Нова Зора

Късно прочетох стати­ята на Иван Стамбо­лов-Сула „Пощадете Дайнов“. Оказа се, че е популяризирана от множество електронни сайтове. Съглас­на съм с всяка дума от блес­тящата дисекция, която той прави на явлението Евгений Дайнов. Защото той не е еди­ничен случай, а именно „яв­ление“, което обхваща огромна част от наследниците на най- привилигированите предста­вители на т.нар. художестве­нотворческа интелигенция и високопоставената жур­налистика. Главни редакто­ри на органи на БКП и корес­понденти в чужбина, шефове на културни институти и ата­шета в посолствата, които са били членове или кандидат- членове на ЦК на БКП и ви­дна агентура на ДС.

Тези хора - родителите на „колективния Дайнов“, обикно­вено произлизаха от кастата на „активните борци“, приравне­ни с висшите представители на комунистическата върхушка. Те и чадата им, отгледани в ин­кубатора за бъдещи висши кадри на режима, ползваха всички блага и привилегии на червената партокрация. Формираха кръга от богоиз­брани на партийния Олимп, дружеха само помежду си, без да хвърлят поглед от своята висота надолу към просто­смъртния плебс, събираха се в елитни компании, караха западни коли, учеха в прес­тижни университети в Съ­ветския съюз, а след това за­минаваха на Запад „да се от­ракат“. Когато се връщаха в България, тук ги чакаха висо­ки управленски длъжности в избраните от тях сфери - ад­министративна, дипломати­ческа - творческа. И макар че никой от техни височества ня­маше и зрънце дарование за творчество - техните кресла в директорските кабинети на културните институти, твор­ческите съюзи и редакциите бяха вече разпределени по­между им.

Иван Стамболов-Сула с пра­во пише, че когато в семей­ствата на червената инте­лектуална аристокрация се раждаше син или дъщеря, родителите им вдъхваха са­мочувствието на наследници на династия - парвенюшкото ултрависокомерие на бивши селяни към хората на физиче­ския труд, въпреки че работ­ническата класа уж беше „кла­совата основа“ на комунисти­ческия режим. Тия отгледани в златни кафези наследници се отвращаваха от мазолес­тите ръце на „създателите на благата“, макар че родителите им казионно възпяваха „труде­щите се“ в бездарните си про­изведения. Те държаха - пове­че от средновековните херцо­зи и маркизи - на социалната йерархия. Въпреки опаковка­та на „равенството“, социали­змът бе едно строго кастово общество, в което действаха „привилегиите по рождение“.

Ето откъде се появиха храчките по „крепостните, блатни, кръвосмесени джудже­та“ в наркотичния бредь на Женката Дайнов. Той е изплюл в тия хули - ведно с тинята в ду­шата си - цялото презрение към „низшите слоеве“, с което е закърмен.

Генчо Дайнов е най-про­падналото от тези комунисти­чески отрочета. Но такива са и Милена Фучеджиева (Мамче Фуч, както си я наричам), Вла­до Левчев, Александър Велев, Огнян Минчев, пък и Владо Зарев - в известна степен. Спи­съкът е дълъг. Тук имам пред­вид тези, които днес се числят към интелектуалния елит, на едро напазаруван от Сорос, „професори“, писатели, журна­листи, „политолози и социоло­зи“, които произхождат от „кай­мака“ на бившата червена ин­телигенция. Тези, които пи­шат точно обратното на това, което пишеха бащите им, но то днес е осребрявано щедро по същите причини, по които вчера бе заплащано от социа­листическите властници, - за­ради продажбата на правда­та и човешкото достойнство в името на материалното благо­получие. Дайновци, Фучевци, ОгнянМинчевци, Левчевци и прочие, обаче продадоха за сороски кинти нещо несрав­нимо по-важно от собствена­та си съвест: бъдещето на Бъл­гария.

Синовете на самите кому­нистически управленци и де­сарите, превърнали се за една нощ в наследници на мили­они и милиарди - като напри­мер новият кмет на София Ва­сил Терзиев - оставям настрана.

Забележително е, че сюри­ята на „колективните дайнов­ци“ (Дайнов е име, вместо чи­ето „д“ винаги може да се сло­жи едно „Л“) в епохата на гло­бализма загубиха предишното си обществено положение и слязоха неизмеримо по-ни­ско. Във времената на соца те се ползваха с най-високо уваже­ние и можеха да клатят крака в най-престижните курорти и барове. Сега обаче са прину­дени да заработват сравни­телно скромната си прехрана „с пот на чело“ като писачи на евроатлантически пасквили. Сорос всячески показва, че не ги сефери особено, а в компания­та на милионерите – повечето от които морални селяндури - те нямат достъп или са нежела­ни натрапници.

Връщам се към текста на Сула (откъде се е взело това Сула - от Луций Корнелий?) и повта­рям, че е превъзходен, съглася­вам се напълно с него. Само със заглавието никога не бих могла да се съглася.

„Пощадете Дайнов“! Защо да го щадим? Щади се човек, който веднъж е паднал, вед­нъж е сгрешил. Щади се лич­ност, доказала поне с някои благородни прояви, че има право да бъде пощадена. Кои са благородните прояви на Дайнов? Цял живот той сквер­ни - за пари - всичко, до кое­то се докосва. Цял живот този червен дегенерат с ренегатска злост ругае и заплюва Бълга­рия. Той е паднал толкова низ­ко, че няма нужда от пощада и няма да я осъзнае, ако му я поднесем. Това е духовен труп.

Чели сте, че Конфуций бил запитан от свои ученици: „Учителю, да отвръщаме ли на злото с добро?” Великият фи­лософ отговорил: „Ако отвръ­щаме на злото с добро, то как ще отвърнем на доброто? Не, на злото трябва да отвръщаме с пропорционално зло, в същата мяра, а на доброто - с още по-до­бро“.

Христос ни учи да проща­ваме 70 пъти по 7, но прош­ката се дава на разкаялия се грешник, пощадата се дава на достойния за нея човек. Къде у Дайнов виждате достойн­ство?