Продължение от брой 42
Необходимо е да добавя, че и днес продължавам да отстоявам становището си за романа „Иван Кондарев”, разгърнато в монографията ми. На първо място обобщението, че в отличие от аналитичния подход, използван от Димитър Димов в „Тютюн”, но и от епически солидно пресъздадения живот на македонските българи в „Железният светилник” на Димитър Талев, Емилиян Станев моделира жанра „роман-дискусия”, в който прозвучават теми и състояния от борбата на идеите и идеологиите през ХХ век, вътрешно екстазният ангажимент с „проклетите” и „свети” въпроси, пронизали творчеството на Ф. М. Достоевски. Специфичното се корени в начина, по който писателят свързва пласта на жизнената логика и виталност с пласта на интелектуалната полемика.
Продължавам да смятам, че Емилиян Станев в „Иван Кондарев” за първи път в своето творчество разкрива многопластовно разбиранията си по основните проблеми на общественото развитие, и то в обеми на съвременната действителност. Героите на Септемврийското въстание от 1923 г. се оказват живи въплъщения на различните идеологически възгледи и позиции в нашето общество. Продължавам да държа и на съждението си за Септемврийското въстание като вододел в новата история на страната, на факта, че то се провежда в момент на тотална социална и духовна криза в страната, когато се поставят на преоценка фундаментални жизнени ценности.
Съхранявам общия контур на трактовката си върху образа на Иван Кондарев. И в новия текст показвам как макиавелизмът на героя се „комбинира” с идеята за новия революционен морал, проявил се в борба с буржоазната система и формите на буржоазната диктатура. Очертавам по-подробно схващането на Емилиян Станев за народа, принуден да възприеме формите на „отбранителна” съпротива срещу настъплението на господстващия обществен слой. Обръщам отново внимание на задачите на „далечния” и „близкия” човек, но и върху опита на революционерите християнската етика да престане да обслужва властта на „царе и патриарси”. И сега възприемам като определящи в романа двата полюса на идеологическата полемика Кондарев и Христакиев. И най-вече съображението за наличието на аморализъм при двамата: само че докато Христакиев е субектът, който допуска реформи единствено в границите на капитализма и безпощадната експлоатация, Кондарев ратува, бори се за реформи и промени отвъд границите на буржоазната система, отвъд закона на експлоатацията и заробването на духовния потенциал на обществото и личността… Ако Кондарев вярва, че човекът е роден в името на по-високи цели, за нормално осигурен живот и за щастие, Христакиев въобще не се надява на хуманизма: той атакува човека, който в неговите очи може да бъде само господари само роб; иронизира бунта на народните низини и техните представи за свобода на онеправданите.
И така, романът епопея „Иван Кондарев” е летопис на подготовката и провеждането на Септемврийското въстание от 1923 г. По мащаби на замисъла представлява белетристично пано, което разкрива причините за трагическата съдба на българския народ и България през ХХ век. Бидейки страстен художник с неповторима сетивна дарба и възможности за богато пластическо представяне на живота, Емилиян Станев навлиза в лабиринт от проблеми и конфликти, които удостоверяват наличието на вътрешна гражданска война у нас през 20-те години, такава война, която презентира последиците от безотговорната политика на монархията и българската буржоазия, от загубата на национални идеали, от нарушаването на елементарни положения от гражданския договор между управляващите и народа. (…)
Писателят построява всъщност роман на идейните поражения, на политическата и етическата дискусия, за да заключи, че Септемврийското въстание изкопава непреодолима пропаст между буржоазния елит и народа, а не само между капиталистическия ред и ляво настроената интелигенция. В този контекст прозаикът има солидни аргументи, за да нарече романа на името на главния герой. Защото Кондарев е двигателят на революционния процес, негов теоретик и практически реализатор.
Обикновено българските романисти кръщават творбите си на основен проблем, застъпен в текста, или със символни знаци обобщават идеята. Димитър Талев нарича двата си романа – „Железният светилник” и „Преспанските камбани”, Димитър Димов назовава крупния си епос „Тютюн”, а Антон Дончев озаглавява своя роман с метафората „Време разделно”. В заглавието „Иван Кондарев” Ем. Станев влага също конкретен и философски смисъл. Той характеризира явлението народно въстание и революция, квалифицира битката между прогреса и реакцията, сблъсъка на моралните категории и историческата целесъобразност, на свободата и диктатурата. Романът „Иван Кондарев” като озаглавяване предоставя допълнителни възможности, за да се подскаже, че пътят към бъдещето се заплаща с изстраданата участ на индивиди като Кондарев. (…) Този именно персонаж, сравнен с останалите образи, преминава през кардинално значими етапи на вътрешно прозрение, които проверява в живота и за които заплаща в живота си. (…)
Твърде симптоматично е до каква степен Ем. Станев, следвайки насоките на руския роман от XIX в., открива български координати и проекции на проблемите. Той прави героични усилия в стремежа си да синтезира историята на нравите, характеристиките на обществените слоеве в романи на Достоевски (формулировка на неговия изследовател А.А.Белкин). Според Белкин „идеологическият” роман олицетворява върховни страсти и изключителни събития, които излизат извън улеите на нормалността, за да се закрепят в акта на „престъплението”. Превръщането на идеята в страст е основа на такъв тип романистика.
