Напоследък съвсем завладя душите ни тревожната тема за свободата на словото. Нейната обширност доближи и премина границите на всяка илюзия и навлезе в смразяващите територии на Оруел. Така най-непоклатимият аргумент на демокрацията, в която ни призоваваха да вярваме, все по-често ни убеждава в своята ерозирала същност и безплътност. Но ако свободата е „робство“, какво тогава да кажем за свободата на словото? Да попитаме Волгин, да попитаме Дарина Григорова къде и докога е това „времеубежище“ на свободата. И дали водоразделът е 10 ноември 1989 г., както ни уверяват автори с „Букър“ или без „Букър“.
За разлика от тях моят живот с подбити пети изброди отровните бездни от рана до рана. Но никога не съм го изтъквал и никога не съм си пришивал геройските еполети на мнимата слава и страданието. Макар че и до днес съм единственият поет през онези 45 години, на когото вездесъщата Държавна сигурност е арестувала книга със стихове, а не например преписани от Дядо Славейков епиграми. Така че, за протокола: „Хляб“, Издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985 г. Толкова по този въпрос. Друг път, ако е решил Господ, ще разкажа всичко по-подробно и точно.
На 4 януари пред Паметника на опълченеца, докато разговаряхме с проф. Методи Теохаров, към нас се приближиха момиче с микрофон и оператор. Представиха се: „Канал 1 на БНТ“, и любезно попитаха дали можем да споделим мнението си за този ден. Съгласих се, а след мен и професорът. Все още не беше пристигнало шествието и пространството пред паметника беше свободно и рехаво. Не бях се готвил за подобна чест, но казах, каквото имах да кажа. Какво е говорил проф. Теохаров, не успях да чуя заради непознат мъж, който започна да ме поздравява за думите, които току-що бях изрекъл. Когато обаче професорът дойде при нас, почти простена: „Поздравявам те, но е жалко, че няма да излъчат думите ти. Ти обаче ги напиши, нека да бъдат свидетелство за този ден. И продължавай да бъдеш непоправимо неправилен.“
Комплимент ли беше, упрек ли беше – не се опитах дори да доуточня. Но истинските професори като блестящия учен Методи Теохаров умеят да се вглеждат в същността на нещата. Той се оказа прав в своето предвиждане, а за мен остана изпитанието да споделя по памет с читателите на „Нова Зора“ казаните пред микрофона арестувани думи в настоящото времеубежище на свободата.
„От библейски времена неблагодарността винаги е била най-презреният грях. Но аз вярвам в благородството и неизтриваемата памет на моя народ, защото няма друг народ, чиито синове да са пели пред грозния клуп на бесилото и да са замеряли тиранина с думите: „Как сладко е да се умре за Отечеството!“
България знае кому дължи своята свобода. Народът ни помни и пази паметта за подвига на руските братя освободители, за тяхната саможертва в изпълнение на най-светлия евангелски принцип: „За други своя!“ – да отдадеш най-скъпото – живота си – за брата, за другаря, за приятеля.
Ще оттече мътната вода на това време. Ще отмием от лицето си срама, с който ни натовариха еничари, майкопродавци и отцеругатели. Ще се възправи България. И ще пребъде! И истината ще заблести отново. Защото са безсилни пороите на калта, с която се опитват да я затулят.
Цветята, които държа, цъфтят в сърцето и душата на българския народ и няма слана, която може да ги ослани. Затова на този ден винаги ще гърми родилният вик на свободата: „Братцы, с нами Бог!“
Да живее България!
Да живее Русия!“
