съюз.

Какво става в този период и малко по-късно предстои да разгледаме подробно по-ната­тък.

Победоносният марш на Вермахта през 1939-1940 г. и доминиращото положение на германофилската буржоазия и нейните политически предста­вители в България спрямо ан­гло-френската убедиха царя да застане на страната на Герма­ния. Въпросът бе, как да стане това и кога. За по-нататъшна­та съдба на България събитията през 1940 г бяха не по-малко ва­жни от тези през 1941 г.

Годината 1940-а започна с парламентарни избори. Имен­но този факт се използва сега от недобросъвестни историци и политици, за да „доказват”, че Царство България била демо­кратична, а не фашистка държа­ва.

Съставено с активното учас­тие на полицията, при забрана на дейността на политическите партии, след мажоритарни из­бори XXV Обикновено народ­но събрание бе своеобразен парламентарен декор на мо­нархофашизма.

Малобройната опозиция в Народното събрание, състояща се от либералните англофилски кръгове, от известни земеделци, комунисти, и социалдемократи, изразяваше истинските инте­реси и настроения на мнозин­ството от българския народ. Не е никаква тайна, че опози­ционните депутати бяха подло­жени на постоянен груб натиск - на тях или им се отнемаше ду­мата, или изобщо не им се дава­ше в решаващите за страната дебати.

И тук отново опираме до

особеностите на българския фашизъм.

Вярно е, че той имаше свои­те специфики, но такива имаха и другите разновидности на фа­шизма - било то в Италия, Испа­ния, Португалия, Хърватско, Ун­гария, Словакия и т.н.

Откритите и безмозъчни подражатели на германския нацизъм у нас бяха свързани със своите покровители в Бер­лин и бяха негов политически резерв и средство за изнудва­не на „умерения” монархофа­шизъм. И нищо повече.

Но съществуваше и друг, прикрит и ръководен от дворе­ца фашизъм. Именно този фа­шизъм си имаше своя фюрер в лицето на монарха. Този фа­шизъм си имаше и своя пар­тия – това бе парламентарно­то правителствено мнозин­ство. То действаше като ръко­воден елит на тази партия без име. Но всичко това си беше фашизъм.

Това беше фашизъм с бъл­гарска специфика - монархо­фашизъм. Характерно за него беше, че всичко случващо се с него и чрез него бе все „симво­лично“ - наужким.

В управлението на страната на А. Хитлер не му бяха нужни истеричните български сурогат­ни нацисти, като „родните ни” легионери, ратници, отецпаис­иевци и пр. Със своите садист­ки маниери и лишени от каква­то и да е широка обществена подкрепа те неизбежно щяха да предизвикат масов кървав кон­фликт в страната и по този на­чин щяха съвсем ненужно да дестабилизират тила на Вермах­та.

Легионерите и ратниците настояваха България непре­менно да изпрати войски на Източния фронт. Царят бе ка­тегорично против това. Про­тив бе и самият А. Хитлер, кой­то отново потвърди тази си по­зиция в самия ден на подпис­ването на Тристранния пакт. А

 

когато фюрерът на „Легиона” ген. Луков организира под­писка за доброволци на Из­точния фронт, той събра едва 1500 души – измета на българ­ското общество. Днес потомци­те на тези доброволци учат бъл­гарския народ на демокрация и любов към „либералните цен­ности”.

Германското разузнава­не, особено след 1937 г., работе­ше в България на пълни оборо­ти. А. Хитлер знаеше за дълбо­ко вкоренените в българския народ русофилски чувства. Армията на такъв народ, из­пратена на Източния фронт, щеше да създаде огромни про­блеми на Вермахта.

След изборите за XXV Обик­новено народно събрание, на 15 февруари 1940 г. проф. Бог­дан Филов бе назначен от царя за премиер. Впоследствие той се оказа най-влиятелният (макар и не най-ярък) изразител на про­германската българска буржоа­зия.

Фашистките закони послед­ваха един след друг: Закон за извънредните разходи и обез­печаване сигурността на стра­ната, който даваше практи­чески неограничени права на полицията.

След него бе гласуван Закон за гражданската мобилиза­ция, който поставяше народ­ното стопанство на страната на военни релси.

На 1 юни 1940 г. бе създа­дена Дирекция на външната търговия, която пое задачата да ръководи изключително на­расналия износ само за Герма­ния.

А в средата на м. юни, за да няма никакви съмнения какъв е режимът, бе открит и първи­ят фашистки концлагер в с. Рибарица, Тетевенско.

През юни-юли А. Белев, чи­новник в МВР и член на прона­цистката младежка организа­ция „Ратник“, бе изпратен на обучение в Германия, за да се запознае с опита на нацистите в борбата срещу „еврейската опасност”.

И всичко това се вършеше месеци преди създаването на Тристранния пакт! Което по­казва, че монархофашистка България, с пакта или без па­кта, е била готова да следва нацистка Германия. Още пове­че че след разгрома на Франция и окупирането на почти цяла Се­верна Европа от нацистите за­почва дипломатическата (а и во­енна) битка за Балканите между Германия и СССР. В тази битка от особена важност бе ориен­тацията на България, на която и двете велики сили обещават връщането на Южна Добруджа.

На 26 юли 1940 г. Б. Филов е в Залцбург за среща с А. Хитлер. Там е уговорено връщането на Южна Добруджа да бъде пред­ставено изключително като дело на немците. И след спогодбата в Крайова на 7 септември, когато това става факт, в българските буржоазни медии започва бяс­на пропагандна кампания, ве­личаеща „великия Райх” и него­вия „гениален фюрер”.

В края на септември 1940 г. е подписан Тристранният пакт между Германия, Италия и Япония. Участието на Япония показва, че наближаващата вой­на ще прескочи границите на Европа и ще бъде отново све­товна.

Следва