Но ако Достоевски свежда въпроса най-вече до кризата на идеалите и морала, до разрушаването на личността в резултат на прекомерните й амбиции за свръхземно могъщество („Престъпление и наказание”), Ем. Станев много по-системно проучва мотивите на народа за разбунтуване срещу обществените несправедливости. Българският писател е наясно с грешките на революционерите и революционните движения, с преходите от народовластие към тирания, със замяната на свободата с аргументи на „тайната, чудото и авторитета”. Но въпреки това е готов да подкрепи народния бунт и няма намерение да го афишира като патология и голо престъпление. Иначе белетристът не крие аналогиите с типажи и ситуации в романите на Достоевски (…)
Иван Кондарев със своя дневник напомня за безнравствените идеи на Пьотр Верховенски или на Шигальов от „Бесове”. В същото време той достига до идеята за „престъплението” в резултат на дълбоки разочарования и лични поражения по време на Първата световна война; на изводи от масовата скотобойна на войници и армии, изпълняващи волята и интересите на държавната бюрокрация и световния капитал. Кондарев не прибягва до терористични актове като нихилиста Верховенски, неговото обезсърчение от съществуващия обективен ред кулминира индивидуални страдания и спомени за кошмарни сцени върху терена на войната. Най-важното, у Кондарев съзираме еволюция на мисленето и идеята за народна революция.
Тук бих искал да подчертая, че в една моя широкоформатна студия „Престъпление–наказание–катарзис” ( „Еретичният Ерос”, 2004 г.), аз разкрих такива страни от света на руския писател, които са значими и за светоразбирането на българския му колега. В тази студия ударението го поставям върху проблемите на насилието и революцията, на религиозната и революционната етика, на свободата и справедливостта, които занимават ума и сърцето на Достоевски, за да продължат да съществуват като съдбовно неповторими и в идейната съкровищница на Емилиян Станев. (…) Вярно е, че Иван Кондарев не притежава горещото чувство на Иван Карамазов да преживява тревожно антагонизмите на света, да поставя болезнено остро нерешените проблеми на човешкото битие, да гори на огън съвестта си. Иван Кондарев в това отношение е по- затворен, стегнат и външно неатрактивен. Но и той, в последна сметка, с вътрешна жар осмисля катастрофите на действителността, нейното „неставане”, подлостта и лицемерието на хората, както и техния робски инстинкт. В този смисъл той е по-рационален. (…)
Вглъбяването в композиционните и структурни особености на романа показва, че Ем. Станев изследва психологическите и идейните резонанси от поведението на персонажите върху строго, едва ли не геометрически разчертано разположение на историческите събития. Този подход се проектира върху подготовката и провеждането на Септемврийското въстание, обвързано с цялостно репрезентиране на Гражданската война, разгърнала се в България. Така центрираният интерес към Септемврийското въстание се синхронизира с по-ранни етапи на същата Гражданска война – войнишките бунтове в края на Първата световна война и смазването на земеделското управление на Стамболийски през юни 1923 г.
С оглед на това авторът извършва дележа на творбата съответно на четири части: от юни до август 1922 г.; от август до края на септември 1922 г., с фокусиране на събитията от септември; от началото на юни 1923 г. до септември 1923 г., с фокусиране на станалото през 9 юни; септември 1923 г.
В първа част, която експонира фабулата и съдбата на персонажите, се включват и възпоминанията от войната и войнишките бунтове (този акцент откриваме също във втора част).
Във втора част, чиято сърцевина са категоризирането на позициите и идейните фронтове, случването на заредени със символен знак произшествия се открояват все по-намаляващите се възможности за компромиси, допустими преди взривната ситуация на Гражданската война. Този извод е своеобразно звено между идеите, разгърнати във втора и четвърта част през един и същ месец септември от две поредни години в календара на българското развитие.
Трета част насочва към заговора на двореца и високопоставените военни и икономически кръгове за сваляне на земеделците от управлението на страната. Тук единичните прояви на индивидуален тероризъм се изливат в масов терор и убийства, а буржоазният интерес се трансформира в брутални актове на държавно осветения аморализъм.
Последната, четвърта част, е продължение и кулминация на същата Гражданска война, обявена от хората, виновни за участието на България в чуждестранни агресии и войни, обогатили се незаконно от страданията на българския народ, използващи средства на грубото насилие, включително арести, мъчения и екзекуции, щом трябва да се отнемат социални и човешки права от трудовите хора.
Както проличава, на сюжетно равнище се очертава профилът на социален роман с явно изразена политическа целенасоченост. Въпросът е в това, че тук идеологическата полемика се съюзява с проучване и анализ на вътрешни човешки състояния, че самата дискусия се накалява до бяло, че тя концентрира и психологическа напрегнатост. Тази констатация ме връща към разговор, който проведох с писателя в края на 50-те години. Във връзка с мой литературен опит, близък по жанр до разказа, Ем. Станев, през онова време редактор във в. „Литературен фронт”, се впусна да доказва как в България, за съжаление, липсват истински традиции и предпоставки за създаването на интелектуална проза и на „роман на идеите”. Как като народ сме прекалено земни и прагматични, което ни пречи да живеем автентично с духовните проблеми, да овладяваме духовни пространства, както това правят други култури през настоящия двадесети век. Сподели също, че през изминалите десетилетия на века у нас не се е усещало истинско предразположение към градския тип проза, която е бъдеще на българското литературно развитие. (…)
В този аспект, връщайки се към творчеството на Емилиян Станев, аз възприемам неговия роман „Иван Кондарев” като интимно начинание на големия художник да осъществи проекта – „роман на идеите”, да преодолее бариери, които тласкат българина, но и неговите творци към битоописание и пресъздаване главно на прагматиката на живота, чуждеейки се от бездните на човешкия дух. (…)
Тази насоченост на темите и проблемите ме накара да откривам допирните точки между литература и политика, между жизнена прагматика и идеали. Дано в това си намерение да съм полезен на читателите, които се интересуват от знаменития роман на Емилиян Станев „Иван Кондарев” като кръстопът на общочовешки и национални идеи, на ожесточени диспути за еволюционното и революционното развитие, за света и България.
