Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2023 Брой 44 (28 ноември 2023) ЗНАЦИ ПО ПЪТЯ КЪМ НОВОТО РОБСТВО

ЗНАЦИ ПО ПЪТЯ КЪМ НОВОТО РОБСТВО

Е-поща Печат PDF

Някой беше казал, че един народ не може да загине, освен от самоубийство. Но вече повече от 30 години, кап­ка по капка изтича кръвта на България. През това време по­сърваха мечти, срутваха се на­дежди, изтърбушвани бяха традиции, култура, морал. С еничарска безпощадност бяха посичани поминък и производства, светини и дос­тояния, но България все така си остава полужива в окото на тази кървава вакханалия. И само горкият й поплак, глъхне „низ велика пустиня развян.“

Кой и кога е захвърлил ро­дината - майка, кой и кога е об­ричал цял един народ и цяла една държава да бъдат затри­вани от собствените й синове, чрез институциите на самата държава?...Кой?

В жестоката книга на смут­ните български времена днес се дописва горестната приказка на едно невиждано историче­ско безпаметство: „Да се знае и помни, когато ништите духом бяха водачи, посредствениците – гении, а безродниците седяха предрешени като патриоти. И покачени на кокилите на греха и майкопродавството, глаголи­ха за промяна, а накъдето и да се обърне човек, само мерзост и запустение велико, мъка и пе­щерен хлад, бурени и забрава! И нищо друго не виждат очите. И нищо добро не очакват ума и сърцето.“

Тежък е за нас българи­те месец ноември. Днес е 26, а утре – живот и здраве 27-и. Колцина обаче ще си спомнят за тази най-тежка и най-чер­на дата в българската исто­рия – подписването на Ньой­ския диктат през 1919 година? България изгуби на този ден те­ритории, земи и хора, за които дори и според становището на делегацията на САЩ в Париж „тя има своите справедливи ет­нически и икономически инте­реси“. Но кой да ти хай! Вълци­те не подбират, а победители­те също като тях не знаят ми­лост. Губим Южна Добруджа, Западните покрайнини, Маке­дония и Беломорска Тракия… Толкоз! Мълвата твърди, че от портрет в залата на Кметство­то на Ньой сюр сен, с аристока­тична злост се усмихвал довол­но самият граф Ньойпогинал в битката с Калоян при Адри­анопол, на 14 април 1205 г.

Миг на закъсняло с пове­че от 700 години тържество на възмездието, но затова пък – съсипващо!

Навън вали, снегът е бял до премала,

а черните мисли, които довлече, разравят моята па­мет. И изплува една друга дата – 18 ноември 2005 година. Ако трябва да уточня календара на споменатите дати и събития – това би било нов повод за тър­жеството на граф дьо Ньои, който сигурно и сега злорадо на­блюдава от небесните селения поредното и както ми се стру­ва, фатално българско круше­ние.

Всичко започна много по- рано, но на тази дата – 18 но­ември, преди 18 години, пред­седателят на Американска­та търговска камара г-н Ке­нет Лефковиц написа писмо до председателя на Комиси­ята по присъединяване на България към Европейския съюз – г-жа Камелия Касабо­ва. Той изпрати същото писмо и до трима посланици: на САЩ – г-н Джеймс Пардю; на дър­жавата Израел – Аврам Шерон и на посланика на Република Турция Хайдар Берк. Тогава в бр. 9 от 1 март 2005 г. на в. „Нова Зора“ публикувахме текста на това писмо. Това бе първата и остана единствена негова пуб­ликация! Правилните медии на „свободното слово“ в Бълга­рия предпочетоха да си затра­ят. Тях изглежда не ги засягаше очертаващото се бъдеще, кое­то ние бяхме определили като „обезкостяването на България“. И както посочвахме, писмото беше надлежното свидетел­ство за очертаващото се бъ­деще на народа ни и неговата държава.

Като коментарна статия то беше, нескромно казано, под­крепено с текста „Врата към но­вото робство“, под която стои името на моя скромност.

Посочвам тези факти, колко­то да припомня, че жанрът има памет. И че не е реч за тщесла­вие, а за осмисляне на факти и събития в една последовател­ност, която все повече запри­личва на план за унищожение на България.

