Преди 79 години – на 2 февруари 1945 г. в България бяха изпълнени смъртните присъди, издадени от Народния съд срещу главните представители на сваления на 9 септември 1944 г. фашистки режим. Това бе акт на справедливо народно възмездие – израз на решимостта на антифашистките сили в Европа и в България да накажат военнопрестъпниците. Решение за наказание на дейци на нацистка Германия и нейните съюзници е взето на Техеранската конференция 28.11-1.12.1943 г. от ръководителите на САЩ, СССР и Великобритания. Тези решения са потвърдени и на Ялтенската конференция, 4.- 11.2.1945 г., която е пак в състав с ръководители Ф. Д. Рузвелт, Й. В. Сталин и У. Чърчил.
Създаването на извънредни съдилища в европейската практика постепенно е изоставено от средата на 19 век от всички европейски страни.
На тези конференции главните страни от антихитлеристката коалиция вземат решение военнопрестъпниците – виновници за войната да бъдат съдени на териториите, където са извършили своите престъпления. Това има своите причини. Самият термин „военни престъпления“, а също и престъпления срещу човечеството са нещо ново в юридическата практика, отнасяща се до военните действия, независимо кога и къде са били водени дотогава. Именно затова в Германия осъдените не са много. А немските войски на Източния фронт и техните сателити са извършвали престъпленията на териториите на Русия, Украйна, Белорусия, Молдавия, Полша и т.н.
Този факт по естествен начин се използва от скритите и открити апологети на фашизма и техните чудовищни по мащабите и жестокостта си престъпления от Ламанша до Москва.
Чудно и необяснимо в случая е, че подобна защита за недопустимост на практиката държавите победителки във войната да превръщат победените от тях в подсъдими се споделя от немалко историци и юристи с леви убеждения.
Но тази практика, приложена за пръв път в новата история на Европа и Азия, се дължи именно на ужасяващия характер на престъпленията, извършвани на територията на окупираните от агресорите страни. А извършители на тези престъпления от всички държави, членки на Тристранния пакт.
Освен тях военни престъпления, почти изцяло на територията на СССР, са и държави, нечленуващи в Тристранния пакт.
Ролята на България е по- особена. Тя е губеща във войната и носи отговорност за извършените от нейните армия и полиция престъпления в територията на съседните държави – Югославия и Гърция. Но тя се отличава от другите съюзници на нацистка Германия по това, че в България военните престъпления на управляващия режим вършат военни престъпления и на своя територия. В България се води не борба срещу чужда окупация, а вътрешна гражданска война, в която едната от страните е съюзник на нацистка Германия, а другата съюзник на Антихитлеристката коалиция на демократичните народи – САЩ, Великобритания и СССР. На тази основа българският народен съд, за разлика от френския и всички други в Европа, осъжда българските съюзници на нацистка Германия.
Антифашистката съпротива в България има само един въоръжен сблъсък с дислоцираните в България нацистки войски. Въоръжената антифашистка съпротива в страната е насочена срещу местния монархофашистки режим.
България не участва с войски и на Източния фронт срещу СССР, но изпълнява ролята на основен доставчик на храни за нацистка Германия, фактически безвъзмездно.
Иначе властващата в България управляваща клика носи всички белези на фашизма.
* * *
На 30 септември 1944 г. – три седмици след завземането на властта от Отечествения фронт, чрез специална Наредба-закон на новата власт бе учреден Народният съд. Той имаше за цел да привлече под съдебна отговорност извършителите на тежките военни престъпления в периода от 1 март 1941 до 9 септември 1944 г..
Учредяването на Народния съд става чрез Наредба- закон, тъй като всички нормативни актове на централната власт в България от 19.05.1934 г. до първите парламентарни избори след 09.09.1944 г., носят характеристиките на наредби-закони. Това е резултат от фактическото суспендиране на Търновската конституция от Деветнадесетомайския преврат през 1934 г.
Народният съд в България бе логично следствие от победата на Деветосептемврийското народно въстание. Този съд бе и политически, и извънреден. Политически, защото съдеше представители на предшестващия режим. И тъй като тези престъпления бяха вършени със средствата на държавната власт, т. е. с политически средства, той бе извънреден.
Този съд бе извънреден и защото бележеше края на продължилата 27 години гражданска война, водена от българската прогерманска буржоазия срещу собствения й народ. Както става при всяка революция, народът осъждаше стария режим.
* * *
Но извънредността на Народния съд не го прави нелегитимен. Колкото и яростно да възразяват представителите на новопоявилата се днес монархофашистка историография срещу легитимността на този закон, той е напълно съобразен с Търновската конституция, чието действие е възстановено от отечественофронтовската власт.
Петото Велико народно събрание 13 юни – 13 юли 1911 г. внася редица допълнения в Търновската конституция. Едно от тях гласи, че тя не допуска съществуването на извънредни съдилища, освен в случаите, когато „… държавата се намира в състояние на война или е въведено военно положение в нея, или части от нея са под чужда окупация”.
