Нова Зора

 

Сигурно много хора все още помнят еуфорията, която обзе огромна част от обществото при вестта за свалянето на Тодор Живков. Първата нощ след съобщението празненството бе една невижда­на, спонтанна и напълно искрена радост!

Но изминаха вече 34 годи­ни от събитието и историята би следвало да запита своите тога­вашни жители защо и за какво са се радвали на 10. ХI. 1989 г? И още ли се радват?

Наистина, какво реално оч­аквахме да се случи след дълго­летното управление на Тодор Живков и защо го очаквахме? Ос­нователни ли бяха желанията и надеждите ни тогава? И защо тол­кова искахме те да се изпълнят?

Въпросите обаче не свършват и няма никога да свършат.

Задавам ги днес, не за да си опресним паметта и отново, както всяка година оттогава да коментираме събитието и кон­статираме, че „преходът е неус­пешен“ и че днес живеем доста по-зле. Но тъй като живеем в друга епоха и в друга социал­но-икономическа система, е не­обходимо да изучим логиката и механиката на този преход. Иначе как ще разберем какво се случи?

Хората наистина се радваха силно и искрено, защото очаква­ха промяна. Очакваха я дълго и с нетърпение. След десети но­ември 1989 г. обществото ста­на дръзко и „си взе свободата“ да иска и да говори, за да каже, че не желае повече онова, което досега е било.

Но тук няма как вече аз сам да попитам: защо не го жела­еше повече? Защо се опълчи срещу системата и срещу пар­тията, която я ръководеше и олицетворяваше? И на която то в почти пълната си цялост се кълнеше във вярност. Защо дори репресивните органи не попречиха тази свобода да не бъде толкова могъща и дръзка? Нали бяха войните на партията и бяха готови да умрат за нея?

На какво се е крепяла систе­мата, та да е възможно толкова бързо и внезапно да рухне, и поч­ти веднага да започне реставра­ция на капитализма?

В историята не са допустими подобни внезапни и резки про­мени. Те могат да изглеждат не­очаквани и случили се извед­нъж, ала са обусловени и под­готвени от редица причини, обстоятелства, събития и явле­ния, чийто смисъл и значение са били подценявани и прие­мани (ако са били забелязвани и отчитани) като явления от друг ред и с друг смисъл. Аз смятам, че ерозията е продължила дълго и е подкопала основите на сис­темата. Било е въпрос на време, за да рухне всичко и да затрупа и нея, и хората, които са я бранили, ръководили и развивали…

Не се сдържам и ще го кажа, макар да си навлека укори и дори обиди заради подобна дързост: на 10. ХI. 1989 г. социа­лизмът вече бе изроден и него­ден за съществуване. Вярно и дори е безспорно, че в икономическата сфера, осо­бено в макроикономиката со­циализмът тогава все още по­казваше известна стабилност и способност да я развива, а равнището на живота на широ­ките социални слоеве, което виж­даме в това време, е далеч по-ви­соко от равнището днес. Да не говорим за равнището на обра­зованието и науката, култура, спорта, здравеопазването и со­циалните дейности. Тези неща обаче не гарантират стабилност на която и да било власт (макар че тяхното състояние може да бъде една от първопричините за гражданското недоволство и революционното отношение към властта и системата). За­щото в сравнение със състояние­то на тези сфери в Западна Ев­ропа в България те са далеч от желаното и очакваното от об­ществото.

И все пак, още от 70-те годи­ни на ХХ век започна да става видно, че социализмът чувст­вително започва да изостава от западноевропейския капи­тализъм. Може би единствено във военната сфера това изоста­ване или го нямаше, или беше не­съществено. Но именно поддър­жането на този паритет силно затрудняваше СССР и цялата негова общност да запази ви­соките темпове на икономи­ческото си развитие. Прекале­но скъпо бе въоръжаването, за да бъде равновесието между двете системи лесно за поддържане и да не бъде за сметка на соци­алните разходи и разработката на нови технологии.

