Нова Зора

ИСТОРИЧЕСКА ЛИ БЕШЕ 2023 г.?

2024-а ЩЕ БЪДЕ СЪДБОНОСНА!

ядко хората осъзнават цялата сериозност и епо­хално значение на исто­рическото време, в което живеят, освен когато ги засегне пряко и лично, както за съжале­ние това се случва с хората в Ук­райна, ивицата Газа и гранич­ните руски региони днес. Дъл­го време, от 1989 година и това, което се случи край Малта, та до 2001 година светът изглеждаше сякаш навлиза в епоха на пълна либерална доминация, или как­то Фукуяма твърдеше, че исто­рията е свършила. После, кога­то започна поредицата от аме­рикански войни, интервенции и цветни революции, разбрахме, че на този свят има и други сили и обективни исторически про­цеси, които не се подчиняват на политическата конюнктура или пожелателното мислене на нео­либералите. Разбира се, истори­ческа беше 2022 година, защото през нея започна войната в Ук­райна, която е първото директ­но предизвикателство срещу За­пада и САЩ. Но още по-значима ще бъде именно 2023 година. Ето защо.

Първо, окончателно стана ясно, че еднополюсният свят си е отишъл. Вероятно безвъзврат­но. Дори държави като Саудит­ска Арабия, която винаги е била зависима от Съединените щати, особено военно, вече показват независимо, суверенно и много­векторно международно поведе­ние. Достатъчно е само да при­помним, че саудитците накара­ха държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен да чака принц Мохамед бин Салман почти цяло денонощие при уговорена сре­ща.

И не е само Саудитска Ара­бия. Още по-показателно е пове­дението на съседната ни Турция, която през 2023 година затвър­ди многовекторната си полити­ка. От една страна, Анкара остава интегрална и стратегически ва­жна част от НАТО, без която али­ансът надали ще може да про­вежда пълноценно политиките и да следва целите си в Средизем­номорието, Кавказ и в други ре­гиони. Известни на всеки бълга­рин са и примерите на натовски и европейски Унгария и Слова­кия, които успяват да водят по­литика, която е обърната не само на Запад, но и на Изток.

Нещо повече, показателно за отслабването на еднополюсната хегемония е, че изборите в Сло­вакия бяха изгубени от либерал­ните и антинационални сили, а лявопатриотичният Фицо отно­во взе властта. Все пак говорим за държава с пет милиона насе­ление, която не би трябвало да може да устои на мощта на един еднополюсен трансконтинента­лен хегемон. Същото ни показ­ват и скорошните избори в Сър­бия, където хегемонът се опи­та да организира сръбски “Май­дан”, но не му се получи. Преди десет години Вучич щеше да е паднал още на третия ден, а по улиците на Белград щеше да се лее кръв. Но днес хегемонът, ма­кар и безспорно все още много могъщ, не е това, което беше ня­кога.

Същите тенденции се на­блюдават и в Азия, а и в Африка, където Америка и Франция гу­бят все повече почва под крака­та на неоколониалните си боту­ши, докато Русия и Китай засил­ват влиянието си, възползвайки се от антиколониалните и суве­ренистки движения, особено в централните части на Западна Африка.

Второ, Руската федерация, която воюва днес с колектив­ния Запад по бойните полета на Запорожие и Донбас, не е онази Русия, която действа като реак­ция през февруари 2022 година и започна една не съвсем под­готвена операция, в която има­ше множество грешки, отстъ­пления, проблеми с логистиката и най-вече проблеми със самия руски елит - както олигархията, така и художествено-творческа­та интелигенция, които открито подкрепяха Украйна и Запада.

За две години военни дейст­вия Русия се промени кардинал­но. На първо място, разбира се, тези промени се виждат по бой­ните полета. Руснаците, които изоставаха с производството на безпилотни летателни апарати, днес са един от водещите светов­ни производители. Те създават в пъти повече дронове с военно приложение не просто от Украй­на, а от колективния Запад. Бяха изпипани и изчистени логистич­ните вериги на армията, а коор­динацията между различните родове войски и военни части беше значително подобрена. Ко­мандирите и войниците на ВС на РФ са получили безценен опит, какъвто впрочем няма нито една натовска армия.

