Нова Зора

Възможно е и кул­турата на глу­постта да изпад­не в криза, която да се преживява тежко и да предизвиква сериозни конфликти. Но трудно ще се забележи, защото за нея кризата не е очистване на глупостта и възвръщане към нормалното, а пред­дверие към още по-дълбо­ка тъмнина на абсурда, неудържимия хаос и разру­шаване на разума. Тя е окончателна загуба на ми­сълта, изгубване на инстинкта за самосъхране­ние и е всецяло и всеобщо оглупяване до смърт. Следваща степен на тази култура няма. Или не е позната, поради което е невъзможно да се предви­ди. Когато тази криза един ден все пак настъпи, ще я видим какво представлява и как се проявява. Но май няма да е скоро…

Защото сега тя е в своя апогей, бурен раз­цвет, тържество за победата над всичко, което е било преди нея и което е създало високите култу­ри, цивилизации. Тя трябва да ги разруши, да ги превърне в руини и да се надсмее над тях, защото ги е победила. Вече е започнала да се държи като победителка в историята.

Културата на глупостта е преди всичко култу­ра на бита, но и на всичко онова, което в нормал­ното време бе признато и ценено като дух, защото включва в себе си изкуствата, науките, образова­нието, нравствеността. Когато у нас в края на мина­лия век се формира и утвърди под диктата на неолиберализма и постмодернизма културата на глупостта, тя бе съвсем свежа и бодра и успешно се грими­раше на интелектуална проя­ва на нов тип мислене и твор­чество, както и на държавно управление и политика. Тя се кичеше със звънливи укра­шения като „европейски цен­ности“, „евроатлантическа со­лидарност“, „път към Европа“ и услаждаше живота на търсе­щите, но трудно намирали при старата власт възможности за престижно осъществяване по­луинтелигенти и недоучени студенти. С такива ентусиас­ти, но и с готови да се прода­дат на безценица провалили се политици и държавници, за да запазят кожите си, пък и да по­забогатеят в „пазарната иконо­мика“, не бе трудно културата да се разпространи бързо и да се превърне дори в престиж­но занимание.

Никоя култура не се раз­пространява и не укрепва толкова бързо, колкото тази на глупостта. Най-ярките й представители се изучиха в чужбина, но и не са малко тези, които получиха дипло­ми в многобройните българ­ски университети. Три поко­ления вече се сменят. А може и повече, защото възпроизвод­ството на такива интелектуал­ци е ускорено и твърде масово, в големи количества. Днес тези, които се занимават с култура, са толкова много, че количеството им не прави никому впечатле­ние. Пък то каква култура е: па­зар. Пазар на труда, на книгата, на изкуството, образованието и на какво ли не. Може да си не­грамотен, глупав, необразо­ван и бездарен – важното е да си на пазара и да се „кон­курираш“ с конкуренцията и там да доказваш своите спо­собности и възможности. Па­зарът оценявал обективно и безпристрастно кой кой е и какво заслужава да получи.

Докато беше още в свое­то начало и водеше безпощад­ната си борба с националната култура, за да я измести и на­ложи своите „образци“ и „мо­дели“, културата на глупост­та бе свежа, силна, бодра и понякога дори и симпатич­на. Беше смешна и се вижда­ше, че е уродлива, но понеже не се беше още ожесточила и не бе започнала да си отмъща­ва заради присмехите, които е получавала, тя създаваше впе­чатление на нещо интересно. Това „нещо интересно“ не се издаваше съвсем, защото още не смееше да се разкрие напъл­но и да покаже магариите си. Но полагаше усилия да завър­ши онова, което бе започнало. Някои дори се надяваха, че все пак ще се получи някакъв по­ложителен резултат и култура­та ще стане по-разнообразна и по-богата. И така ще бъде добре за всички.

Глупостта обаче не може дълго да се прикрива и гри­мира като не-глупост. Самата глупост е способна да имитира, но поради същността й имита­циите й също са глупави, про­тивни и непоносими. Но пък мнозина свикват с тях и дори ги намират за остроумни, на­ходчиви, забавни.

В българската история преди не се бе случвало така да се съберат в едно три зли сили и едновременно да напад­нат българския свят: неоли­берализъм, постмодернизъм и култура на глупостта. Сега обаче вече ще знаем, че те ви­наги идват заедно и едновре­менно ерозират държавата, обществото, нацията. Нищо здраво не оставят и триумфът им е виден по състоянието на живота, който днес живеем.