На 30 септември 1944 г. България се намира и в трите състояния на държавата, предвидени от Търновската конституция. Благодарение на „интелигентните” си политици фашисти тя е във война с почти целия тогавашен свят, намира се във военно положение и е окупирана от „омразната“ Червена армия.
Но извънредният български Народен съд има и други, външни причини за своето създаване.
Това е идеята на ръководителите на трите най-мощни държави на антихитлеристката коалиция. Както бе споменато по-горе, на всички свои срещи те единодушно се съгласяват след войната да бъдат съдени лидерите на нацистка Германия, нейните съюзници и помагачите є в окупираните страни. България е верен съюзник на Райха - негов сателит докрай - и по този начин напълно попада в списъка на победените страни.
И неслучайно техният контролен орган в София - - С ъюзната контролна комисия - внимателно следи процесите, и когато на 4 април 1945 г. Народният съд прекратява своята дейност, съюзниците напълно я одобряват.
Но съвременната монархофашистка пропаганда не я одобрява ! Да, но е факт, че България е била съюзник на най - реакционните страни по време на Втората световна война – Германия, Италия и Япония.
В онези години властващата монархофашистка клика тръгна на кървав поход срещу народа си. Тя напълно безотговорно обяви война на 13 декември 1941 г. на САЩ и Великобритания, без да подготви страната за нея; тази война бе обявена за символична т. е. „война на шега“. Но две години след обявяването й се оказа, че тя съвсем не е символична, на шега и т. н. През 1943 г. в средата на октомври съюзническата авиация бомбардира 168 селища, София бе почти изцяло разрушена , хиляди жертви останаха под развалините. За последствията от тези бомбардировки, управляващата клика носи пряка тежка отговорност: тя не подготви нито физически, нито материално народа за посрещане на изпитанията, следвани от яростните бомбардировки на съюзниците.
Освен това правителството на Богдан Филов се съгласи, без никаква съпротива, да изпраща огромни количества храна за нуждите на Вермахта. С това безжалостно ограбване на страната демагогски се оправдаваше (оправдава се и днес) изпращането на български военни части на Източния фронт. Никога и никъде не се намира документално потвърждение на пропагандно тиражираната нелепост, че Хитлер искал български войски за Източния фронт, но царят (представете си!) не давал. Режимът в София прие и други, съвсем типични за фашистката обществена практика мероприятия: разпалваше в страната остри ксенофобски настроения, както и фанатична ненавист към еврейството. На 25.12.1940 г. Народното събрание прие срамния Закон за защита на нацията и ожесточи до краен предел действащият 20 години Закон за защита на държавата.
За периода 1941-1944 г. монархофашисткият режим уби 9150 партизани и над 22 000 техни ятаци и помагачи. В концлагери бяха въдворени над 31 000 души, а в затворите – над 9 000 антифашисти. Интернирани в чужди краища бяха над 15 000 роднини на партизани и ятаци. На много от тях къщите бяха опожарени. През полицейските участъци бяха преминали над 64 000 души.
Приетият през 1924 г. Закон за защита на държавата, през 1942 г. бе ожесточен – с поправките той предвиждаше смъртно наказание и за малолетни, 14-годишни деца.
И всичко това бе извършено в периода от 1.3.1941 до 9.9.1944 година.
Това са цифри и факти, изнесени през април 1945 г. от Съюзническата контролна комисия, а не измислени в центровете на някакви чужди фондации за България.
Днес идейните и кръвни наследници на монархофашистката клика наричат нейните главни действащи лица „интелектуален елит на нацията”.
Но тези много интелигентни представители на монархофашисткия режим водеха война не само срещу собствения си народ, но бодро обявиха на 13.12.1941 г., война на САЩ и Великобритания и на още 64 други държави по целия свят.
Властващата в страната пронацистка клика навлезе в територии на Югославия и Гърция, които са били български исторически територии. Това идейните и физически наследници на фашизма у нас го представят като грандиозен успех на тогавашния режим.
Всъщност това „присъединяване“ на български исторически земи към майката-родина бе само един пропаганден балон.
Тези „нови земи“ нямаха статута на интегрална част от България – те просто бяха дадени от нацистка Германия под наем за ползване и администриране.
Ползването не се осъществи, тъй като със специална спогодба с Третия райх той ползваше всички природни богатства на тези нови земи. Разбира се, България не ползваше нищо от тези богатства.
Нещата с администрирането бяха по-различни: българската армия, полиция и администрация играеха ролята на колективен окупатор с ясно определени репресивни функции.
Вследствие на тях България съдейства истинските владетели на тези земи - немските военни части, 11000 евреи да бъдат изпратени в пещите на нацистките концлагери.
Обяснителните приказки, че българските власти в Тракия и Македония не носят вина за престъпно деяние, защото България не владеела тези земи, нямат никакво значение. Те нямаха никакво значение и за Съюзническата контролна комисия, която наблюдаваше и оценяваше действията на българските власти в заетите „нови земи“.
Така в резултат на своята слугинска, авантюристична, безотговорна и „високоинтелигентна“ политика, монархофашистката клика доведе родината ни до трета национална катастрофа, по-жестока и от първите две.
