Нова Зора

С. М.: Какво ще е бъдещето на българската енергетика без АЕЦ и без ТЕЦ?

Г. С.: България премина през един дълъг период, в който ця­лата работата по бъдещето на енергетиката се изразяваше в хубави приказки. Приказки за строежа на АЕЦ „Белене”, при­казки за осигуряване на по-ев­тино и по-хубаво гориво, за спи­ране на доставките на руското и пр. В АЕЦ „Козлодуй” бяха на­правени експерименти със за­мяната на „недемократично­то“ (руско) гориво с една по-де­мократична алтернатива и ако крайното решение беше оставе­но на експертите тя никога ня­маше да се състои. Затова се на­ложи Кирил Петков да ходи лич­но да проверява какво бави „ди­версификацията“ та да може все някак да придвижи сделката.

Доста приказки се изприказ­ваха и за „новата“ икономика, която нямало да поглъща тол­кова енергия. Върху хората от района на Маришкия басейн се ръсеха щедро всевъзможни обе­щания, че ще се преквалифици­рат в програмисти, психолози, инфлуенсъри и т. н. Докато вър­веше това баламосване, времето си минаваше, а то е нещо което никой не е в състояние да възста­нови. Ситуацията, в която е из­правена България в момента е резултат именно на десетиле­тията загубено време. На един дълъг период на отлагане, през който бездействието се оправда­ваше с мъглявата идея, ще се по­яви някой който да оправи рабо­тата, само че досега няма такъв.

Затова сега сме изправени пред един ужасно тежък избор, при който няма благоприятен вариант.

Ситуацията е съвсем проста. Около 90% от нашите въглищ­ни запаси се състоят от лигнитни въглища. Те са нискокалорични, с високо съдържание на пепел, влага и други примеси, поради което техният добив и употре­ба не могат да бъдат толерирани. Ако бюрокрацията в Брюксел се е нагледала на въглищните цен­трали по принцип, то онези кои­то изпъкват с едни гърди пред останалите са именно нашите, поради факта че ползват въз­можно най-замърсяващия тип въглища.

Само че това се знаеше отдав­на. България имаше дълъг прехо­ден период, през който можеше да предприеме нещо - за изграж­дането на АЕЦ „Белене”. За увеличаване на мощно­стите в АЕЦ „Козлодуй” (вклю­чително чрез възстановяване на някои от спрените блокове), за разширяване на критична­та енергийна инфраструктура (така че да не ограничава включ­ването на нови ВЕИ-мощно­сти и пр.). Ако през този пери­од бяхме предприели което и да е от тези действия, сега бихме могли да разчитаме че отпада­нето на въглищните централи от състава на енергийния микс ще може да бъде компенсира­но поне частично. Бездействие­то през този период ни доведе до настоящия момент, в който задаващата се ликвидация на една голяма част от настоящо­то производство на електрое­нергия не може да се компен­сира, защото няма с какво.

На стр. ?

От стр. ?

Това ще бъде много удобно за ударно изграждане на нови „възобновяеми“ източници с обещания че чрез тях ще мо­жем да заместим произвежда­ните количества въглищните централи. Само че това просто не е вярно. Номерът не е да за­храните системата от слънцето или вятъра в някой мързелив летен следобед. Въпросът е как ще си осигурите ток около но­вогодишните празници! Тогава пада сняг, слънчевите панели не произвеждат нищо, част от пер­ките замръзват, други се чупят и енергийният баланс в системата излиза на червено.

Веднъж преминахме през подобен период почти без да го усетим, поради простата причина че отпадането на мощ­ности дойде след като бяха лик­видирани някои от най-големи­те консуматори. Това, че нямах­ме режим на тока след затваря­нето на блоковете в „Козлодуй“, се дължи единствено на свитото потребление на индустриалния сектор. Повечето от нас помнят как се разпарчетосваха действа­щи предприятия и как новоиз­люпените приватизатори затва­ряха работещи цехове, само за да ги превърнат в складове. Ди­ващината беше повсеместна и доведе до настоящата ситуация, в която имаме едно доста по- скромно производство, изис­кващо по-малко енергия.

Така сметката излезе. Бъл­гария не само подсигурява из­цяло местното потребление, но дори успява да изнася част от произведената електроенергия, от което получава солидни при­ходи. Това ще приключи в мо­мента, в който спрат въглищни­те централи, което е неизбежно защото в плана за възстановява­не и устойчивост правителство­то пое ангажимент да намали с 40% въглеродните емисии в сектор „Енергетика” и то за съвсем кратък срок. Дори фор­мално да се договори продължа­ване на работата на централите до 2043 г. реално те ще трябва да спрат доста по-рано, просто за­щото ограничаването на въгле­родните емисии в сектора е не­възможно по друг начин.

