Поводът за тези редове е новата книга „Димитър Стоянов – човекът и държавникът“. Тя е издадена от издателство „Скала-3“, под редакторството на проф. Бончо Асенов и Ваня Стоянова, сложили началото на Инициативен комитет за отбелязване 95-годишнината от раждането на дългогодишния министър на МВР, по времето на социализма, човекът със завидна биография на всеотдаен комсомолски и партиен ръководител, неуморен труженик за просперитета и сигурността на Народна Република България.
Димитър Стоянов е роден на 8 ноември 1928 г. в гр. Стражица. Той си отиде от този свят, както се казва, с отворени очи. Приживе се опитваше да надникне в прииждащото време, и като човек с огромна интелектуална мощ и провидчески дар, остави на поколенията българи една невероятна книга – „Заплахата“, с уточняващото подзаглавие: „Великодържавният национализъм и разузнаването на Турция против България“.
„Казват, че човек е жив, докато има кой да си спомня за него“ – пише в предговора на новата книга за Димитър Стоянов, членът на Редакционния съвет на „Нова Зора“ проф. Бончо Асенов. И както се вижда, въпреки превратностите на времето, въпреки хули и клевети, паметта за Димитър Стоянов е жива и вече две десетилетия бивши негови съратници, колеги и приятели, не се затрудняват да обясняват нито качествата на неговата личност, нито изключителната стойност на неговия анализ, относно бъдещето на Отечеството.
През 2003 г. друг Инициативен комитет в състав: проф. Димитър Филипов, ген. Петко Кипров и проф. Орлин Загоров с лекота събра спомените на най-близките другари и колеги от МВР, както и семейни приятели и издаде сборника „Димитър Стоянов – по пътя на идеала“. И тогава поводът беше юбилеен. Съпругата му Маргарита и дъщеря му Ваня искаха да отбележат 75-годишнината му, която той не достигна. Отиде си от този свят разтерзаван, огорчен и сломен от новите партийни реалности на 7 декември 1999 г. Лично аз съм го запомнил превит от болка и обида, под тежестта на чувството за несправедливост и отговорност. Той на няколко пъти се отбиваше в редакцията на в. „Зора“, на шестия етаж в Полиграфическия комбинат. Не успя да сподели радостта от признанието на съгражданите си в град Стражица, когато през 2005 г. Общинския съвет на града го удостои със званието „Почетен гражданин на Стражица“. Обществеността на Велико Търново и общинските органи на старата столица, също посмъртно, го удостоиха със „Старопрестолна грамота“, заради активната му дейност по възстановяването на културно-историческите паметници и утвърждаването на града като туристическа забележителност. Едно от най-впечатляващите събития, към което косвено отношение има и в. „Нова Зора“ бе възхитителния жест на о.р. полк. Димитър Вандов, който с лични средства преиздаде „Заплахата“. Нейният тираж бе изчерпан отново само за броени дни. „Заплахата“ обаче претърпя и трето издание, и пак инициатори бяха проф. Бончо Асенов и Ваня Стоянова, подкрепени в случая от о.р.полк. д-р Тодор Ников.
Новата книга „Димитър Стоянов – човекът и държавникът“ е опит не само да бъде осветен отново образът му на патриот, но тя е най-вече и особено доказателство за това как живее примерът и как се е предавала на по-младите поколения щафетата на всеотдайността и служебния дълг. Оказа се, че Димитър Стоянов е бил вдъхновяващ пример и за редица по-млади служители на МВР, които с желание откликнаха и главно заради разбирането, че новите поколения трябва да знаят повече за този човек, за който България и нейното бъдеще бяха неизменните ориентири в живота му, бяха негова незаспиваща тревога и отговорност.
Така, в новата книга се появиха свидетелствата на Асен Георгиев, Васил Велков, Костадин Бобев, Стефан Стефанов, Тодор Предов, Борис Костов, Димитър Иванов, Чавдар Петров, Горан Симеонов и Пандали Бозаджиев. Всеки от тях е добавил своята гледна точка и автентичен щрих към портрета и съдържателния живот на този патриот, отдаден на идеята за добруване на народа.
И защото сме в дните непосредствено след 10 ноември, трябва все пак да отбележим и припомним характерните щрихи на времето преди 34 години. То може да се характеризира с няколко важни проявления, които осъществиха началото на разгрома на България във всички области на сигурността, културата, икономиката и като неизбежно следствие – морала на някои бивши партийни величия и държавни фактори. Те подействаха отчайващо за обществото, което бързо загуби ориентири и ценности и потъна в блатото на консумеризма. За разгрома на органите на безопасността, за хулите срещу институти като МВР, БНА и ДС, сме писали много пъти. В областта на икономиката този въпрос е изяснен на нашите страници най-пълно, просто и честно от инж. Иван Пехливанов, а също и в неговата книга „Свидетел на историята“.