Заради всичко това Народният съд изпълни волята на цялата изстрадала трудова България и издаде справедливи присъди на всички военнопрестъпници. Лъжа е, че този извънреден съд е наказал и невинни хора, напротив - такива не само нямаше, но у нас той бе най-снизходителен от всички, които след Втората световна война действаха и в цяла Европа, и в Азия.
И нещо не по-малко важно - всички съдебни процеси бяха публични, с многобройни свидетели.
Народният съд бе продукт на извънредно законодателство, но и всичко свързано с него, бе извънредно. Вълната от подобно законодателство бе заляла и двата континента. Светът току-що бе излязъл от една опустошителна война, която нямаше равна на себе си по жестокост и жертви в историята на човечеството. А човечеството знаеше кои са подпалвачите на тази война, знаеше и кои са военните престъпници в нея.
Какво по-точно се случи с Народния съд?
До края на септември 1944 г. от отечественофронтовската власт бяха арестувани над 28 000 души. От тях над 16 хиляди бяха освободени в рамките на една седмица. На останалите 11 122 бяха повдигнати обвинения. Смъртни присъди получиха 2 730 от подсъдимите, 6536 – различни срокове затвор, а 2062 бяха оправдани.
Истина е, че по времето непосредствено след 9 септември отечественофронтовската власт не успяваше да предотврати случаите на лична саморазправа. Тези саморазправи не бяха оправдани, но бяха обясними. По-горе стана ясно колко са жертвите на монархофашизма за трите и половина години, в които дългогодишната гражданска война стигна своя апогей. От 2 септември 1944 г. България имаше ново, нефашистко правителство, но полицията и жандармерията продължаваха да стрелят и убиват по инерция. Тази инерция, но вече с обратен знак, продължи още няколко седмици след завземането на властта от ОФ. Това е вярно, но е категорично преувеличен броят на жертвите при стихийните саморазправи – 50 , 100, …200 хиляди (!).
Безсрамна лъжа с днешна дата на кръвните и идейни потомци на фашистките убийци.
Мина време - почти епоха - и веднага след „демократичните” промени в източноевропейските социалистически страни и в СССР там нахлуха реваншистките легиони на бившите фашисти и техните потомци, превърнали се мигновено в демократи. При това не какви да е демократи, а либерални такива !
Тогава и уплашената до смърт перестроечна върхушка на БКП, и немалко хора – също главно от средите на едномилионната комунистическа партия – наивно призоваваха да се сложи край на жестокото противопоставяне от миналото и към национално помирение. Помирение – между жертвите и палачите ли, които „клаха народа, както турчин не го е клал”, които плащаха по 50 000 лв. за отрязана партизанска глава?!
Вместо помирение потомците на палачите, че и присъединилите се към тях неизбежни приспособленци яростно тръгнаха да търсят реванш. Което означава, че не са си взели поука от вечната учителка на народите – историята.
А всъщност кому бе нужно да го налага, след като от началото на 60-те до началото на 90-те години на ХХ век – цели три десетилетия народът ни живя в мир, ред, спокойствие и национално съгласие ?
* * *
Но и тази година на 1 февруари народните представители на Република България пак отдадоха почит на получилите преди 79 години народно възмездие.
И тази година станахме свидетели на тягостния ритуал при мемориала на военните престъпници пред НДК. Всеки има правото да тачи и оплаква своите покойни родственици, каквито и да са били те приживе, но няма правото да насилва обществото с тържествено оневиняване на убийци. Такова публично оневиняване за срам и позор се извършва и в Народното събрание на Република България.
Цялата работа всъщност се състои в извършването на един антикомунистически разгул на събуждащия се в България и търсещ реванш фашизъм.
Народният съд бе дело на отечественофронтовската власт, в която участваха БЗНС, левицата на БРСДП, Политическият кръг „Звено“ и безпартийни интелектуалци. Всички тези партии не просто подкрепяха, а активно участваха в работата на Народния съд, с което дадоха ясно да се разбере, че с него се слага край на продължилата 27 години гражданска война.
* * *
И така: преди 79 години имаше справедливо възмездие за виновниците - представители на фашисткия режим у нас, но техните потомци не извлякоха поука от трагичната им съдба. Всяка година с нарастваща наглост в почти всички електронни и печатни медии се надига истинска вълна на исторически фалшификации, ярост и садистична злоба. Те се чувстват победители и търсят исторически реванш. При това на всяка цена. Тази година ей така, между другото, стана струпване на две важни дати: на 30 януари 2024 г. се навършиха 91 години от идването на Адолф Хитлер на власт в Германия. На 2 февруари се навършиха 81 г. от блестящата победа на Червената армия над Вермахта при Сталинград.
На този фон идейните и физически наследници на българския монархофашизъм за пореден път изразиха своята ненавист към всички антифашистки сили в България и извън нея. С една дума, фашизмът у нас е жив. Неговите привърженици се чувстват исторически победители.
Голяма грешка !
Няма да мине много време и тези дами и господа ще разберат каква голяма грешка са направили.
А тогава?
