Нова Зора

Стратегическият провал на ЕС

Европейският съюз днес ще трябва да се справя с големите последствия от него

превърне в независима глобал­на сила и погрешните му дейст­вия в миналото сега се връщат да го преследват.

Независимо дали много от нас в Русия са готови да го признаят или не, мястото на Европейския съюз в между­народната политика неизбеж­но ще се превърне във важен въпрос както от теоретическа така и от практическа гледна точки. За великите сили важ­ността на този въпрос се опре­деля от мястото на Западна Европа в собствените им пла­нове и следователно - от това да знаят от какво могат да бъ­дат разочаровани. В случая със САЩ стратегическото значение на блока ЕС се определя от спо­собността му да сдържа Русия (поне частично) самостоятел­но.

От гледна точка на Русия ЕС е потенциално „слабо звено” в единната коалиция на Запа­да, водена от САЩ, което зве­но застрашава интересите и оцеляването на руската дър­жава. Подобна позиция има и Китай, чиито власти също оч­акват американското влия­ние в Европа да намалее с те­чение на времето, позволявай­ки на Пекин да запази достъпа до някои западни технологии и пазари след неизбежния им „развод“ с американците. От гледна точка на Индия ЕС е по-малко взискателен парт­ньор от САЩ както по отноше­ние модернизацията на индий­ската икономика, така и при ре­шаването на някои от нейните национални проблеми.

В същото време е трудно да се говори за истинска симпа­тия към западноевропейците от страна на някои от техни­те глобални партньори. При днешните външнополитически обстоятелства водещите страни на ЕС са изправени пред перс­пективата постепенно да се превърнат в гранични тери­тории, които глобалните играчи няма да разглеждат като нещо повече от политическа или икономическа ресурсна база. Въпросът е дали западноевро­пейците могат да спрат разви­тието в тази посока и което е по-важно - дали е необходимо да проявяват повече индиви­дуализъм в световните дела.

На думи, както знаем, наме­ренията на водещите страни от ЕС (на първо място Германия и Франция) не са се променили много в сравнение със „златни­те“ години на развитие на тех­ния независим стратегически проект за европейска инте­грация. Както през 90-те и 2000- те, и Берлин, и Париж продъл­жават да говорят с различна ин­тензивност за желанието си да играят независима роля в све­товните дела. Но днес дори и те признават, че шансовете за реа­лизиране на подобни планове са значително по-малки. Скоро ще стане ясно дали Западна Ев­ропа ще се окаже в ситуация, прогнозирана и от най-голе­мите скептици. С други думи, действителната позиция на ЕС в световната политика все повече съответства на тази, по­лучена въз основа на абстрактни оценки - и за отношенията му със САЩ, и за способността му да действа независимо.

Ситуацията обаче се услож­нява от няколко важни факто­ра. ПЪРВО, като водеща поли­тическа сила в континентална Западна Европа Франция все още запазва мястото си на по­стоянен член в Съвета за си­гурност на ООН. Това я поставя формално на едно ниво с крал­ските фигури на международ­ната общност. ВТОРО, иконо­мическата мощ и потенциал на ЕС са изключителни. Гер­мания остава една от воде­щите световни икономически сили. ТРЕТО, представители на Западна Европа участват в работата на повечето големи международни институции и заемат водещи позиции при оформянето на техните про­грами. Всичко това, а и мно­го повече не ни позволява да се отнасяме с пренебрежение към блока, както и да трети­раме ЕС и отделните му члено­ве като младши партньори на САЩ.

Все пак за горното мнение има сериозни основания. Дра­матичният изход от Втората световна война установи днеш­ния международен ред, в който Западна Европа загуби роля­та си на глобална сила заедно с възможността нейните дър­жави да определят собствена­та си външна политика. Може да се каже, че всички западно­европейски страни претърпя­ха сериозно военно пораже­ние в резултат на събитията от 1939-1945 г., включително и тези, които бяха сред фор­малните победители, както е случаят с Франция. С изклю­чение на Великобритания и СССР всички големи европей­ски държави претърпяха во­енно поражение – сред тях ня­маше победители.

