Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

„НИЙ ЩЕ ЛИТНЕМ...”

Е-поща Печат PDF

На 10 януари 2024г. се навършиха 80 го­дини от едно мрач­но събитие в нашата история – на тази дата се из­вършва най-голямата бомбар­дировка на обединената ан­гло-американската авиация. Тези терористични бомбени нападения започнаха от 14 но­ември 1943 г.

Но бомбардировката на 10 януари бе най-мощната. След това тези нападения станаха по редки – денем и нощем. Без никакъв ритъм - безразборно и яростно.

Управляващата България пронацистка клика бе потресе­на и смъртно уплашена. Тя едва успя да се съвземе, за да пусне в ход следващата пропагандна глупост – не било правилно и морално оправдано съюзни­ците от антихитлеристката коалиция да нападат страна­та по въздуха. Нали между тях и Царство България не са се во­дили сухопътни и морски сра­жения. И пак - ами нали война­та е символична, някак си на­ужким!

Всяко действие, всяко съ­битие си има своята история, т. е. своите причини и следо­вателно подлежи на обясне­ние. А то много често се използ­ва за оправдание. Такъв е случа­ят с въздушните нападения над България, които продажната и страхлива политическа гилдия на българската прогерманска буржоазия обяснява (и опра­вдава) по един възмутително глупав начин. По същия начин днешните техни идейни и кръв­ни наследници обясняват кош­мара на въздушната война сре­щу България, продължила седем месеца и превърнала София в руини.

Ако има хора, които са заб­равили кога и как е заложено началото на този кошмар, ще трябва да им го припомним, като се върнем малко по-на­зад в историята.

* * *

Преди 82 години – на 11 де­кември 1941 г., в знак на соли­дарност с Япония, нападнала американската военна база Пърл Харбър, нацистка Гер­мания обяви война на САЩ. И за да няма никакво съмнение относно нашата лоялност към тогавашния ни верен съюз­ник – великия нацистки Райх и неговия гениален фюрер, след два дни, на 13 декември, Цар­ство България също обяви война и на САЩ, и на Велико­британия.

Това става въпреки изрич­ната забележка на пълномощ­ния министър на Царство България в Берлин Първан Драганов, че според Тристран­ния пакт нашата страна не е за­дължена да следва примера на Германия.

Но мнозинството от верни­те на Негово величество депу­тати от XXV Народно събра­ние не искат и да слушат таки­ва пораженски приказки, пеят в парламентарната зала ”Шуми Марица” и викат „ура” в знак на солидарност с великия съюзник.

Тези представители на „ин­телектуалния елит на наци­ята” – както ги наричат днес потомците им, викаха „ура” и за нещо другo: завърналият се предния ден от Берлин минис­тър на външните работи Иван Попов докладва, че в германска­та столица е подписал т. нар. Ан­тикоминтерновски пакт. И от­ново „Шуми Марица” и „ура”.

Прави впечатление, че май никой от тези песнопойци не е обърнал внимание на развива­щото се вече от седмица мощно настъпление на Червената ар­мия при Москва.

Но такива певци е имало не само в Народното събрание. Така бодро пееха и марширува­ха по софийските улици екзал­тираните легионери, ратни­ци и бранници. Но не “Шуми Марица”, а популярния тогава марш на летците от нацисткото Луфтвафе „Ний ще литнем сре­щу Англия”.

Поводът за реалната намеса на Царство България в новата световна война наистина никак не бе ясен. На 7 декември япон­ската авиация нанесе съкруши­телен удар по американската во­енноморска база „Пърл Харбър“ на Хаваите. На същия ден пре­зидентът на САЩ Ф. Д. Рузвелт оповести, че страната му е вече във война с Япония.

А четири години по-късно, вследствие на включването си в световния пожар, Царство България се оказа във война с 64 държави от целия свят и… от двете воюващи коалиции.

Това бе пълен провал не само на режима, но и на цяла­та капиталистическа общест­вена система у нас. И най-вече на излъчения от нея политиче­ски елит.

Днес кръвните и идейните наследници на монархофаши­зма в България никак не искат да се споменава за онези години. Някак си не е удобно по такъв повод да се споменават и съвре­менните им покровители, на които техните бащи и дядо­вци обявиха война.

Преди 80 години германо­филската, по-точно пронацист­ката българска буржоазия триумфираше, а нейната мла­деж много искаше „да литне срещу Англия”.

А когато подбраният от на­шата буржоазия политически елит обявяваше в Народното събрание тази ненужна война, той го правеше не с гласуване, а с акламации!