Но по-важното е, че само­то руско общество и държава се променят. Вече не е прието и приемливо някой да говори по национаната телевизия, че Русия трябва да бъде буквално разпад­ната на отделни части “в името на демокрацията”. Не се прие­ма добре вече и да финансираш вражеската армия, докато пече­лиш парите си от недрата на ру­ската земя. Или пък открито да заплашваш с „Майдан“ в Мос­ква. Това е една коренно нова Ру­сия, която не е превита на две с надеждата благосклонният запа­ден сахиб да й позволи да седне на масата до него. Тази нова Ру­сия се разпорежда като основен балансьор, военен и дипломати­чески фактор в Близкия изток, Централна Азия и Африка (заед­но с Китай, разбира се).

Руснаците се разделиха през 2023 окончателно с илюзиите си, че може да има връщане назад към “славната епоха” на либе­рализма, която за обикновените хора е по-известна като “лоши­те 1990-е”. Няма да има връща­не назад. Русия почва да живее отново по свой собствен и само­битен начин на живот, съобразя­вайки се само с волята и нуждите на собствения си народ, както и с националните си интереси.

Промените там, както вина­ги в руската история, са бавни и тежки. Все още има неолибера­ли в Централната банка, във фи­нансовите институции, сред оли­гархата и интелигенцията. Пета­та и шестата колона продължа­ват да се опитват да саботират президента Путин и Въоръжени­те сили на Русия. На места дори има скандални ситуации, като например директор на училище да забранява “възхваляване на СВО” или шеф на научен инсти­тут да не допуска коментиране на войната сред учени, студенти и докторанти по международни отношения...

Но всичко това постепенно си отива. И новата Русия, която се ражда пред очите ни, ще тряб­ва да си намери нова идеология. Защото Русия е от този тип дър­жави, които не могат да живеят само заради попълването на бю­джета и поддържането на нисък дефицит. Руската държава-ци­вилизация може да съществу­ва само в идеологически рамки. Дали тази нова идеология ще е лява или дясна, консервативна, социалистическа, националис­тическа или нещо между всичко това, предстои да видим. Но тя със сигурност ще е суверенистка и в известен смисъл имперска. Тя се ражда по бойните полета на Украйна, където се формира и новият руски елит, както каза Владимир Путин.

Трето, за първи път от три­десет години не САЩ са основ­ният арбитър в отношенията между държавите. Китайската народна република освен най- голямата икономика в света (по БВП ППП) вече е и този геополи­тически фактор, който е дотол­кова влиятелен и уважаван, че може да помири непомиримите саудитци и иранци.

Китай се превърна не просто в най-желания търговско-ико­номически партньор по целия свят. Което е нормално предвид факта, че той не налага свои­те политически и идеологиче­ски възгледи на другите, а търси просто взаимноизгодни иконо­мически, културни и дипломати­чески връзки. Той се превърна и в най-желания дипломатически партньор. Където и да има ес­калация, проблем или сериозна международна ситуация, стра­ните се обръщат към Пекин като към основен арбитър. Китай се опита да предложи мирен план дори за войната в Украйна, кой­то реално можеше да адресира притесненията както на Русия, така и на Украйна.

Естествено Западът не до­пусна Китай да омиротвори Ук­райна, защото украинският кон­фликт е рожба на англосаксон­ските тайни служби, които се на­дяваха, че чрез него ще тласнат Русия в бездната на хаоса, недо­волството, гражданската война и „Майдана“, който евентуално ще свали Путин.

Четвърто, окончателно се видя, че има алтернатива на не­олибералния икономически мо­дел, който по своята същност е зле прикрит неоколониализъм, но този път не просто в полза на западните държави и монар­хически династии като през 19 и 20 век, а преди всичко в полза на транснационалните корпора­ции. Тази алтернатива се изра­зява засега в “социализма с ки­тайски характеристики”, който успя да повдигне Китай от отно­сително бедна и изостанала сел­ска страна до позицията на све­товния гигант, който е не просто най-голяма икономика, но и во­деща научно-технологична сила, с най-голямата средна класа в света.

Видя се, че може да има ико­номически модел, при който да има частна собственост, пазар­ни отношения и въпреки това не всичко да се доминира от част­ния интерес, а напротив, да се запази в центъра на системата държавният и общественият ин­терес.

Пето, видя се, че хегемонът САЩ и целият колективен Запад с тях не могат да водят война на два фронта - в Украйна и Палес­тина, да не говорим за евентуал­но избухване на конфликт в Тай­ванския проток.

Въпреки вече стотиците ми­лиарди евро под формата на оръжия, пари, наемници, ин­структори, сателити и още как­во ли не за Украйна, украинците не само че не печелят срещу уж разложената и изостанала Ру­сия, но се случва точно обратно­то. Вече всички западни реноми­рани издания като “Уолстрийт Джърнъл”, “Уошингтън Пост”, “Таймс” и други пишат, че Ук­райна започва да губи и дори ще се наложи да се откаже от някои свои искания (нереалистичните планове за “връщане” на чети­рите нови руски провинции под украински контрол).