Крахът на колониалната система през следващите десе­тилетия беше следствие от дра­матичното отслабване на роля­та на Европа в световната йе­рархия. Загубили потенциал по отношение на собствените си позиции, европейските коло­ниални империи вече не могат да поддържат предишното си господството над другите на­роди. Този процес беше посте­пенен и в някои случаи смекчен чрез формите на неоколониал­на зависимост. Въпреки това, както можем да видим от при­мера на френското влияние в Африка, замяната на колони­алния режим от 60-те и 70-те години на миналия век с нови форми, оказали се временни, неизбежно са последвани от пълна загуба на контрол от страна на бившите господари.

Дори Великобритания, която не беше победена, но значително отслабена от Вто­рата световна война, беше силно засегната, а водещата икономическа сила в региона - Германия, загуби дори фор­мален суверенитет над външ­ната си политика. Франция се съпротивляваше известно време, но от средата на 70-те години постепенно започна да се отказва от независима роля в световната политика. Фина­лът беше завръщането на стра­ната във военните структури на НАТО преди 15 години, след кое­то френското военно планиране беше интегрирано в ръководе­ната от САЩ система.

В резултат на горните про­мени в края на 2000-те години стана ясно, че всякакви мечти за независим ЕС в световните дела трябва да бъдат напълно забравени. Последният опит за възстановяване на суверенитет във външната политика беше френско-германската пози­ция срещу плановете на САЩ за Ирак през 2002-2003 г., но това не доведе до никакви задоволи­телни за тях резултати. Остана­лото беше довършено от поч­ти постоянните икономиче­ски проблеми след кризата от 2008-2009 г. Плюс започналите по същото време политически кризи в повечето държави от ЕС.

Обобщавайки, можем да кажем, че действията на дър­жавите от ЕС по време на ост­рата криза в отношенията с Русия през 2021-2022 г. вече напълно съответстваха на ис­тинската позиция на блока като несамостоятелен парт­ньор на САЩ и като територи­ална база за осъществяване на американските стратегически планове. Би било твърде наив­но да се оплакваме от факта, че лидерите на водещите стра­ни от ЕС, както и неговите ин­ституции напълно се подчи­ниха на събития, които не мо­жеха да контролират. Сериоз­ността на зараждащата се криза – на практика опосредствана от украинският военен сблъсък между Русия и САЩ – не ос­тави място за външнополити­чески маневри на ЕС в мащаб като този от периода на студена­та война (1949-1991).

Нещо повече, самата укра­инска криза беше до известна степен резултат от загубата на всякакъв капацитет на кон­тинентална Европа за страте­гическа независимост.

Както видяхме по-горе, това се случи в рамките на постепе­нен процес, съчетаващ после­диците от събитията от средата на миналия век, от провала на опитите за изграждане на ис­тински политически съюз на основата на европейската ин­теграция, плюс проблемите поради разширяването на ЕС и създаването на обща ико­номическа политика чрез фи­нансови инструменти в рам­ките на Еврозоната.

Допълнително доказател­ство за това е специфично­то поведение на институции­те на ЕС, които след февруари 2022 г. просто действаха като икономическа ръка на НАТО. Ако западноевропейските лиде­ри изглеждаха толкова безпо­мощни в началото на миналата година, това не беше, защото бяха некомпетентни. Истин­ската причина за тяхната не­способност да спрат свлича­нето на континента към най- тежката криза от средата на 20 век с последващото подчи­нение на политиката на САЩ спрямо Русия е, че блокът е из­черпан от възможности за ав­тономия.

Сега от нас зависи да видим колко сериозни ще бъдат после­диците от този процес, кой­то навлезе в последната си фаза през 2022 г. За разлика от Ве­ликобритания ЕС е твърде го­лям и разнообразен, за да бъде напълно подчинрн на амери­канското влияние. Западно­европейските компании имат мащаба да поддържат незави­сими връзки с руския и китай­ския пазар. Големите страни от ЕС следват своите интереси и се оказват в двойствена позиция: стратегически напълно са под­чинени на Вашингтон, но в съ­щото време имат известна авто­номия във външнополитиче­ските си контакти.

В резултат западноевро­пейските страни може да се окажат в състояние, в кое­то противниците на Амери­ка на световната сцена запаз­ват влияние върху тях, без по­следните да могат да вземат самостоятелни решения. Това ще превърне ЕС в арена за конкуренция между външни сили. Все още не е ясно как по­добна ситуация ще се отрази на способността на нейните държави членки да реагират на интересите на многоброй­ните конкуренти.

*Заглавието е ва редакци­ята.

Източник: https://www. rt.com/news/588995-eu-consequences-strategic-failure/

Превод от английски: Александър Гочев