Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2024 Брой 1 (2 януари 2024) Ти закъсняваш понякога, Истино!

Ти закъсняваш понякога, Истино!

Е-поща Печат PDF

Такъв въпрос не би трябвало да същест­вува от историческа гледна точка. Но той е сред нас. Въпреки че е издиган като теза извън контекста на историческите събития през Втората световна война и мяс­тото на Царство България в нея.

Поставят го онези, които са създали реални условия наша­та родина да претърпи трета национална катастрофа, мно­го по-тежка от първите две. А днес - техните потомци, раз­бира се. И едните, и другите ве­роятно знаят истината. Но в техен интерес е тя да бъде за­личена и заменена с неистина. Защото изглежда само така мо­гат да омилостивят гузната си съвест. Заклинанията им обаче едва ли ще доведат до тяхното пречистване. Те може би зави­наги ще останат като престъп­ници пред своя народ, полу­чили някакви материални ин­дулгенции, загдето са преда­вали родината си. Лошото е, че вече деца и внуци на хора, воювали като партизани и по­магачи в състава на Народо­освободителната въстаниче­ска армия като част от анти­хитлеристката коалиция, днес участват като екзекутори на Паметника на Съветската ар­мия или като безмълвни сви­детели на разрушението. Дали пък техните родители, баби и дядовци, солидни кадри от вър­ха на държавата и на Държавна сигурност, не са ги учили вмес­то на реална история и истори­ческо мислене и отговорност, на преклонение пред властта, парите и материалното благо­денствие?!

Народните предания през хилядолетията напомнят, че за безродника, колкото и да се мъчи да скрие своето безро­дие, възмездието за деяния­та му – ако не съдебно, то като морално или Божие наказа­ние, го застига. И той понася неговата тежест. Ако не той самият - негови потомци.

Покъртително е, когато чо­век слуша баладата на Емил Димитров, която той пееше прочувствено и със сълзи в очи­те: „Ти закъсняваш понякога, Ис­тино, но винаги идваш при нас!“

Фактите от историята са пределно ясни от геостратеги­ческа, геополитическа и социал­но-икономическа гледна точка.

Геостратегически погле­днато, в началото на септем­ври 1944 г. – най-драматич­ния месец за родината ни от началото на Втората световна война, България е в изключи­телно тежко положение. Ока­зала се е във война с кажи- речи целия воюващ свят: със СССР, с хитлеристка Германия, с Великобритания, със САЩ!...

В ония дни България е при­нудена да изживява срама и ужаса от последствията на ре­шението държавата ни да при­съедини народа към хитлерист­ката коалиция. Заставена е да се гърчи пред усмихнатите бри­тански дипломати, че се нала­га да поизживее поне за крат­ко онова, което е причинила на Гърция и Югославия, части от чиито територии е владяла в свой интерес след германската окупация в продължение на повече от три години. Да пла­ща за хилядите евреи, изпра­тени в лагерите на смъртта от така наречените „нови българ­ски земи“. За военното престъ­пление, извършено от бъл­гарски жандармеристи, кои­то са умъртвили по особено мъчителен начин тежко ра­нения капитан Томпсън, кад­рови офицер от Британски­те кралски въоръжени сили, вместо да се отнесат към него като към военнопленник и да му окажат нужната меди­цинска помощ в съчетание с поне елементарни социални грижи. Да плаща за свалените американски и британски во­енни самолети и загиналите пи­лоти, срещу които българската противовъздушна отбрана и бойната авиация са стреляли в „символичната война“. И още, и още... От геополитическа гледна точка цената, която България е трябвало да плати, не е било трудно да се очертае. Тя е мо­гла да включва следното. Пър­во, окупация от Турция на те­ритории, примерно казано ,в четириъгълника бреговете на Черно море, южните склоно­ве на Източна Стара планина, Сливен, Свиленград, турско- българската граница, устието на Резовска река. Това би било знак на благодарност на съю­зниците към Турция, загдето е запазила неутралитет и не се е включила във войната на страната на хитлеристка Гер­мания. Второ, евентуална оку­пация от Гърция на, примерно казано, земите в четиръгълни­ка Свиленград, Хасково, Плов­див, Пазарджик, Доспат дере, довоенната граница с Гърция. Трето, възможна окупация от Югославия на територии на­пример на изток от довоенна­та граница с България в чети­ръгълника връх Тумба, дово­енната граница на Гърция с България, река Доспат, Само­ков, предградията на град Со­фия, Видин, река Дунав, усти­ето на река Тимок. Тези окупа­ции биха могли да завършат с присъединяване на въпросни­те земи към държавите окупа­торки. На Лудогорието и Доб­руджа, населени с немалко тур­ско население, не се знае какво би могло да им се случи.

Социално-икономически погледнато, България би се лишила от близо половината от своята територия и населе­ние, от най-плодородни земи, от пълноводни реки, веков­ни гори, морски пристанища, железопътни линии, възлови гари и летища, стратегически сухопътни комуникации. Това би довело до огромни загуби в икономиката и главно в селско­то стопанство, придружени от демографска катастрофа. Бъл­гарският народ би изпаднал в още по-жестока покруса в срав­нение с онази, която е бил при­нуден да изживее след загуба­та на една трета от българската територия подир Междусъю­зническата и Първата светов­на война. Тогава извън преде­лите на България се оказват бъл­гарските части от Вардарска и Егейска Македония, Западна Тракия, островите Тасос и Са­мотраки, Западните покрай­нини. Погрешната политика на „царя Обединител“ Борис Тре­ти, който още от 1939 е смятал, че Германия ще загуби войната с включването на България във войната на страната на хитле­ристка Германия, не само не е довела до „обединение“ на бъл­гари и български земи, но е из­правила страната ни до ръба на ужасна катастрофа.