Замисълът и основната идея на писмото бе, да бъде проме­нен чл. 22 на Конституцията на Република България, кой­то забраняваше продажбата на земя на чужденци. Трябва да признаем, че всичко дослов­но бе изпълнено, според искани­ята в писмото, така че никой да не се усъмни повече, че гордата доскоро Българска държава е вече подмандатна територия на хегемона и на двете други негови съюзни държави – Из­раел и Република Турция.

Гласуването бе поименно и безсъдържателните силуети на т.нар. народни представи­тели, които имаха отличително­то достойнство да не хвърлят сянка, ставаха прави един след друг и повтаряха своето едно и също „да“, в смисъл на съгла­сиеСамо петима от всичките 231 депутати в залата заяви­ха отрицателен вот. И аз сега за пореден път ще изпиша име­ната им. Това бяха проф. Ан­дрей Пантев, проф. Огнян Са­парев, армейски генерал Лю­бен Петров, Александър Пау­нов – генерален секретар на Комунистическата партия в България и независимата Сте­ла Банкова.

В живожарицата на този капитулантски позор,

остана горестната въздиш­ка на прависта Любен Корне­зов, който заяви„Да, но с от­вращение!“

И в приписката бе приба­вено: „И стана това гласува­не в деня 18 февруари 2005 г., при управлението на Симеон Сакскобурготски, божем цар на българите. И този ден бе ден по­реден на историческото паде­ние и ден първи от битието на този народ, обречен от преда­телствата на своите да изпи­та в живота си участта на дър­во без корен. Защото какво друго е народ без своя земя!“

Но от приписката, нека сега съвсем телеграфно да преминем към етапите на многоходова­та комбинация за усвояване от чужди граждани на българ­ската земя, която отдавна сме нарекли „Технология на разру­хата“.

1990 г. „Проект за икономи­чески растеж и преход към па­зарна икономика на България, по известен като Програма­та Ран-ът“, по името на двама­та ръководители на проекта. По този въпрос, извън в. „Зора“ и в. „Нова зора“, нито едно издание не е писало повече и не е из­насяло по-задълбочени дан­ни и анализи по темата в слу­чая. В „Програмата „Ран-ът“ се препоръчва ни повече, ни по- малко до 1 март 1991 г. цялата селскостопанска собственост земя и имущество да бъде в частни ръце /17-3/.

Тази извадка разкрива фи­лософията на разрухата и оч­ертава азимута на посоката по главното направление - как земята да бъде предадена в частни ръце! Защо? Малко по- късно ще изясним въпроса.

1991 -1992 г. Правителство­то на Филип Димитров създа­ва т.нар. Ликвидационни ко­мисии, които погромяват един от най-продуктивните земе­делски сектори в Европа! По­дема се инициативата „Връщане земята в реални граници“, която се превръща в алфата и омега­та на синята власт, подкрепя­на от президентската институ­ция на Желю Желев. При това подпомагана с подчертано апа­тичното отношение към про­блема от перестроичните ели­ти в БСП, които не позволиха да се осъществи истинско про­тивопоставяне на това невиж­дано в българската история разсипничество. Показателно е също, че при своето посещение в САЩ и при срещата му със за­интересовани бизнеселити Фи­лип Димитров многократно повтаря поканата си към тях да дойдат в България и да за­купуват земя!...

Според Агенцията по ка­дастъра 43 милиона декара об­работваема земя, включваща пасища, мери и храсти, са раз­делени в 19,5 млн. поземлени имотиПри този погром бяха унищожени 43 хиляди трак­тора10 хиляди комбайна, хи­ляди селскостопански сгради, прикачна техника и инвен­тар, както и съоръженията за 10 милиона декара от общо 12- те милиона, които бяха напоя­вани. А също и поголовна загу­ба на животни – 1 млн. крави, 2,5 млн. свине, 5,5 млн. овце... Такъв погром никой до днес не е записвал в историята на този народ, който е преживял какво ли не. Рязко бяха нама­лени неговите доходи и бе от­крит пътя за проблемното му изхранване. С други думи бяха овладяни най-главните лосто­ве за неговата манипулация – гладът и несигурността в ут­решния ден.

И тези реалности продължа­ват да се задълбочават и до ден днешен. Посочихме ги по-раз­ширено, защото те съдържат част от отговора защо т.нар. промени след 10 ноември за­почнаха с разгрома на селско­то стопанство? Това бе истин­ска

бомба в устоите на националното битие,

която буквално усмърти българското село и стана по­вод за раздори и дела за на­следства, които допълнител­но обезсилваха обществото и унищожаваха неговия морал и енергия.

