Нова Зора

Навършиха се 80 години от смъртта на видния български учен, при­родоизпитател, осно­воположник на българската по­чвена наука, патриот и борец за национално единение, общест­веник, народен будител и рево­люционер Никола Пушкаров.

Пушкаров е от тези лично­сти, чийто живот и дела не се по­бират в една определена рамка и със своите идеи и борби ос­тават пример за подражание през вековете. В общества, из­пълнени с несправедливост и духовна пустота, те приживе ос­тават неразбрани или унижа­вани. И в миналото, и сега, при­мерите са много. Позволявам си да напиша думи на възхвала и признание за човека, чий­то живот и дейност са осеяни с небивали трудности и съд­бовни превратности. За по-но­вото поколение българи рево­люционното му по звучене име говори много малко. Но в на­чалото на 20 век, когато Бъл­гария се възражда и продъл­жава борбата за обединение на нашите земи в Тракия и Македония, името Пушкаров се покрива напълно с неговия новаторски и революционен дух. За човек, нарамил пушка и отдал се на националноосво­бодителната борба, на просвет­на и будителска, а по-късно и на научна дейност, не може да има леки и прави пътища. Жи­вотът на Никола Пушкаров до последния му дъх е път труден и трънлив. Като мнозина дру­ги и той става жертва на своето верую и има печалната слава да бъде признат посмъртно, въ­преки че цялостната му дейност е изпълнена с постоянна бор­ба и неимоверен труд в името на Отечеството, разкриването на богатствата на българската земя и нейното опазване и за­щита.

Никола Пушкаров е роден в гр. Пирдоп в семейство на бележити българи револю­ционери и радетели за сво­бода и национална незави­симост. Големи исторически личности и фактори оказват влияние върху неговото разви­тие – бащата Петко Пушка­ров, виден общественик преди и след Освобождението, него­вият учител – писателят Тодор Влайков, легендарният вой­вода Гоце Делчев и известният немски (Раманов) институт в Мюнхен, където той провежда дългосрочна специализация. А също и прогресивния инте­лектуален и научен елит от Со­фийския университет и БАН, с които той не прекъсва връзките си от студентството до края на своя живот.

Непримиримият дух към неправдата е причина още в гимназиалния курс Никола да издава вестници и да органи­зира прогресивните учениче­ски борби, заради което после­дователно сменя гимназиите в София, Севлиево, Пловдив и Търново. Макар и отличен уче­ник, навсякъде, където е пре­местван, в атестационната му карта пише, че е „бунтар про­тив властта”. Завършва във Варна, където дружи с Мето­дий Попов, (по-късно акаде­мик и основател на Институ­та по биология) и с Васил Ко­ларов. През 1896 г. е приет за студент по естествознание във Висшето училище в Со­фия и по време на следването си става любимец на акад. Ге­орги Бончев, който го кани да проучват заедно петрографи­ята на Централен Балкан, Ви­тоша и Рила. Във Висшето учи­лище (Софийски университет) той е основател, заедно с М. По­пов, Р. Попов и Ив. Площаков (по-късно известни учени) и лидер на дружеството на сту­дентите-естественици, участ­ник в студентските борби сре­щу Радославовия режим. Като отличник на випуска, след за­вършване има лична покана от тогавашния Министър на про­свещението Петко Каравелов да работи в Министерството, но той отказва и се връща в род­ния град Пирдоп като учител. Развива широка културно-про­светна и политическа дейност, заради която е изправен пред съд. Лично Петко Каравелов, вече като Министър предсе­дател се намесва и обвиненията са снети. Като педагог и органи­затор на учителското движение в Пирдоп, Пловдив, София, Плевен и Видин и Председа­тел на учителското дружество в Средногорието, той не един път е уволняван. Преследван е и като изявен лектор на кул­турно-просветните дружества и основател на Взаимоспо­магателното дружество “Ора­ло” с 63 членове в родния си град, защото ги защитава от лихварите. Пушкаров органи­зира своите колеги-учители и за един месец изработват без­платно 30 хил. тухли за сгра­дата на дружеството. За отбе­лязване е, че във Видин е съре­дактор на сп. „Здраве”, създава Народен университет и е оби­чан лектор, авторитет на гра­да. Тук извършва хидроложки проучвания и разработва про­ект за водоснабдяване на гра­да. За съжаление, този проект е изпълнен от скъпо платения австрийски професор Фар­хампер, който получава огро­мния хонорар. Пушкаров пре­поръчва да се изградят подходя­щи диги и пояси във Видинско­то поле за защита на земята от водите на Дунав и северния вятър. Навсякъде, където той учителства, остава в съзнание­то на своите колеги и ученици като педагог с „голяма интели­гентност и възпитание, висока култура и знания”. Въпреки ни­ското заплащане на учителския труд, той помага на свои бедни, но ученолюбиви ученици със средства, за да завършат образо­ванието си.