Хората в сектора го разбират и затова протестират, а прави­телството както обикновено по­лага грижи единствено за оцеля­ването си. Не за решаване на съ­щинския проблем. Същинският проблем пък се покрива с обе­щания за щедри обезщетения на всеки, който напусне място­то си в ТЕЦ-овете, както и про­паганда на уж възобновяеми източници, в които всъщност няма нищо възобновяемо, за­щото нанасят непоправими щети върху екологичното рав­новесие (отначало в района на соларните полета и ветропар­ковете, а после и по-нататък).

Така, както върви процеса скоро ще се наложи да внася­ме електроенергия от чужбина, което пък ще доведе до увелича­ване на разходите за производ­ство, съответно до понижаване на конкурентоспособността на местната индустрия, закриване на предприятия, преориенти­ране на работещите в тях и пр. Това ще доведе до възникване на социално напрежение, увели­чена тежест върху фондовете за социална защита и пр. неприят­ности, които са последица имен­но от този прекалено дълъг пе­риод на изчакване с идеята, че ще се случи чудо.

С. М.: Възможно ли е в ця­лата ситуация, освен на дал­новидност, да има задкулисни мотиви? Възможно ли е съсед­ни страни, които изграждат ядрени мощности, да са има­ли интерес така да се развият нещата за българската енерге­тика?

Г. С.: Основен принцип в римското право е, че чиято е ползата, негова е и вредата. Обикновено онзи, който ще получи най-голяма облага от някакво събитие или реше­ние, е този, който е най-сил­но мотивиран да го предизви­ка. Винаги е добре да изтласка­те конкурент от пазара и особе­но на пазара на електроенергия, където в моменти като сегаш­ния могат да се реализират бас­нословни печалби. Още по-ин­тересни са косвените ефекти, защото ликвидирането на енер­гийни мощности води до от­слабване и ликвидиране на кон­куренцията във всички сектори нагоре по веригата.

Неслучайно България не про­извежда на практика нищо, на което да постави етикет „Произ­ведено в България”. Това от една страна осигурява ловно поле за европейските концерни, а от друга страна - демографски потенциал за ядрото на Съюза. Българите, емигриращи към За­падна Европа захранват точно онези концерни, които продават у нас продуктите на техния труд. Това се постига именно чрез лик­видирането на поминък тук, у нас. Неговото запазване и възста­новяване би означавало по-мал­ки човешки потоци в онази посо­ка и възстановяване на местното производство, а това е нещо кое­то не е в интерес на така нарече­ното „ядро“.

С.М.: Да ви попитам за бю­джета на Асен Василев. Защо всички настръхнаха? Как се от­насяте вие към този бюджет?

Г.С.: Някак той успя да на­строи абсолютни всички срещу нещото, предложено като бю­джет. Забележете че няма нито една гилдия или обществена прослойка, която да заеме дори неутрална позиция.

В бюджета на Асен Васи­лев прозира поредния напън за вкарване на страната ни Еврозоната. Както знаем, Бъл­гария започва две поредни го­дини без бюджет. Миналата го­дина например приемането му беше затлачено, защото в про­екта на министър Велкова фигу­рираше 6-процентов дефицит, което щеше да е равносилно на неформално оттегляне на заяв­ката за членство. С малко повеч­ко оптимизъм и пожелателно мислене дефицитът в проекта за 2023 г. беше свит до заветни­те 3%. Още от същото виждаме и в проекта за 2024, чиято основна цел е да държи заявката за Евро­зоната на дневен ред. Това е опа­ковано с оптимизъм, като в про­екта фигурира почти двукратно пъти по-висок темп на иконо­мически растеж от прогнозите на Европейската комисия, ни­ска инфлация и нереалистично завишени данъчни приходи, при положение че не се изпъл­няват и тазгодишните.

Освен неоправдан оптими­зъм, в този бюджет личи из­вестна паника, защото в повече­то предложения липсва всякаква икономическа логика. Къде е ло­гиката да събирате касови бележ­ки за да получите 1% от заплате­ното ДДС. Как ще стимулирате някой да събира касови бележки, като го бонифицирате с 1% от 1/5 от месечните му потребителски разходи? Направете сметка кол­ко е 1/500 от една средна запла­та, особено след като приспадне­те данъците и осигуровките и ще разберете че от подобна мярка може да се възползва само някой зевзек, който е решил да затрупа администрацията с бележки.

