Отмина 4 януари – Денят на Освобождението на София. Празник светъл и паметен за всеки честен българин, който помни и знае мъченическия път на свободата на народа ни.
В мразовитите декемврийски дни на 1877 г. Западният отряд на ген.-лейтенант Йосиф Гурко преминава Балкана и разбива орханийските части на Османската империя, командвани от Осман Нури паша. В няколко последователни сражения при Саранци, Долни Богров, Ботунец, Кубратово и Варждебна неговият авангард – Кавказката казашка бригада и Гродненският хусарски полк, на 23 декември/4 януари 1878 г. навлизат в София под тържествения звън на клепалата и камбаните на катедралния храм „Свети Крал“, днес „Света Неделя“. Навлизат на фона на още горящите, незагасени от пожарните команди, организирани от италианския консул Вито Позитано, пепелища и на осеяните с бесилки улици и сокаци на този град, на когото предстои да се превърне в столица на възкръснала България. Отслужен е благодарствен молебен в присъствието на генералите Гурко и Отон Раух.
В усилен марш, разбирай - бягство, частите на Осман Нури паша отстъпват през Владая в посока Перник, Радомир и Кюстендил. Пътят към Филибе (Пловдив), е отрязан от гренадирите на ген.-лейтенант Николай Веляминов.
След падането на Плевен – 10 декември 1877 г., и освобождението на София се открива пътят на освободителната руска армия към Одрин и бреговете на Босфора.
В този смисъл датата 4 януари е славна и паметна и това са разбирали и оценявали всички поколения българи - независимо от характера на властта, през всичките 146 години оттогава до днес.
Тази година обаче недоволството на властта от този незаобиколима дата стана ясно и очевидно и за онези, които се стараеха да не забележат тази тенденция, пробиваща си път през годините по съответните указания на посолства и посланици. Най-напред Софийската община едва в 8,30 ч. на самия ден успя да утвърди маршрута на шествието от Патриаршеския храм „Света Неделя“, където бе отслужен молебен в памет на загиналите освободители, воден от Белоградчишкия митрополит Поликарп, през паметника на ген. Гурко и паметника на император Александър Втори - Цар Освободител, до паметника на опълченците в градинката зад Централния военен клуб на ул. „Г. С. Раковски“ № 92.
Сформираната възстановъчна част от опълченци от Националното движение „Традиция“ не бе известена до последния момент дали ще участва с пушки ли без пушки, с калпаци или без калпаци в своя традиционен марш начело на поклонението от Паметника на Цар Освободител до Паметника на опълченеца.
И накрая. На самия митинг- тържество не бе забелязан нито един, дори и най-дребен представител на Софийската община или на официалната власт, нещо, което присъстващите възприеха като израз на недоволство от загубената им битка за отмяна на Трети март като национален празник.
Затова пък празничният митинг, чийто организатор бе Сдружение “Приятели на Русия – „Ал. Невски“, подкрепено от организациите – членове на Координационния съвет „България – Русия“, беше тържествен отклик на непомръкващата памет на хилядното множество, което с венци, цветя и думи на признателност отправи своеобразен укор към безпаметниците и безродниците на властта. Те изглежда нямат сили да осмислят факта, че историята се е състояла и че никаква конюнктура не е властна над нейните паметни събития и факти.
Под ръководството на Чавдар Борачев, зам.-председател на сдружение „Приятели на Русия – „Ал. Невски“ един след друг пред микрофона заставаха общественици и творци. Особена тържественост на събитието придадоха благодарствената молитва от свещеници и архиереи, ръководена от Белоградчишкия митрополит Поликарп, и православните песнопения на Софийския свещенически хор. Хората се кръстеха усърдно, чинно и богопочитаемо и всичко това бе съкровен израз на онази признателност, която вече 146 г. осветява паметта за неповторимия в световната история подвиг на народа на братска православна Русия, на Императорския дом на Романови, на доблестното войнство на великата славянска страна.
Онова, което не успяваха да кажат венците и цветята, отекна в думите на ораторите Румен Петков, Иван Таков и Боян Бойчев, като словата на някои от тях поместваме отделно.
Дълго се колебах дали да разкажа един епизод, който се случи лично с мен през този ден, и накрая реших да го споделя с читателите на „Нова Зора“ не като акт на себеизтъкване или огорчение, а като илюстрация на позната тенденция развивана по указания на посолства и посланици за помрачаване и възможно изтриване на Русия и всичко руско от паметта на кръвта на народа ни.
В нерадостния български ден могат да се намерят и други доказателства за раззинатата паст на пропастта, която усърдно копаят вече години наред еничари, отродници и майкопродавци. И които доведоха до онова положение, в което двете духовни и кръвни сестри България и Русия се раздалечават като ледени блокове в морето от злост, лъжи и черна неблагодарност. Но за това – отделно. Иначе, както е казано в Светата молитва: „Да воскреснет Бог и пусть расточатся врази его.“