Точни щрихи към сложния образ и отношенията вътре, в бившата управляваща партия БКП, и курса поет от перестроечната камарила, добави през годините изтъкнатият интелектуалец Георги Йорданов, бивш министър на културата и член на върховните органи на партията-държава, както е прието да се казва сега за онова време. В областта на морала като незаобиколимо свидетелство остава неговото потресаващо писмо „Satis, Андрей!“ („Стига, Андрей“), както и много от свидетелствата в трилогията му „Притаени мигове“.
Неговото писмо до самозабравилия се Андрей Луканов, се появи след организираната от новия овластен апаратчик чистка на кадрите „работили за комунизма“. Това бяха министри, генерални директори, партийни и профсъюзни активисти и пр., които имаха огромен опит и познаваха законите на производството и пазарната икономика. Именно в поредно издание на тази чистка, на 9 ноември 1990 г. бе изключен от вече преименуваната партия Димитър Стоянов. Каквато бе практиката, той трябваше да бъде премазан от непоносимия товар на незаслужени обвинения и хули. Най-важното сред тях бе обвинението за провеждането на Възродителния процес. И то при положение, че бяха всеизвестни възраженията му за смяната на турските имена с български. Като човек с научна подготвеност и нагласа, той винаги е разглеждал Възродителния процес само като закономерно продължение на националното Възраждане. Споменатият по-горе полк. Димитър Вандов свидетелства, че „МВР не е променяло имената, а само е изпълнявало решенията на Политбюро на ЦК на БКП и е обезпечавало обществения ред“. „Димитър Стоянов“, пише изтъкнатия началник на Първи отдел на Първо главно управление, знаеше, че „ следствието по Възродителния процес е започнало по инициатива на Андрей Луканов, Петър Младенов и Чавдар Кюранов. И че тогавашният главен прокурор Васил Мръчков е отказвал да образува такова дело, но една седмица преди арестуването на Тодор Живков той е бил заплашен от тримата фактори на перестройката, и въпреки предоставените от него правни аргументи, е бил заставен да образува такова дело“.
Припомняме всичко това, защото един от основните обвиняеми в тази изкуствена и прозрачна постановка за собствено оневиняване и изчистване на биографията на перестроечните другари, беше Димитър Стоянов. Въпреки всички отправени му заплахи и обвинения, според много очевидци, той е гледал на процеса като една възможност не само да защити себе си, а главно органите на МВР и България като държава със застрашено бъдеще, от великодържавните стремления на съседна Турция и на нейния „Троянски кон“, вътре в страната – Движението за права и свободи.
Димитър Стоянов е разбирал и виждал фаталното подкопаване на националните и държавни основи и бъдещето на народа ни още с приемането на решенията на злополучния пленум на ЦК на БКП, проведен на 29 декември 1990 г. За голямо съжаление неговите опасения се оказаха основателни, както показват годините от тогава до днес и настъпателните етапи на разрухата, на историческата памет и отговорност. Т.нар. „политически елит“ рекрутиран главно от кадри с антибългарско самосъзнание обаче, доведе до край пъкленото си
дело и източи кръвта и енергията на обществото, за да го подготви за онази поръчана му желирана и безхарактерна смес, която удобно може да бъде разпределяна във всевъзможните форми на активния и пасивен нихилизъм.
За многопосочния и богат научен принос на Димитър Стоянов в неговата книга „Заплахата“, висока оценка на времето даде акад. Илчо Димитров, който написа: „Това не е книга на министър, това е книга на научен работник със забележителна ерудиция“. Други наши съвременни учени като професорите Никола Аврейски и Максим Мизов написаха задълбочени рецензии. Заглавията и на двете са сходни: „Заплахата нараства“ и „Заплахата, станала реалност“, които справедливо са поместени и в настоящия сборник.
За съжаление, тези заглавия не са проста игра на думи. Живеем във време, когато опасността за бъдещето на България, за която ни предупреждаваше Димитър Стоянов, не е очевидна само за онези, които не искат да я видят.
Навремето покойният Костадин Чакъров като говореше за бъдещето на народа и държавата ни, по време на една лекция в Дискусионен клуб „Зора“, си позволи да определи това бъдеще като „Привилигерована провинция на Турция“.
Припомням този факт, за да призная оня хлад, който при неговите думи се втурна като Мурмански вятър в душите на всички присъстващи. Настана оглушителна тишина. Лично за мен сякаш раззина ледена пропаст пред нозете ми. Мина може би минута и един стогласен вик „не“, едва не събори тавана. Цялата зала бе изправена на крака.
Светла му памет на Костадин Чакъров. Прекъсна беседата и веднага си тръгна, покрусен не само от потреса на всички, които бяха като попарени.
Офицерът Веселин Божков, който тогава присъстваше на това събеседване, заключи пред мен: „Уви, заплахата остава.“ Тези думи той избра и за заглавието на своята книга, но вече отдавна в България няма кой да чете. Много бяха рицарите на дълга, но както е казал поетът: „Те бяха честни, ала те умряха!“
Заплахата обаче си остава.