* * *

В международен план мо­ментът за включването на Бъл­гария във войната сякаш бе иде­ално подбран. Великобритания се бе свила на защитения си от Ламанша остров. Вермахтът бе в покрайнините на Москва, а САЩ току-що бяха загубили половината си тихоокеански флот.

Цяла континентална Евро­па бе контролирана от нацист­ка Германия: по-голямата част окупирана, по-малката – съста­вена от нейните сателити Унга­рия, Словакия, Хърватия, Ру­мъния, Финландия, България и… Франция. И, разбира се, фашистка Италия с нейната „храбра и непобедима армия“.

Но въпреки всички тези оп­тимистични за българската прогерманска буржоазия об­стоятелства тя си е имала едно на ум и е нарекла тази злопо­лучна война срещу англосаксон­ския свят символична, т. е. - вой­на наужким, с намигване.

Но когато става въпрос за интересите им, англосаксонците не се шегуват. И това става ясно на 14 ноември 1943 г. с първа­та масирана бомбардировка на София.

Споменах за прогерман­ската българска буржоазия, защото у нас имаше и друга, ориентирана към западни­те демокрации – към Фран­ция, Великобритания и САЩ. Обективността изисква да се отбележи, че тази буржоазия бе антифашистка и се обявяваше против участието на България във войната и нейните предста­вители в Народното събрание категорично заявяваха това. Но позициите на тази част от бъл­гарската буржоазия бяха отсла­бени, не на последно място от монарха.

Тази буржоазия имаше ру­софилски корени и през Пър­вата световна война искаше България да се присъедини към Съглашението. А друга­та, прогерманската българска буржоазия, и особено излъче­ният от нея политически елит се фашизираше с настъпле­нието на нацизма в Германия през 30-те години на миналия век.

Именно този елит въвлече България и във Втората све­ товна война - и отново на гу­бещата страна.

Две години след 13 декем­ври 1941 г. „символичната вой­на” се превърна в съвсем реал­на. И макар без пряко участие в бойни действия, Царство­то живееше в нейната атмос­фера. Осем месеца преди да се включи в агресивния Трис­транен пакт през лятото на 1940 г., правителството на Б. Филов започна да изнася почти цялото селскостопанско про­изводство в Германия и затова въведе в страната жестока ку­понна система.

В деня на подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г. нацистка Германия на­падна Гърция и българската войска навлезе в т. нар. „нови земи”.

Няма и два месеца от това навлизане, следвайки побед­ния ход на Вермахта, българ­ската армия, която вече наброя­ваше над 400 хил. души, навле­зе и в Македония и окупира част от Сърбия.

Странно „половинчато” участие във войната, но… участие!

Така възприемаха нещата в страните от все още бъдещата тогава антихитлеристка коали­ция – Великобритания, СССР и САЩ. И това се изрази в някол­ко спорадични бомбардировки над български военни обекти в Македония.

Първият англосаксонски боен „поздрав” към София дой­де на 1 август 1941 г. само с три самолета. И както бе отбелязано в началото, чак на 14 ноември 1943 г., с 91 бомбардировача и 49 съпровождащи ги изтре­бителя, бе извършена първа­та масирана бомбардировка на столицата ни. Започна изпъл­нението на съюзническата воен­на операция с кодовото наиме­нование „Приливна вълна”, тра­яла до 17 април 1944 г.

Това първо нападение зава­ри града неподготвен: тревогата бе дадена късно и загинаха мно­го хора. Лъсна пълната неспо­собност на Царството без цар - България - да опази населе­нието на столицата.

Управляващата тогава стра­ната „високоинтелигентна“ мо­нархофашистка клика наивно и глупаво вярваше, че „ще ни се размине”, защото нашият „верен в борбата” съюзник - велики­ят нацистки Райх и неговият гениален фюрер, ще ни пазят от враговете.

Но защо не и заради това, че войната ни с тях е символич­на, че патологичната нена­вист на У. Чърчил към българ­ския народ ще бъде укротена от английския кралски двор? Нали нашият любим Цар пред­водител е сроден с него по ли­ния на... Тогава дори се пускаха слухове, че докато е жив царят, бомбардировки няма да има, ама на, той почина и коварни­те англосаксонци ни нападна­ха.

Но нещата бяха много прос­ти: през октомври 1943 г. ан­гло-американските войски вече бяха навлезли дълбоко в Италия и владееха южната ѝчаст, откъдето самолетите с лекота достигаха България.