С всеки изминал момент, в който руските войски отблъск­ват украинските атаки и напред­ват бавно, но методично, се от­брояват сетните часове на НАТО, за което Украйна може да стане смъртоносен удар.

Какво ще ни очаква през 2024?

В международен план през 2024 година вероятно ни очаква продължаването на украинския конфликт, който ще стигне до една решителна фаза, изразена в голямо руско настъпление. Ос­тавям на военните експерти да кажат накъде може да се насочи то. Според разбиращите военна­та логика експерти подобно на­стъпление може да бъде насоче­но в цели три стратегически на­правления.

Първото и най-вероятно е към Николаев и Одеса - черно­морските пристанища, без кон­трол над които Черноморският флот на Русия и Крим ще са ви­наги застрашени от украинците и настанилите се в региона бри­танци, които често режисират и дирижират удари по Кримския полуостров.

Второто възможно направ­ление е Харковското. Харков все пак е вторият по големина град в Украйна, индустриален едноми­лионник, който седи като кост в гърлото на Русия. Именно от Харков украинците застрашават и удрят редовно приграничните руски райони като Белгород.

Третото възможно направ­ление е северното, а именно към Суми и Чернигов, за да се обезо­пасят руските граници, както и да може в перспектива или да се застраши самият Киев, или поне да се установи стабилна граница по река Днепър.

През идната година, и то съв­сем скоро, предстои да разберем какво може да стане и в Тайван­ския проток. През януари ще има избори на бунтовния ки­тайски остров Тайван. Ако ста­рата националистическа партия Гуоминдан спечели, то остро­вът ще балансира между Китай и САЩ и ще избягва конфронта­ция с Пекин.

Но ако спечелят местните “демократи”, то Тайван вероят­но ще обяви официалната си не­зависимост от Китай, което ве­роятно ще доведе до военен кон­фликт. Пекин просто не може да допусне такъв сценарий, кой­то би дал прецедент и сигнал за центробежните и сепаратистки сили в Тибет и Синдзян. Амери­ка ще се опита да разиграе имен­но такъв украински сценарий за Тайван. Вече от доста време на­сам САЩ отпускат значителни суми за превъоръжаването на местните военни сили, за да ги подготвят за война с Китай.

Нещо повече, американците задължиха японците да се съ­гласят, че при война ще помагат на Тайван. За да се създаде ко­личествено преимущество сре­щу иначе по-големия китайски флот, американците формираха и съюзите QUAD и Аукус (първи­ят представлява формата САЩ, Япония, Индия и Австралия, а вторият е изцяло англосаксон­ски - САЩ, Великобритания и Австралия).

Друго вероятно развитие през 2024 година, за съжаление, е ескалация на конфликта в Близ­кия изток, който заплашва да надскочи границите на ивицата Газа. Израел засилва операция­та си срещу палестинците, а ор­ганизации като Хамас ще заси­лят атаките си срещу еврейска­та държава от своя страна. Има опасност в ситуацията да бъ­дат намесени Хизбула, а косвено дори и Иран.

През 2024-а може да видим и още по-големи икономически и социални сътресения в Евро­пейския съюз, където рецесия­та вече е съвсем неприкрита, а скоро ще се усетят и социални­те последствия от нея. Нещо по­вече, има сериозно съмнение, че САЩ планират да оставят вой­ната в Украйна на ЕС, което до­пълнително ще засили процеси­те на икономически разложение на Европа. Изсмукването на ев­ропейски капитали, технологии, фирми и кадри от американците ще продължи с пълна сила. Как­то Алексей Вандам е написал преди повече от един век, зле е да си враг на англосаксонците, но още по-зле е да си им съюзник.

С други думи, това, което ни очаква през 2024 г., са още кон­фликти, съдбоносно пренареж­дане на международната ситу­ация и решителна развръзка на започнатите многоходови опе­рации от двата основни блока в конфронтацията (САЩ и Запа­да срещу блока на Русия, Китай и Иран). Що се отнася до Бълга­рия, опасявам се, че режимът на „сглобката“, който вече не крие желанието си да премахне сво­бодата на словото и да нало­жи криптофашистки начин на действие, вероятно ще се опи­та да вкара страната ни в кърва­вата война. Но това, което те из­вършват от сервилност и заради “Магнитски”, може да се обърне срещу самите тях и да доведе до края на сегашната ни политиче­ска класа като такава.