Разбира се, посоченото въз­можно развитие е било повече дипломатически задевки и пред­положения, без реални докумен­ти за териториални претенции.

Съвсем реално е станало оба­че това, че спорните според Ньойския мирен договор от 1919 г. български земи в Запад­на Тракия, заключени в чети­риъгълника река Места, бре­говете на Бяло море, устието на река Марица, Свиленград, довоенната граница на Бълга­рия с Гърция, плюс острови­те Тасос и Самотраки, които са предадени на Гърция през 1921 г. от Съюзническата контрол­на комисия без ратификация, след Втората световна война са оставени почти безспорно във владение на нашата южна съ­седка. Което е потвърдено уст­но от българска страна от пред­седателя на Държавния съвет на НРБ Т. Живков през 1974 г.

Така заради участието си във войната на страната на хитле­ристка Германия и окупация­та на част от Гърция България бива принудена да се раздели окончателно с бляновете си за излаз на Бяло море. На практи­ка само това са териториални­те загуби на родината ни вслед­ствие на прогерманската поли­тика, въвлякла България във Втората световна война на гер­манска страна. Които всъщност не са загуби, а само официално приемане на статуквото, очер­тало се след Първата световна война като част от втората на­ционална катастрофа.

Всичко предполагаемо би могло да стане сурова реал­ност, ако не се е намесил СССР с неговата армия.

С обявяването на война на България на 5.9.1944 г. СССР поставя Турция и Великобри­тания пред свършен факт. И Турция се отказва от опасна за нея авантюра. За по-сигур­но СССР изпраща своята ар­мия на юг веднага след пре­сичането на границата с Бъл­гария в Добруджа. Съветските войски много бързо блокират всички важни пътни артерии на българско-турската грани­ца. Придвижили са се екстрено с влакове (танкове и друга тежка бронирана верижна техника) и на собствен ход на автомобили.

СССР се е съгласил с пред­ложението на Великобрита­ния тя да установи 90/10 кон­трол върху Гърция, срещу 75/25 съветски контрол върху България. Защото е отчитал, че Обединеното кралство дава мило и драго да контролира Гърция и вътрешните морета. В замяна е успял да договори спасяване на България. Това е първата крачка към запазва­не на териториалната цялост на страната ни в нейните довоен­ни граници плюс Южна Доб­руджа, присъединена към Бъл­гария в хода на войната - Румъ­ния е воювала срещу СССР с огромна армия.

Как биха реагирали Вели­кобритания, САЩ, Гърция и Югославия в тази обстановка, ако СССР не е бил вече най-ав­торитетната геополитическа сила в света и неговата армия не е била най-силната? И е га­рантирала ненакърняване на границите на България?!

По настояване на СССР ве­ликите сили позволяват на Бъл­гария да участва във война­та за разгрома на хитлерист­ка Германия по време на под­писването на споразумението за примирие през октомври 1944 г. в Москва. В резултат на това Българската армия дава достоен принос за спасяване на териториалната цялост на своята родина с изключител­ния си героизъм и победите във военните действия. Един­ственият несъветски офи­цер, преминал в триумфал­ния марш на Парада на побе­дата на 24.6.1945 на Червения площад в Москва, е командва­щият Първа българска армия генерал-лейтенант Владимир Стойчев.

Представят ли си радетели­те на събарянето на Паметни­ка на Съветската армия какво е било тогава положението: Българската армия да воюва за освобождаването на Вар­дарска Македония от герман­ските нацистки войски, коя­то допреди няколко седмици е била във владение на Бълга­рия и нейната армия в качест­вото на администратор или окупатор? Югославските вла­сти начело с Тито са били при­нудени да разрешат на Бълга­рия да воюва за освобожда­ване на югославски довоенни територии.

След войната СССР помага на България да се възстанови от разрухата.

За 45 години социализъм (1944-1989) България с под­крепата на СССР успява да се нареди на 27-о място в света по индекс на човешкото раз­витие, селското стопанство става едно от най-рентабил­ните в света, пример и модел за следване от много държави. Народът се е увеличил количест­вено от 7 на 9 милиона души, здрав, сплотен, единен. Българ­ското образовние нарежда на­рода ни на първо място в Ев­ропа по ефективност, обхват и успеваемост на децата и мла­дежите. Българската народна армия, когато в България не е имало чужди войски, е изгра­дена с помощта на СССР като една от най-боеспособните ар­мии в Организацията на Вар­шавския договор и страшили­ще за евентуалните ѝ проти­вници. Американският посла­ник, според български генерали, когато е присъствал на унищо­жаването на българските ра­кети с обхват около 500 км, е шепнел, обзет от силно вълне­ние: „Страшно оръжие! Страш­но оръжие!“.

За 34 години след срива на социализма в България и из­бухването на демокрацията страната ни все още не е дос­тигнала икономическото раз­витие от 1988. Населението се е смалило до под 7 милиона. Образованието е на едно от най-ниските места в Евросъ­юза. Народът страда от боле­сти, разединен, обеднял, угри­жен, без ясна надеждна визия за бъдещето си.

Така че не Паметникът на Съветската армия пречи на властниците да изведат Бъл­гария напред. Пречат те сами­те.

Не знам дали може да се при­еме за рационално, но си ми­сля, че ако тези, които се осме­лиха да започнат разрушава­нето на Паметника на Съвет­ската армия, бъдат заставени да го реставрират до ниво да заблести и да напомня с нова сила за жестоките уроци на историята, народът ни може би ще получи глътка свеж въз­дух.

И вероятно ще почувства малко надежда, че има спра­ведливост и за онеправданите.