Една от идеите в тази книга е да се покаже нагледно опасното извращаване на човешката природа, което те (англосаксите, „партньорите“ б. пр.) със завидна упоритост преследват, оставяйки на нас, на нашите братя и дори на себе си все по-малко шансове да поживеят поне още едно хилядолетие на нашата пренаселена планета.
Извращението се състои в това, че искат да убиват всички наред, но изключват възможността и те да бъдат убивани. Искат да убиват безопасно за тях, с комфорта, който имат пред телевизора или в киносалона: от едната страна пуканки, от другата кока-кола. А в ръката пултът за дистанционно управление. Просто натискаш бутоните.
Те сякаш искат да се откажат да умират въобще. За целта ще се наложи да превърнат всички останали в свои донори, в непрекъснато обновяващ се склад на живи органи и тъкани. Остарял черният дроб – взимат го от донора и го заменят. Донорът без черен дроб наистина няма да изкара дълго, затова логично е от него да се прибере всичко, което ще може да свърши работа като резервни части. Контурите на такива развъдници на хора за резервни части вече се очертават ясно на хоризонта. Но до достигане на това прекрасно бъдеще ще трябва да се доживее.
Те се обявиха за шерифи,съдии и палачи, събрани в едно. Ликвидатори на цели народи с право на убийство и с гаранция, че това право ще бъде осъществявано безнаказано. „Лайсенс то кил“ (Лиценз за убийство), която е приложима за всеки без отлагане. Стада от Джеймс Бондовци – и всички с акуратно подредени зъби и слънчева усмивка.
Веднага след тяхната „Пустинна буря“ гледах документален филм, в който един американски генерал половин час убедено проповядваше, че животът на един американски войник струва повече, отколкото живота на хиляда араби. Това той говореше на фона на демонстрация на специален танк-булдозер, който са изобретили за борба с укриващи се в окопите араби. Танкът- булдозер зарива войниците в окопите и старателно ги трамбова, вместо да стреля по тях. Генералът бил впечатлен какво хуманно оръжие е този нов булдозер, защото запазва живота на техните войници: „Ние не влизаме изобщо в контакт с неприятеля, ние просто веднага го погребваме“.
Когато авторът на филма се поинтересувал какво им е на тези, които живи биват закопавани, генералът добродушно пояснил: „За тях е без значение, ние така и така ще ги убием. Е, някои от тях танкът първо великодушно ще прегази и едва след това ще ги зарие. Разбира се, тези, които погребат живи, ще се измъчат повече от застреляните. Но за разкопаване не може да става дума. Защо тогава беше измислен този забележителен булдозер? Въобще така им се пада. Какво търсят в окопите? Как смеят да воюват с нас, вместо направо да се предадат.“
Те не могат да понасят свои загуби, дори разговорите за тях им причиняват депресия. Даже безопасното превръщане на Ирак в стрелбище за своята нова техника възприемат като смъртоносна опасност. „ Разбираш ли, разпалено ми обясняваше един от тях, тогава над цвета на нацията беше надвиснала опасност, защото загубихме стотина от нашите, бомбардирайки стотици хиляди араби.“ Т. е. те съблюдаваха пропорцията: един янки за хиляда араби.
Когато янките превърнаха Югославия във второ стрелби ще и им стана ясно, че за да победят в този случай, ще трябва бомбен килим за цялата страна, се появи необходимостта от сухопътна операция. Тогава техният президент започна да се оплаква, че са сгрешили броя на жертвите при една операция. „Нашите бъдещи загуби ще бъдат не по-малко от 400 души. Това за нас е неприемлива цена.“
Този, който му е изчислил броя на потенциалните жертви при сухопътна война с югославската армия, е бил голям оптимист. Но даже числото 400 за англосаксите е непоносимо много.
Интересно, щяхме ли да се колебаем дълго, ако на нас или на нашите братя китайци бяха предложили срещу загубата на четиристотин бойци да пропуснем още неродената европейска валута и заедно с нея и цяла Европа, спечелвайки с този ход много милиарди зелени нули?
Американците не бомбардираха Югославия по модела на Дрезден през 1945 година. Това би било доста некрасиво. Европа поне засега не е Ирак. А с началото на бомбардировките потокът страхливи европейски пари така нахлу, че не беше лесно да се броят и складират. Но целта на „високотехнологичното крадливо шоу“ над нощния Белград беше достигната. Европа в самото начало си организира спектакъл и сега трябваше да го приключи.
По тяхната схема доскоро просветеният демократ Милошевич се превърна в „лошото момче“ (бед гай). Като Покемон. При тях всички рано или късно стават „лоши момчета“ – това е основата на новия ред. А лошите момчета задължително трябва бъдат наказвани. За да накажат Милошевич, заплатиха на югославски предатели. Да се намерят предатели не е проблем. Предатели има навсякъде, в това число и у нас. Но още повече те са при тях и скоро времето ще покаже това.
Да се издължат на югопредателите на янките не им се искаше. Те са свикнали за всяка хвърлена бомба, за всеки полет на техен самолет да преместват парите от единия свой джоб в другия. А тук се наложи да плащат не на свои, а на чужди полезни предатели. Беше им криво, но платиха.
Впрочем днешните предатели са евтини и елементарни. За Милошевич на сърбите бяха обещали един милиард долара. Но след като получиха пратката с доставка в Хага, забравиха за обещанието. Това е за урок на тези, които в бъдеще мислят да предават своите Милошевичи. Само авансово плащане, в противен случай ще бъдете измамени.
Интересни са отзивите на нашите войници за това как воюват янките в Косово.Там те разполагат с всичко необходимо за водене на успешни бойни действия: фитнес със сауна, четирикратно хранене с пресни плодове, евтини публични домове. И много екземпляри най-съвременна и най- скъпа в света военна техника. Но когато започне стрелбата, янките организирано напускат постовете си и се укриват в базата някъде между фитнеса и сауната. Затова нашите войници са ги нарекли „пиндоси“. Малко непонятна дума, но им приляга.
Когато в опиянение от излишна демокрация, бурна търговия с хероин и излишък на патрони косоварите започват да стрелят във въздуха, единствените, които могат да ги успокоят, са нашите момчета. Те не обичат да стрелят във въздуха.
Своята тактика за водене на съвременна война, а именно бързо бягане от всякаква опасност на най-скъпия в света танк със спътникова навигация, янките научиха от своите охранени европейски братя. Стига се до комични случаи. Т. нар. група почерпени албанци на два стари фиата се оказали недалеч от разположението на германски танков полк в Македония. Полкът незабавно бил вдигнат от поста по тревога и отстъпил с целия си блясък на 50 км, охраняван от македонската полиция, въоръжена с пистолети „Макаров“. Германците спешно свикали заседание на Бундестага и направили заплашително изявление. „Ако тези албански главорези още един път посмеят да заплашват наш танков полк, то ние завинаги ще напуснем Македония!“ В Германия едва не се стигна до оставка на правителството. Недоволството беше бурно: „Нашите момчета можеха да дадат жертви, нима за това те отидоха с танковете там?“
Гледам всичко това и не мога да повярвам, че дедите на тези момчета са воювали в замръзналите окопи на Сталинград. И то воюваха добре.
