Изминалата седмица започна гръмовно. Интервюто на журналиста Тъкър Карлсън с президента на Руската федерация Владимир Путин подобно на тексаско торнадо помете грижливо подрежданите от години непотребности в пейзажа от лъжи, спекули и инсинуации. През цялата отровна мъгла и смрад светът успя да види и осъзнае истинския образ на Русия и думите на нейния президент. Думи човечни, прями и логични, които с лекота разкъсаха фалшивите афиши на един с години демонизиращ спектакъл. След тях западният свят прогледна като внезапно излекуван слепец, осъзнал чудовищната наглост и абсурдност на фалшифките, които са му пробутвали. И се оказа, че истината винаги намира своята необходима крепост и ведно с надеждата успява да настигне лъжата, дори когато тя е стигнала до другия край на света.
Вече близо 200 години, още от времето на маркиз Астолф дьо Кюстин и неговата книга „Русия през 1839 г.“, бацилът на лъжата за Русия и руския човек се стреми да заразява света с легионерската болест на русофобията. Много умове и авторитети са се наемали да обясняват тази изкуствено разраствана през вековете епидемия, при която всеки път най-потърпевши са се оказвали именно изобретателите на това почти биологично духовно оръжие. Упоритостта, с която то се прилага, отдавна не съответства на желания ефект, но за съжаление интелектуалните предтечи и наследници на маркиза друго не могат да изобретят. За всичко каквото са изпробвали историята е свидетел: казаците са поили конете си на Сена или над Райхстага се е развявало бойното червено знаме на руската победа. Защото е казано: „Не в силе Бог, а в правде!“
Можеше ли и сега Западът да преглътне триумфа на правдата, изречена от президента на Русия? От самото начало бе ясно, че ще бъде потърсена възможност да се обезсили ефектът, постигнат с интервюто на Тъкър Карлсън. Всяка лъжа от опит знае, че от истината я боли най-много. По дефиниция недопустимо бе в очите на този милиард човеци, гледали интервюто, с души, озонирани от истините в този двучасов словесен маратон, да се окаже, че Русия има за президент най- сериозния световен лидер. Така бездната от сравнението с поуморения президент Байдън и всички останали политически папагали, които предъвкват неговите думи, зейваше опасно дълбока и незаобиколима. От островния махараджа Руши Сунак през Урсулите на гинекологичния фронт в Европейския съюз и, уви, сапунените мехури на българската академична несъстоятелност, ступорът бе очевиден.
Какъв ли можеше да бъде отговорът?
Арсеналът на операциите под чужд флаг и съшитите спешно с бели конци лъжи беше почти изчерпан. През полония за Александър Литвиненко, италианеца Марио Скарамена и дори самия Ясер Арафат до „самообесилия“ се Борис Березовски, намерен във ваната на лондонската си къща с две счупени ребра, и Юлия и Сергей Скрипал, българския оръжейник Емануил Гебрев чак до самия Алексей Навални – все оцелели от вездесъщия „Новичок“ – всичко беше вече изпробвано. Дългата ръка на Путин, според пропагандата, се беше протягала и къде с успех, къде не чак дотам - бе успявала. Необходимо беше значи нещо особено драстично, и то само месец преди изборите в Русия, и както се казва - в сюблимния час на самата Мюнхенска конференция за сигурност. А какво по-подходящо за това от смъртта на най-известния или най-пропагандирания на Запад критик на Путин в Русия можеше да има? Стига му на Алексей Навални „оцеляването от новичока“, пък и то, като погледне човек, живот ли е в наказателна колония като „Полярен вълк“! Смърт в Сибир, смърт на 1700 км далече от Москва!...
Както се казва – дори и ако Господ е решил да те прибере, пак Путин ще се окаже виновен.
Но пък какъв шум ще се вдигне за това. Иначе няма как и соросоидната маша Христо Грозев например, да прибави гласа си към хора на правилните осведомители и пак да напомни за себе си: „Навални най- накрая бе убит от Путин!“
Нейсе, тази смърт, от която Путин е последният, който би имал полза, може да бъде разглеждана в два аспекта: или Господ така е решил относно земните дни на Навални, или контраразузнаването на Русия не си е свършило работата. В случая празен ход няма. И ако Господ е несъмненият Вседържител на дните ни, то за всички останали, които искат да повярват, че „Русия ке падне“, остава утешението, че Ми-6, БНД, ЦРУ, Мосад и прочие са я надупчили като швейцарско сирене.
Нищо друго в случая не е по-навременно от смъртта на един Навални. Покрай всичко друго и поразклатеният имидж на изброените рицари на плаща и кинжала, ще бъде укрепен и дори напомпан.
Ти да видиш!...
В този брой, на страници 6, 7, 8 и 9 ние публикуваме първата част от забележителното интервю на Тъкър Карлсън, когото иначе хрисимата Хилари Клинтън нарече „полезен идиот“. Навремето, казват, тя беше посинила своя скъп на сърцето й Бил, но това отдавна е забравено. Както убийството на генерал Сюлеймани, на Моамар Кадафи, на Джон и Робърт Кенеди преди това, на президента на Иран Мохамед Мосадек, свален с преврат 10 години преди тях, и пр., и пр.
Като ви пожелаваме приятно четене, не ни напуска усещането, че далеч преди този ден великият Яворов е провидял смисъла на събития като днешните: Когато гръм удари, как ехото заглъхва.