В България (за разлика от другите държави в социалисти­ческия блок) все пак се търсеха начини да се създадат действе­ни механизми за стимулиране на икономическото развитие и на достатъчно плодотворни средства за подбуждане на лич­ния интерес в производство­то и неговото постоянно обно­вление. Изпробвани бяха някол­ко икономически механизъма, но без кой знае какъв успех. Из­оставането не само не бе спряно и преодоляно, но още повече се задълбочи. Нямаше го вече онзи ентусиазъм, който подтиква­ше народа да положи основи­те на социализма и да изгради новия свят, в който човекът да живее добре и достойно. Обще­ството вече посрещаше всяко но­вовъведение с недоверие и с все по-голямо безразличие. И хората не криеха това. Според тях всич­ко се правеше за залъгване и прикриване на дълбоките при­чини, които не могат да бъдат преодолени, за да излезе со­циализмът от застоя и послед­ващия го упадък.

Българите виждаха какво става в България. Сред тях има­ше не малко работещи по висо­ките етажи на властта, за кои­то бе ясно, че нещата не вървят и че са необходими не просто подобрения, а коренна про­мяна в начина на управление на държавата и икономиката. Беше необходима нова държа­ва и ново място и роля на БКП в нейното управление, нови ценности, международни от­ношения, съюзи. Удивително­то обаче е, че всичките проек­ти, програми, идеи бяха все в посока на това да се търсят ре­шения в духа на капитализма. А не в духа на Марксовата тео­рия за социализма.

Защото и за ръководители­те на държавата бе ясно, че из­ходът е единствено в капитали­зма.

В духовната сфера беше съ­щото. Говореше се, разбира се, за духовното сближаване със СССР и съветската култура, но погле­дите бяха обърнати на Запад и от Запад вече се чакаше истин­ското признание за творците, а не толкова от СССР.

Това бе голямата драма на социализма!

Социализмът обаче и сам срина доверието в себе си. Той получи най-големия удар „отвъ­тре“, от комунистическата пар­тия с драстичното разобли­чаване и осъждане на т. нар. „култ към личността на Ста­лин“ и с обявяване цялата дей­ност на Сталин като ръково­дител на партията и държава­та, в това число и по време на Великата Отечествена война, като престъпна и като непрости­мо нарушаване на ленински­те принципи на партиен и об­ществен живот!

Това стана веднага след смъртта на Й. В. Сталин през 1953 г., но обосновано и окон­чателно ударът бе нанесен на ХХII конгрес на КПСС през 1956 г. в доклада на тогаваш­ния ръководител на партията и държавата Н. С. Хрушчов. В България това направи Април­ският пленум на БКП от 1956 г.

Без съмнение, разобличава­нето на култа към личността на Сталин е едно от най-големите и трагични изпитания в исто­рията на СССР, а и на целия свят. То промени хода на световното развитие и фатално дестаби­лизира световната социалис­тическа революция.

Но понеже тази моя оценка се различава коренно от общо при­етата положителна оценка за­ради спирането на започнали­те през 1937 г. масови репресии и насилия, при които загинаха много хора, е редно да мотиви­рам мнението си.

Изучаването на политиче­ската история, особено тази на социализма изисква определен подход и терминология, които да не съответстват на тези, кои­то използваме в изучаването и описанието на другите систе­ми. За разлика от тях социали­змът е предварително описан и поставен теоретично, поради което практическото му при­ложение не може да не бъде в съответствие с теоретичното учение. Погрешно и дори е глу­паво да бъде оспорван, понеже не приличал или противоречал на капитализма. Ако ще прили­ча на тях, защо ще излиза на бе­лия свят и ще го променя чрез революция?

Обикновено всяка нова сис­тема се заражда в утробата на предходната, развива се и при­добива постепенно завършен видим облик в сферата на икономиката и донякъде в ус­тройството на обществото, за да може революцията да преда­де в ръцете на новата властва­ща класа държавното управле­ние – след като преди това тя е взела в ръцете си владеенето и управлението на икономика­та чрез средствата за произ­водство и производствените отношения.

При социализма има пре­нареждане на етапите. Когато пролетариатът се осъзнае в дос­татъчна степен „в себе си“ и „за себе си“, т. е. когато осъзнае ро­лята си на “гробокопач“ на ка­питализма, социалистическа­та революция му предоставя политическата власт, благо­дарение на която той изземва икономическата, като отнема от капитала средствата за про­изводство и установява нови производствени отношения.

