Нова Зора

Настъпи нова за об­ществото ни мода: събарят руски па­метници. Като вся­ка друга мода в която и да било сфера на живота, и тази е дело на зли усилия, намерения, въ­ображение. Но и на обществе­ни потребности, които оправ­дават човешките усилия и ги легитимират като необходими и задоволяващи потребности на определена категория хора.

Но какви потребности мо­гат да задоволяват събаряни­ята на руските паметници?

Странно е, но има човеш­ки общности, които изпит­ват подобни нужди и правят всичко възможно да ги осъ­ществят. Това им помага да постигнат определени цели. Преди да ги заклеймяваме и назоваваме с епитети, няма да е лошо да помислим защо хора тръгват срещу други хора, ос­тро засягат техните полити­чески чувства, ала обективно вървят срещу себе си, понеже по този точно начин е изклю­чено да изпълнят замисъла си. Но го правят. Правят го, ала искат и мечтаят за още: да се опияняват от подаре­ната им власт, която компен­сира комплексите им за ма­лоценност и задоволява же­ланието им да изглеждат в собствените си очи и в полу­усмивките на господарите си смели, решителни и верни на цивилизационния си избор. Пък ако ги потупат по гърбове­те и им подхвърлят по 30 сре­бърника, те вече са се насити­ли от сладостта да бъдат „дър­жавници“.

Либералната държава и нейната идеология панически се страхуват от всичко, което се съмнява в тях и оспорва пра­вотата на идеите, върху които са изградени. Те знаят своя­та аморална същност, анти­човешкия си характер и тре­перят пред възможността да бъдат разобличени и наказа­ни. Затова е толкова мощна пропагандата, оправдаваща необходимостта от подобна държава и социално-иконо­мическа система. Тази пропа­ганда не само брани държава­та си, но и призовава постоян­но за разширяване на нейните идеологически граници и раз­пространението си по целия свят. Затова и бе измислена т. нар. „глобализация“, която от глобална икономика бе пре­устроена в глобална култура, глобално общество, глобали­зъм. Разширението й става безалтернативно със сваля­не на неудобни режими, бом­бардировки, войни против непослушни „диктатори“, клевети и пълно дискредити­ране на всяка власт, уредена по различен от либералния начин и служеща на друга идеология и нравствена идея.

Измислената от тази иде­ология държава стана задъл­жителна форма на държавно управление, единствената, която бранела и гарантирала „правата на човека“. А всъщ­ност тя е единствената фор­ма, която гарантира на САЩ и Западна Европа, че държа­вата ще им бъде лоялна и охот­но и изцяло ще им предоста­вя за тяхно ползване терито­рията, населението, сурови­ните, полезните изкопаеми, пазарите, работната ръка. Затова и там биват налага­ни послушни режими и лик­видирани всички възмож­ни опозиционни сили, за да няма изненади.

Такава система е наложе­на и в България.

И то стана мирно, без оръ­жия и бомби, но с активното участие на мобилизираните за дисиденти и борци срещу комунизма. По-късно, когато вече се бяха поотчаяли, че не получиха „полагаемото“ им се, те определиха времето на „смя­ната на системата“ като ро­мантично. А „романтиката“ на тези дни бе началото на оп­устошението на България, на нейната индустрия, иконо­мика, инфраструктура, об­разование, култура, здраве­опазване, традиции. И нищо друго!

Когато отново настъпи жестоката реалност и ми­тингите с големите концерти спряха; когато хората се поо­гледаха в себе си и около себе си, се видя, че нищо от граде­ното десетилетия почти не е останало. Но и нищо ново не е придобито. Освен разруха, мизерия, простотия, проста­щина. На всичко отгоре и на­ционалната държава я няма­ше.

Това, което беше я замести­ло, за да продължим да живеем в държава, бе съвсем различно, немощно, неорганизирано, ръ­ководено от хора неподготве­ни, посредствени, алчни, нео­бразовани, но амбициозни, ко­ристни и продажни.

Членството на България в НАТО и Европейския съюз породи някакви надежди, но те бързо се разсеяха и до­ведоха до предела им антиев­ропейските настроения („ев­роскептицизма“ – както учено го наричат бившите препода­ватели по научен комунизъм, а днес видни политолози и со­циолози). Нашите държавни­ци показаха своето безподоб­но угодничество пред евро­пейските чиновници заедно с неумението и нежеланието си да защитават национал­ните интереси. Но то пък как­ви интереси можем да имаме в два съюза, в които сме привне­сени за разнообразие и гарни­тура на новия геополитически пейзаж.

Слабата държава озна­чава слаба власт, немощна икономика, нисък национа­лен авторитет, пошла култу­ра, лошо образование, болни хора, липса на обществен ред, на спокойствие и сигур­ност. Най-малката негативна конюнктура в Европа ведна­га се стоварва върху България и предизвиква нови труднос­ти. Да не говорим за висока­та заболеваемост, особено от сърдечно-съдови и онкологич­ни болести, на населението и за тежкия демографски про­блем. Младите нямат надеж­ди, упования, перспективи в живота.

Колко дълго може да се под­държа спокойствието в една държава, която е в такова ока­яно състояние? Възможно ли е в това болно общество да се намери здрав и умен човек, който да го изведе от теж­кото състояние и му пока­же пътя към избавлението и спасението?

Трябва да признаем, че дори да се появи такъв човек, едва ли ще го чуят и послушат. Обществото е тежко болно и има нужда да се лекува и то­гава да мисли за пътя, по кой­то ще върви. Не е негова рабо­та да казва какво да се прави. Така ни учи и руският фило­соф от края на ХIХ век Вла­димир Соловьов. Затова и бо­лният мозък, подтикнат от външни намеси, му открива единствената истина: откло­ни вниманието на хората, дай им словесна храна, настрой ги едни срещу други, та дълго да се карат, а ако се сбият, още по- добре, защото напълно ще се омаломощят.

А през това време?

А през това време бога­тите ще стават по-богати, а бедните по-бедни; държава­та напълно ще се разруши и дори може да престане да съ­ществува. Но това нищо няма да означава и нищо няма да промени.

Трябва да признаем, че оце­нявайки злия ум и сатанин­ското мислене, проблемът с руските паметници е измис­лен, конструиран и въведен в българското общество по блестящ начин. Затова и пре­дизвиква толкова шум, агре­сия, простащини. Цялото вни­мание на обществото е съсре­доточено в него.

Изправени сме пред непо­зната преди ситуация. Няма решение за нея. Ще бъдем в нея, докато не се омаломо­щим напълно и не рухнем нравствено и интелектуално. Това, че ще е скоро, не е уте­шително.

Няма как да обясняваш на русофоба, че това, което върши, е глупаво и нечовеш­ко; че то нас опустошава, из­тощава и убива. Но и на него не прощава! Той не чува и не слуша думите, които се опит­ват да го вразумяват. Едно си знае и едно си бае. Умен, глу­пав, образован, неграмотен – какъвто и да е, той е напълно деградирал лумпен. Както се казва: такъв само сопата го оправя. Но как да го оправяш със сопа – нали е жив човек.

Ето логиката и смисъла на историята с руските паметни­ци.

В такива случаи е добре да се напомня, че трябва да се търси, намира и отстранява причината, а не толкова след­ствието.

Ще ми се да вярвам, че така ще постъпи и българ­ското общество, когато събе­ре достатъчно ум, разум и ду­ховна сила…

Само да не е на куково лято!