Но „златната младеж” на Царството маршируваше по со­фийските улици и пееше ли, пе­еше: „Ний ще литнем срещу Ан­глия…”

* * *

Бомбардировката на ан­гло-американските самолети от 14 ноември бе извършена точно две седмици преди пър­вата обща среща на „трима­та големи” - Ф. Д. Рузвелт, Й. В. Сталин и У. Чърчил в Техеран.

Защо?

С тази бомбардировка У. Чърчил подсказа каква ще бъде съдбата на България и нейния пронацистки полити­чески елит след войната. А в Техеран британският преми­ер се опита да спечели одобре­нието на Й. В. Сталин за жес­тока разправа с родината ни. У. Чърчил бе поискал „руснаците да накажат България за нейна­та неблагодарност към свои­те освободители”. Знаменитият отговор на Й.В. Сталин е малко известен на българския народ и до днес: ”След войната Русия ще накаже България така как­то любящият баща наказва своя блуден син”... Това не бяха празни приказки. След 5 ме­сеца съветският ръководител удържа на думата си.

След Техеран бомбарди­ровките на англо-американска­та авиация продължават с нова сила. Десет дни от първото пос­ледва второ – на 24 ноември. След това – на 10 декември, след него - на 20 декември. От­начало съюзниците връхлитаха само през деня, но когато в опе­рацията се включиха пълноцен­но Кралските ВВС, нападения­та станаха денонощни.

Най-мощната и най-раз­рушителна дотогава бомбар­дировка е извършена на 10 януари 1944 г. Тя е нещо като „новогодишен поздрав“ от на­божните англосаксонци към народа, който си казвал „чес­тито” след баня.

Нападението е през деня и нощта на 5 вълни. В него участват 220 бомбардирова­ча, между които за пръв път и т. нар. „летящи крепости”. Те са придружени от 100 изтреби­теля.

На 30 март е извършена още една - най-мощната и по­следна бомбардировка на Со­фия. И още една, последна за страната и за операция „При­ливна вълна” - на 17 април 1944 г. След това масираните бом­бардировки над България из­веднъж секват.

Интересно защо?

В началото на април 1944 г. Г. Димитров и В. Коларов се срещат с Й. В. Сталин и го молят да се застъпи пред съ­юзниците за спиране на без­смисления въздушен терор над невинното гражданско население на България.

Й. В. Сталин се обръща към У. Чърчил с искане това да стане веднага. Така на 17 ап­рил 1944 г. У. Чърчил изпраща един последен поздрав към ненавижданите от него бъл­гари – нападнато е летището край Карлово, където изгарят 70 български и немски само­лета.

* * *

Равносметката за България от проведената операция „При­ливна вълна” на западните съ­юзници е ужасна: загинали са 4208 души, още 4744 са ум­рели от раните си или са без­следно изчезнали. Разрушени са 12567 сгради. Финансовите щети са огромни при всички различия в информацията за тях.

Бомбардировките не при­нудиха управляващите тога­ва в България да променят външнополитическия курс на страната, въпреки че две сед­мици след последната бом­бардировка премиерът Добри Божилов, дотогавашен твърд привърженик на нацистка Германия, бе сменен с „по-уме­рения“, но от същия сорт Иван Багрянов.

Бомбардировките имаха го­лям политически ефект сред народа, който изцяло се отвър­на от управляващата монархо­фашистка клика. Освен това с неудържимото вече настъпле­ние на Червената армия пар­тизанското движение рязко започна да нараства.

Във въздушните боеве ан­гло-американците губят 120 бомбардировача и изтребите­ли с 256 загинали летци. Пле­нените са 329.

Всички тези млади мъже са бойци от антифашисткия фронт, независимо че са бом­бардирали не само военни, но и много граждански обекти. Но моралната отговорност за това носят техните държавни ръководства. Летците са бойци под пагон и изпълняват запо­веди. Така е било, е и ще бъде.

Българските летци също бяха под пагон и се подчиня­ваха на своите началници, без да вършат военни престъпле­ния. Тези млади мъже, а не мар­шируващите тогава гамени из Царство България заслужават завинаги любовта на своя на­род.

Нашите летци бяха истин­ски герои, защото защитаваха Майка България и нашият на­род им дължи един величест­вен паметник.

И още един не по-мал­ко важен паметник е необхо­дим - на жертвите от жестоки­те бомбардировки на София и другите 147 населени мес­та в страната. Загиналите то­гава, осакатените и останали без домове бяха жертви кол­кото на англо-американските бомби, толкова и на послович­ната тъпота и продажност на монархофашистката полити­ческа върхушка, вкарала Ро­дината ни в една безсмислена война.