Затова не е никак случайно и дори е напълно естествено, че първите сериозни съпротиви­телни реакции срещу социа­лизма дойдоха в държавите, в които частната собственост не бе изцяло иззета от бившите собственици, а в селото колек­тивизацията приключи някъ­де в началото или по средата на социализма. И те станаха пример за паралелно същест­вуване на двата типа държа­ви и системи. Дори в Чехосло­вакия реакцията дойде от кому­нистическата партия през 1968 г. с нечуван политически цини­зъм на основния девиз на осъ­ществяващата се реставрация: „Социализъм с човешко лице!“. Този девиз бе естествено до­пълнение на постановките и присъдите на ХХ и ХХII конгрес на КПСС. Тогавашният водач на чехословашката комунис­тическа партия Дубчек умело си послужи с тях, за да извър­ши покушението и на всичко отгоре да спечели одобрение­то на много комунисти.

Реакциите на тези опити за реставрация бяха очаквани. Со­циалистическата идея бе все още силна; през 60-те години социализмът не можеше да бъде предаван и продаван. Негови­те ренегати създаваха брожения и нищо повече. И бяха наказани, макар и не сурово, а само с от­страняване от властта.

Друга бе обстановката след идването на Горбачов на власт. Това беше през 1985 г. Тогава разпадът на социали­зма бе в напреднала фаза и не бе трудно да се намерят именно в КПСС и дори в нейното най- висше ръководство гробоко­пачите му.

Тук съм длъжен да уточня още нещо.

Според Марксовата теория на революцията социализмът преминава през няколко ва­жни етапа, които го подготвят, за да навлезе в своя висш ста­дий - комунизма. В самото на­чало, непосредствено след успе­ха на социалистическата рево­люция, е първият му стадий, който Маркс нарече „диктату­ра на пролетариата“. Пропус­кането или непълното преживя­ване на неговото време се оказа фатално за социализма като социална система. Защото сега именно се разрушава напълно буржоазната държава, ликви­дират се капиталистическите производствени отношения, изземват се средствата за про­изводство, преобразуват се си­лите за сигурност, установяват се нови институции, които осъ­ществяват новата политика във всичките сфери на обществе­ния, икономическия и духов­ния живот, в правосъдната система и армията. Този пър­ви етап е неотменен, а неговата продължителност трае дотогава, докато приключи процесът на разрушаване на буржоазната държава и укрепването на но­вия тип власт и управление.

Решава се проблемът за властта. Новата власт в този мо­мент ликвидира съпротиви­телните сили и евентуални­те рецидиви на буржоазната държава и общество, за да се занимава спокойно и уверено от тук насетне, без страх от кон­трареволюция и политически брожения.

Всъщност, истинската со­циалистическа революция се разгаря именно сега, кога­то е победила във военнопо­литически план, но още не е сигурна, че владее държава­та. Защото тя не може да бъде власт едновременно на новата социалистическа и на стара­та буржоазна държава, която още не е унищожена и умъртве­на и се съпротивлява ожесточе­но. Дори предизвиква граж­данска война. Историята, в коя­то сме живели, ни показва какво се случва, когато се пренебрегне едно съществено изискване от теорията на революцията!

Маркс не е описал как под­робно, точно и в какви фор­ми протича този първи етап на преход от буржоазна към социалистическа държава. Но подчертава, че той тряб­ва да продължи дотогава, до­като бъде постигната негова­та цел. И друго не би могло и да бъде! Забавянето, прекъсване­то или насочването на процеса към други цели може да доведе, както показа историята на со­циализма в Русия, до сериозни отклонения и непредвидими по­следствия. В СССР най-напред Ленин въведе т. нар. „Нова ико­номическа политика“ (НЭП), връщайки, макар и за кратко, както бе обявено, капиталис­тически форми на производ­ство и търговия. Намеренията бяха добри, защото целта бе да се съживи икономиката. По същество това бе прекъс­ване на диктатурата на проле­тариата и възстановяване на отделни форми на буржоазно­капиталистическата държава, която веднага започна да ос­порва социалистическата, да я саботира и разрушава. Друго не би могло и да се получи, пора­ди което Сталин отмени новата икономическа политика. Ала тези първи компромиси остана­ха да тегнат върху социалисти­ческата революция, понеже вече бяха родили прецедент.