Бедата в този живот не е чак толкова материалната мизерия, която все повече се увеличава въпреки уверения­та на официалната пропаганда, че доходите се били увеличава­ли, а заедно с тях и равнището на живота. Много по-страш­на е духовната разруха, коя­то дойде след разрухата на икономиката, промишленос­тта, здравеопазването, транс­порта. Ярките представители на тази злополучна култура на глупостта са все българи, кои­то от срам, че са българи, и от желание да бъдат европейци - кога съзнателно, кога от въ­пиещата си неграмотност ру­шат езика, объркват синтак­сиса му, лишават го от кра­сота, благозвучие и смисъл. Вижте й писателите на тази култура; каква убогост и нес­копостност в подреждането на думите, колко елементар­но художествено и социално мислене. Е, то е достатъчно и много удобно, за да ги превеж­дат на английски, дори да ги на­граждават с международни на­гради. Но литературата не може да бъде тяхно дело именно за­ради отношението им към бъл­гарския литературен език.

Другият омерзителен знак на тази култура е отношение­то към миналото, традици­ите и историята. Това е от­ношение на лишен от раз­ум и чувства човек, възпи­таван да търси удоволствия, да бъде слуга, интелектуа­лен роб, напълно бездуховен, който клъвнал оттук-оттам нещо от историята, вече смя­та, че може да дава оценки, да тълкува събития, факти; да се произнася за явления и да обяснява защо е против тра­диционни оценки и критерии­те, по които са били давани. В своята естествена и незасегна­та от книги и знания глупост тези „гении на своята култура“ с особена страст се нахвърлят върху всичко, което не произ­лиза от Запада, не е одобрено от САЩ и воюва с „демокраци­ята и европейските ценности“. Те са обсебени от бесове, които нито за миг не ги оставят спо­койни и мирни и страстно ру­шат паметници, заклеймяват миналото и се наслаждават на дадената им за малко храброст, за да ликвидират паметници, сгради, минало.

Ако тези бабаити не бяха ро­дени от културата на глупостта, едва ли щяха да дръзнат да се разправят с миналото на бащи­те си. Никой нямаше да може да ги накара – дори и със заповед от Вашингтон или Брюксел, та дори и от Москва. Тогава такива заповеди никой нямаше да пос­мее да издаде, защото мислене­то беше друго. Моралът също!

Но днес всичко е позво­лено, понеже никой не може да си представи какво е това „всичко“. Стига в него да е някой голям паметник или велико съ­битие с участието не на западно­европейска държава. Те рушат Паметника на Съветската ар­мия, защото вече са разруши­ли държавата. А рушенето е тяхната същност, смисълът на живота им, както и на тяхна­та идеология и култура, спра­ведливо носеща името „култу­ра на глупостта“. И от времето, в което тя преживява тежката си криза.

Ако не рушат паметници, те ще преживяват „философски“ миналото, ще дъвчат в устите си понятия като „дефицит на бъде­ще“, „времеубежище“, „пресища­не от минало“ и други подобни празнодумства, които прикри­ват посредствеността и недоу­чеността им.

Един от тези, за които гово­ря, се оплаква, че в зората на де­мокрацията не можел да върви свободно на уличните демон­страции за демокрация, за­щото го били учили да марши­рува, а не да е свободен. Гово­ри, а дори не съобразява (пък и няма кой да му каже), че такива мисловни конструкции издават съвсем повърхностно мислене, с което те се оправдават за собст­веното си безсилие. Но и това е достатъчно, за да ги харесат гос­подарите им на Запад и да им подхвърлят още 30 сребърника. Ние знаем за какво се заплаща с 30 сребърника, нали.

Не всички са поразени от културата на глупостта. Но тези, които са нейни жертви, не могат да бъдат излекувани. Да не говорим, че тя се наследя­ва по кръвен път и в следващото поколение трудно може да бъде заличена или поне обезсилена. Необходима е радикална промя­на на условията за живот, на со­циалната система, за да получим надежда, че ще настъпи краят на това зло.

Най-напред обаче трябва да им се каже, че за тези инте­лектуални недоносчета няма вече място в българския свят. За да не си мислят, че са вечни. Ако някой наистина страда от „дефицит на бъдеще“, то това са именно те.

Нека им го повтаряме.

Пък дано разберат кои са и че времето им свършва.