През 1902 г. при лична сре­ща с Гоце Делчев и по негов съ­вет прави постъпка да замине за югозападните български земи (Македония), намиращи се в границите на Османска­та империя. Желанието му е да работи в Битоля като учи­тел и да участва в борбата сре­щу просръбската пропаган­да и „сърбоманския” въпрос. С акт на Българската екзархия е изпратен за учител по естестве­на история в Мъжкото педаго­гическо училище в Скопие, за да оглави и участва в подготов­ката на Илинденско-Преобра­женското въстание. Тук започ­ва да издава в-к „Освобождение”, заедно с родената в гр.Струга учителка в Скопското девиче­ско училище Славка Чакъро­ва, която четири години по-къс­но става негова съпруга, както и с Люба Кюилева от Велес и Янка Каневчева от Охрид. Ре­волюционната среда, в която ра­боти Пушкаров, включва борци учители, занаятчии, млади хора от покрайнините на Скопие и близките градове и села – Тето­во, Куманово, Кочани, Крато­во и Паланка. Революционна­та и печатна дейност не остават скрити от турската администра­ция, но благодарение на смели­те жени около него и на него­вите съратници в пропаган­дата и борбата – учителят Ди­митър Галев от Скопие, Илия Ращинов от Велес, Кирил Сто­янов от Маврово и Димитър Ганчев от Русе, той остава не­вредим след няколкократни обиски и претърсвания. Съ­щевременно е избран за пред­седател на Скопския револю­ционен комитет. Той обикаля като войвода с чета от 11 души планините и околността на Ско­пие, за да отмъщава за „зулуми­те на турците” и да организи­ра въстанието, а любовта му към петрографията го кара да съ­бира скални образци в своята раница. За известно време се връща в Княжеството да привлече още четници и работи по изпраща­нето на оръжие и „адски маши­ни” и производството на циан­калий в Софийския универси­тет. По време на въстанието четата нараства на 25 въста­ници, въоръжава я с необхо­димото оръжие - 200 бомби, 7 товара динамит и циановодо­род. Още на 3 август организира взривяването на влакова ком­позиция от 32 вагона, ж.п. ли­нията Скопие-Велес, разбива охранителното отделение на мо­ста на р. Вардар, води сражения с турски заптиета във Ветер­ския и Гюришкия манастир и други райони. Справедливата борба за независимост на бъл­гари и турци е отразена в спо­мените му кратко: “Ние се борех­ме за свободата на едните и на другите”. След неуспеха на въс­танието войводата Пушкаров през есента и зимата на 1903- 1904 няколкократно органи­зира заседания на Скопския революционен окръг заедно с Христо Матов и д-р Христо Та­тарчев, как да продължат бор­бата. Завръщайки се в България, държи връзка с Яне Сандански и го укрива в своя дом в София на ул. „Ивац войвода”. Като един от водачите на чети и активен участник във ВМОРО, на 9 март 1919 г. Пушкаров е сред 17-те бивши войводи, между които Гьорче Петров, Миха­ил Герджиков и др., подписа­ли специален апел към маке­донското население и емигра­цията в България. Връзката му с тези революционери и негова­та съвместна дейност с тях не остава незабелязана по-късно в научните среди от кабинетни­те професори. Страхът от па­триота и бореца за единна Бъл­гария и завистта към учения новатор и „неудобен опонент в науката”, ги кара да го преслед­ват цял живот. Работата му като учител в родния град и най-ве­че през периода 1904-1908 г. в страната и като подначалник в Министерството на народ­ното просвещение през 1909- 1911 г. не може да го спре да мисли за научните идеи, кои­то неговият наставник и препо­давател в университета акад. Ге­орги Бончев е посял в мислите и душата му. Без да е назначен за изследовател, през 1909 г. на­писва капиталния труд „Обра­зуване на почвата” и така по­ставя началото на изучаване на генезиса и произхода на почвите. След този период за­почва активна научноизсле­дователска, публицистична и обществена дейност. Редакти­ра сп. „Естествознание и геогра­фия, химия и индустрия”, къде­то сътрудничат най-крупни­те представители на науката по това време – Ас. Златаров, Г. Бончев, П. Бакалов, З. Ка­раогланов, М. Димитров, Ст. Петков, Р. Попов, Ж. Радев, Г. Шишков и други известни уче­ни в естествознанието.