Друга странна идея беше да се приравни гражданския към трудов договор, което означа­ва, че работещите на граждан­ски договор няма да приспадат нормативно признатите (досе­га) разходи, или с други думи - вдигане на данъчно-осигури­телната тежест. При положение че иконо­миката навлиза в криза и до­бре платените работни места ще стават още по-голям дефицит, да санкционирате единствено възможната алтернатива е меко казано непродуктивно.

Паниката личи навсякъде. В хода на обсъжданията в Бю­джетната комисия беше внесено едно меко казано странно пред­ложение за налагането на нов данък върху лихвения марж на банките. Това е равносилно на налагането на допълнителен данък върху разликата между брутните приходи от продаж­би и преките разходи за про­изводство в едно обикновено предприятие, като след прис­падането на останалите разхо­ди пак да го обложите с корпо­ративен данък. Подобни пред­ложения се внасят само когато някой е объркан или притеснен, а мисля че в конкретния случай притеснението е съвсем основа­телно.

С. М.: И накрая да ви попи­там. Вижда се, че дори в стра­ни като Канада, Великобрита­ния, Германия, се усеща сви­ване на имотния балон. Ще подмине ли тази тенденция България? Тук има ли имотен балон. Ще продължат ли да растат цените. Излезе един до­клад на Уникредит…

Г.С.: Да. Интересен доклад, който изобилства от данни. Вие съвсем правилно очертавате по­соката на вълната. Преди пет­найсетина години тя пак тръгна от англо-саксонските пазари и сега виждаме доста сходна кар­тина. Имотният балон в САЩ вече издиша, лихвите нара­стват, а броят на сделките нама­лява. Аналогична ситуация има и във Великобритания и Герма­ния където вече започват коре­кции на цените и вълната по­степенно се придвижва към нас.

Засега България изостава от тази тенденция, защото мест­ната банкова система разпола­га с евтин ресурс който, разбира се, идва от нас. От нашите пари, които депозираме при мизерна лихва. Сега банките разполагат със значителен обем от евтини пари и затова си позволяват да предлагат ниски лихви по кре­дитите които отпускат. Ако на­правите сравнение с миналата есен ще видите, че лихвите по ипотечни кредити са се запази­ли почти без промяна. Пробле­мът е, че по този начин се за­нижава изкуствено оценката на рисковата премия (но не защо­то рискът на средата е намалял) а имотният пазар продължава да се движи по инерция, под­хранван от кредити с неадек­ватно ниска лихва.

Вече виждаме някои си­гурни признаци за неговото охлаждане. Повече от година броят на сделките в България намалява, а когато на един пазар се купуват все по-малко неща, обикновено цените започват да се понижават.

В същото време, ако отнесе­те разходите за покупка на едно стандартно жилище и средния доход на едно домакинство ще видите че жилищата стават все по-трудно достъпни, а това оз­начава неминуем спад на търсе­нето. Ако допреди една година за да си купи едно стандартно жи­лище в България, средното дома­кинство трябваше да задели мал­ко повече от 6 годишни заплати, то сега за същата цел ще са не­обходими почти 7. В сравнение с един относително спокоен за не­движимите имоти период (2014- 2015 г.) това съотношение е значително по-високо, което от своя страна означава че мо­ментът за корекция на цените е наближил или вече настъпил. Няма пазар на който цените да вървят само нагоре, а от 2016 г. насам цените в София например са се увеличили с над 94%. Подоб­ни темпове в Европа не се сре­щат често и според споменатия доклад поскъпването в повечето от наблюдаваните региони е под 90%. В този смисъл прегряване­то на нашия пазар е над средното за ЕС, но кога точно ще настъпи охлаждане и каква ще бъде фор­мата на корекцията - това зависи от политиката на ЕЦБ, от дейст­вията на местното правителство и т.н.

Най-общо казано има два възможни варианта. Мека ко­рекция, при която имотите ще продължат да поскъпват, но съвсем слабо и изоставайки спрямо потребителската инфла­ция (например поскъпване на жилището с 1% при 10% ИПЦ, което ще означава че жилището е изгубило част от своята реална стойност). Възможен е и друг ва­риант, при който цените на имо­тите номинално ще се понижат. Бих казал че в София има квар­тали с толкова надути цени, че там вторият сценарий е прак­тически неизбежен.