Положението се усложни още повече при правителство­то на Иван Костов – 1997-2001 г. Той продължи този процес покрай погрома на индустри­алните активи на България. Една от попътните жертви бяха предприятията от прерабо­твателната промишленост. В мизерия започна да живее го­ляма част от народа. Запустя­ха земи, а безработицата расте­ше с лавинообразни темпове. Престъпността, наркоманията и проституцията се вихреха в са­танинско хоро. 700 хиляди мла­ди и образовани българи пое­ха по всички посоки на света, с което буквално обезкървиха нацията. Земята струваше без­божно евтино, а работа няма­ше, както нямаше и закон, и ин­ституция, които да следят кой купува и защо купува земята.

Този въпрос в истинската си същност бе изяснен на едро в описания по-горе позорен ден, свързан с промяната на Кон­ституцията на Р. България.

Неотдавна Румен Водени­чаров издаде знаменателна книга от свои статии, печатани най-вече във в.“Зора“ и в. „Нова зора“. Нейното заглавие е „Кон­спирология за напреднали“. Може да се каже, че никога не сме от­минавали с безразличие един или друг факт, явление или съ­битие, които имат отношение към бъдещето на Отечеството ни, на Европа и на света, и тази кни­га в голяма степен потвърждава това. И сега, в случая, по пътя на логиката, стигаме до

главната догадка,

че нищо не е просто така, че нищо не е случайно и как­то казва Шекспировият герой за Хамлет„Луд, луд, но има сис­тема“!

В тези прозрения ние не бя­хме сами. Мнозина автори от академичните среди аларми­раха за идеята, че България е определена да бъде пило­тен проект за ликвидиране­то на една държава. Медиите под контрол, разбира се, пред­ставяха техните опасения като „конспирологични залитания“, целящи да бъде отклонено Отечеството ни от пътя към сияйните демократични ев­роатлантически хоризонти. Всичко обаче си идва на място­то, ако подредим фактите:

* днес 2,4% в България са едрите земеделски стопан­ства, които обработват 81,4% от земята;

* 90,9% са т.нар. дребни фермери, които обработват само 4% от земята;

* субсидии от държава­та и от нарочни еврофондове получават само 6% от всички фирми, които осъществяват производство в селскостопан­ския сектор. Интересна под­робност е, че субсидиите не се обвързват с крайния резул­тат, тъй като няма показатели за постигнато ниво на добива;

* 22% от стопанствата кон­тролират 60% от обработва­емите площи, а 80% от всичка­та селскостопанска земя се от­дава под аренда! Тук е заровено кучето.

Именно тези 80% са цел­та на тази сложна операция – изкупуване на българска­та земеделска земя. Днес на почти всеки електрически стълб, в метрото и трамваи­те, пред входа на всеки жили­щен блок, особено в бедните бивши работнически квар­тали, по всички села и град­чета висят обяви: „Купувам земя в цялата страна. Купу­вам и парцели без оформени до­кументи за делба“. Следват те­лефони за свръзка, а понякога се посочват и адреси на офи­си. Не се е чуло обаче някой да обяви името на човека или фонда, който е купувач, а още по-малко името на този, кой­то стои зад посредническата фирма.

В Полша от 1920 г. дейст­ва закон, който не е проме­нян и при социализма и кой­то е валиден до днес. Той гла­си, че никой не може да заку­пи и 1 кв.м. полска земя, без да е одобрен от службите на Министерство на вътрешни­те работи и на Министерство­то на отбраната!...

Аз съм родом от Староза­горско. Там в селските кръчми всички знаят, че вече кажи-ре­чи земя в български ръце не остана. Повече от половината от землището е изкупено от действащите 12 посредниче­ски фирми, зад които стоял, както се твърди гражданин на чужда държава.

В Ямболско, най-хубави­те плодородни земи около За­воя на река Тунджа и нейно­то поречие вече са чужда соб­ственост и са закупени чрез подставени лица. Животно­въдството там е издъхнало поради липсата на пасища и мери и това само подчертава стратегическите опасности за нацията, причинени от глав­ното и най-древно оръжие – гладът.

Как и защо обаче се случ­ва това безразлично отноше­ние към най-стратегическата ценност, притежание на на­цията, никой не се наема да изясни.