Сталин трябваше да ком­пенсира пропуснатото време и да ликвидира окончателно съпротивата на старата власт и бързо да започне изгражда­нето на основите на социали­зма. Сталин се идентифицира с диктатурата на пролетариата. Непременно трябва да се подчер­тае, че неговата еднолична власт бе неизбежна в една голяма и не­равномерно развита страна, коя­то трябваше да преодолява в ня­кои региони цели епохи, за да се доближи до възможността за из­граждане на социалистическа държава и общество. Еднолич­ната власт е присъща по прин­цип за диктатурата на пролета­риата, за да няма отклонения от теорията на революцията.

Освен властта, която държе­ше в ръцете си, на Сталин, а и на цялата система бе необходима и властта на „всенародната лю­бов“, на доверието на народа към него. Любовта и доверието създават нова обстановка и по­раждат ентусиазъм. Хората тряб­ваше да повярват и те повярва­ха, че Сталин наистина ги води към добро и че без него живо­тът им ще бъде труден. Той не ги разочарова и не ги разколе­ба. Силата му бе впечатляваща. Този „култ“ изглежда на буржо­азията противоестествен, фал­шив, примитивен. Тя друго не е способна да измисли.

Затова разобличаването на т. нар. „култ към личността на Сталин“ е по същество разоб­личаване на самата диктатура на пролетариата.

Най-тежкото и непростимо обвинение срещу него е, че бил нарушил „ленинските принци­пи на партиен живот“, че про­вел ненужни репресии, че из­кривил същността на социали­зма. Истината обаче е, че отри­чайки по същество диктатурата на пролетариата, ХХ и ХХII кон­грес на КПСС обезсмислиха со­циализма като социалнополи­тическа и икономическа систе­ма и власт на пролетариата. Т. нар. „възстановяване на ленин­ските принципи“ е по същество отказ от марксизма и от Марк­совата теория на революция­та и социализма. Това бе отказ от самата революция! СССР из­губи най-важната си полити­ческа и идеологическа опора, а това означава, че му бе на­несен смъртен удар. Въпрос на време бе да настъпи фактически­ят край. И той дойде само след 35 години.

След смъртта на Сталин за­почна политическа реабили­тация на буржоазията и ка­питализма – най-напред на отделни личности, после на политически и обществени ор­ганизации, смятани за профа­шистки (Бандера и други) и ан­тикомунистически, а после и на определени факти, събития и явления. Такава реабилитация или по-скоро преоценка в някои случаи навярно е била необхо­дима, но да я направиш тогава, когато „по презумпция“ все още си в период на диктатурата на пролетариата и продължаваш да разрушаваш старата систе­ма, е неблагоразумно и полити­чески неграмотно. Освен ако не е специално насочено срещу са­мия социализъм.

Идеологическото разло­жение на социалистическата държава и социалистическо­то общество протичаше уско­рено и не се виждаха почти ни­какви усилия да бъде спряно или поне забавено. Животът се пре­настройваше на нови начала. Преориентацията към Запада се определяше като преодолява­не на догматизма. Въпросното „преодоляване на догматизма“ обаче фактически отстранява­ше марксистката идеология от живота на обществото, макар че формално идеологически­те институции продължаваха да внушават необходимостта от творческо продължаване и развитие на марксизма в нови­те условия.

Но и марксистите в Бълга­рия вече бяха на изчезване. А и в СССР. В края на 1989 г. те се брояха на пръстите на една­та ръка. Те вече липсваха дори в ЦК на БКП!

По-горе посочих само някои от основните причини, пора­ди които промените, извърше­ни на 10 ноември 1989 г. не бе възможно да станат начало на истински положителни тран­сформации в България, за да тръгне държавата ни напред. А се оказаха истинска кон­трареволюция и реставрация на капитализма. Много хора се опитваха да гримират тех­ния смисъл и да ни убедят, че се случва нещо добро и полез­но. Успяха, но все повече е ясно какво сме преживели и защо сме го преживели.

Друго обаче не можеше да се случи, защото системата бе вече рухнала и трябваше да се следва ходът на историята. И нищо повече. Както и стана.

Но трябва да се знае, че гърмът, който удари на 10 но­ември 1989 г., бе всъщност за­глъхващото ехо от XXII кон­грес на КПСС през 1956 г.