Из дълбокия пъ т натоварени, скърцат колите
и пред тях в ямур луци с равни крачки мъ жете вървят.
Глухо пукат главините, на развЎла пропява т петлите
и широките хълбоци на в олљвете едри димят.
А пред тях с тъмноалени бризги небето дамг љсало,
ниско слънце трепти и залязва зад рида плешив
и се чупят в скалите лъ чите му, тъмни и коси
и безшумно се свлича т с остър б лясък по сипея сив .
Бавно дългия пъ т намотават коравите спици.
От усоите лъха ланска шу ма и пещерен страх
И със черно заляни, люшкат черни пера ка транєците,
сякаш мракът катранен във зав оите капе от тях.
Този път през г ори и балкани, с хайдушки пу сии,
път през буйни реки, върхов е и през снежни била,
в него зиме и лете б ляскат бури и вълците вият,
ветрове и ор ли го кръжат и кръстосва т крила.
Тук се носи димъ т възгорчив на огнища та срутени;
всеки дънер е с белег, с ятаганени ясни следи,
всеки извор студен е тъмнеел от у стни барутени,
ален кон е поил и куршу мени рани е мил.
В този пъ т няма нивга ко лите да спра т и почина т.
Той върви и се вие по д копитата, капнал за сън;
Светлинка върху нег о там през об лак цеди месечина та,
както бледен лихвар отброява алтън по алтън.
А мъжете вървят и се взира т под вежди във тъмното ,
гдето паднал дъ ждът в ко ловозите смътно блести,
гдето в камъни тъмни гро молят колелетата спънати,
гдето в дълбея трябва да по дпираш каната с плещи.
И вървят, и мълча т, и мълчание пълни простора
също сив ямур лук, с тежки черни гайтани обшит.
Ти ли, есенен мрак, угаси в секи светъл прозорец,
ти ли, есенна нощ, гласовете до шепот сниши?
Ти ли, моя земя, ти ли, моя обична Б ългарийо,
крачиш бавно сега в каменистия, в стръмния пъ т
и шуми, до сърцето ти пазено , знамето старо ,
на което със кръв е написано „Свобода или смърт”?