В Палестина, например, действа закон, според кой­то със смърт е заплашен все­ки, който продаде земята си на чужденец. И това може би е един от непреодолимите мо­тиви за враждата и войната, която бушува там от десети­летия.

Въпросът е обширен и има много още какво да се пише. Но

нека теглим чертата

в тази „Конспирология за на­преднали“. Започна се с разгро­ма на селското стопанство, за­щото както стана ясно земята трябваше да се върне в „реал­ни граници“, а собствениците да получат нотариален акт за нея. Това беше първият такт с всички последващи щети, които описахме. Вторият такт беше разгрома на индустрията, по­головната безработица и „ре­патрирането“ на най-дееспо­собната част от българите зад граница. Днес целта е постиг­ната и това се видя на току-що отминалите избори за мест­ни органи на властта. В 262 изборни района демограф­ският колапс е незаобиколим факт. В над 500 села в Бълга­рия вече не живее нито един човек. В други около 500 насе­лението е от 5 до 20 човека! И това е тенденция, но това също е и диагноза за предизвестената смърт на нацията. Защото

няма нация без връзката със земята.

Арендаторите, онези 80% от притежателите на земя, които още не са я продали, вече пред­стои да го направят. Те са под­властни на допълнителния на­тиск от проблемите в здраве­опазването, образованието и демографския състав на на­селението, които подпомагат този процес.

Автохтонният народ, дал името на тази славна някога държава се стопява и изчезва. За да оцелее още известно време всеки от тези притежатели на земя неминуемо ще прибегне и до Светая светих – продаж­бата на бащинията, на заве­щаното и отстоявано с кръв и пот от деди и бащи българ­ско землище. А има ли сделка, връщане назад няма! Такъв е правовият ред на обезкостя­ването на България. Което е и целта на занятието.

И като извод от всичко ка­зано, става ясно, че този който на времето наложи доктрина­та „връщане на земята в реал­ни граници“ е знаел добре кога и какво ще последва. Нататък, както казва Шекспир „Остана­лото е мълчание“. Грамовна ти­шина и първи сняг като стих от недописано стихотворение.

Остана да кажем няколко думи и за най-новите проявле­ния на синдрома

„обезкостяване на България“.

При обсъждането на бю­джета за 2024 година, стана ясно, че в приходната част са предвидени едни 340 млн. лева от продажбата на земя от Държавния поземлен фонд. Простата сметка показва, че за тази сума трябва да бъдат продадени поне 700 хил. де­кара, което според министър Вътев представлява 1/5 част от целия наличен Държавен поземлен фонд! Нещо пове­че, според законовата уредба 60% от цената на покупката на земя от фонда се заплаща с поименни компесационни бо­нове /ПКБ/. Това е крайно неиз­годно, още повече че става дума най-често за първокласна об­работваема земя.

В този смисъл, никой не бива да си мисли, че това е просто хрумване на вездесъ­щия министър на финанси­те Асен Василев. Не, това е нов опит да се предаде нов живот на една стара идея от първото правителство на Бойко Бори­сов. Тогава Мирослав Найде­нов като министър на земеде­лието издаде четата – дали на­рочно или неволно, но това му костваше министерския стол. „Те искат, каза той, да купят зе­мята!“ Ставаше дума за хиля­ди декари в Добруджа, в кои­то бизнесмени от Израел уж щяха да инвестират различни производства и култури. Най­денов заяви това на Аерога­ра София, при завръщането си от Тел Авив. Настана невъо­бразим взрив от негодувание и протести. И съответните ана­лизатори тогава изглежда са отчели, че в България все още има наличие на взривоопасна национална енергия. И вре­менно дадоха отбой. Повече за това никой не отвори дума. Но от 2012 г. до днес изминаха 11 години, в които народът ни бе сваряван като жаба в тендже­ра. Остава да видим дали при дебатите по бюджета в т.нар. 49 НС тази идея на финансо­вия министър ще бъде под­крепена. Все ми се струва оба­че, че твърде малко са в него хората, които хвърлят сянка.

С това не предопределям края и не слагам „клеймо на прогреса“. Знам, че може да бъде още по-лошо.

Преди години поетът от Стара Загора Митко Динев из­даде в изд. „Захари Стоянов“ своя сборник „Проз/стотии“. Нека да цитирам по памет фи­нала на една негова твърде по­казателна епиграма:

„Германците рушнаха своя­та Берлинска стена.

Ние ако бяхме, щяхме да рушнем Берлин“!