Никола Пушкаров е първи­ят редактор на “Списание на Зе­меделските изпитателни ин­ститути в България”, първи­ят преводач у нас на “Произ­ход на видовете” от Ч. Дарвин. Той е няколкократно избиран за Председател на Българското природозащитно дружество и е един от основателите на Ге­оложкото дружество. По него­во предложение до Министъра на търговията и земеделието, през 1911 г. е открита Почво­ведска секция към Земедел­ската опитна станция в Со­фия. Тази историческа дата се смята за рождена за българ­ското почвознание, а ръково­дителят на секцията – първи­ят почвовед у нас.

Днес, когато са минали тол­кова години, все още не оста­ряват неговите постановки за произхода и класификацията на почвите, минералното то­рене и торопотребността на културите, вкисляването, за­соляването, мелиорирането и обработката на почвата, бор­бата със сушата, химизация­та и напояването, районира­нето на земеделските култури и т.н. Всички тези теми са акту­ални и досега. Пушкаров е пър­вият учен у нас, който устано­ви основните закономерности на географското разпростра­нение на почвите и доказа аг­роекологичния подход за из­ползването им. Той разработ­ва първата Национална Почве­на карта и първата методика за бонитетна оценка на земе­делските земи, която внедрява в общините. Така с пълно право той е признат от новите поколе­ния изследователи за Патриарх на българското почвознание.

След като през 1914-1915 г. специализира в Германия, за­дълбочено се запознава с ру­ската Докучаевска школа, той продължава да изпълнява ши­рокомащабна научна програма за изучаване на почвените и поземлените ресурси в стра­ната. За проучванията и сре­щите със земеделските стопа­ни свидетелстват спомените на един от тях – агрономът Геор­ги Иванов Попов. Той посочва “живия интерес и непосредстве­ното участие в работата” на Пушкаров, които проявява при почвените проучвания и внед­ряването на методиката за бо­нитация на земеделските земи по селища. Пушкаров последо­вателно публикува почвено-ге­ологични и почвени очерци, трудове и студия за различни райони на България. Широка­та обща култура и всестранните агропочвени и агробиологични изследвания утвърждават него­вия голям авторитет на учен и изследовател в Земеделска­та опитна станция и през 1919 г. е назначен за директор на станцията, след единодушно гласуване на колегите. По не­гов доклад станцията е рефор­мирана в Институт през 1920 г. с 8 научни отдела. Акад. Кирил Павлов високо оценява неговата дейност като директор: “Истин­ско щастие е било за Институ­та, че през този период начело е стоял човек като Н. Пушкаров. Отлично подготвен, упорит като научен работник, прогре­сивен и добър, но твърд и по­следователен човек, съумява за кратко време да издигне Инсти­тута на голяма висота като научноизследователско учреж­дение”.

Превратът на 9 юни 1923 г. заварва Института в голям по­дем, за което Пушкаров има заслуги. По спомени на акад. М. Димитров, скоро преди превра­та той водил научна полемика с двама учени, единият от които проф. Янаки Моллов. Станал Министър на земеделието, Мол­лов уволнява Пушкаров по политически причини и отне­ма земята, която той е успял да осигури за построяване сгра­да на института. Видният бъл­гарски историк и философ пише още: “Безкористният и самоот­вержен научен работник бе ли­шен не само от възможността да продължи своите научни из­следвания, но и от късчето хляб. Пушкаров бе горд, той не отиде да се помоли никому, нито пък прати някого да се моли за връ­щането му. Той прекара черни дни, когато семейството му ня­маше какво да яде”.

В резултат от тези тежки условия на живот заболява и умира единствената му 20-го­дишна дъщеря. Възстановен е на работа след 4 години, през 1926, като началник на Почве­ния отдел. При крайна матери­ална и кадрова недостатъчност, много често сам и със собствени средства, той продължава поч­вените проучвания в страната за цялостното им изучаване. Пропагандира идеите за колек­тивно обработване и комаса­ция на земята. През 1931 г. из­дава първата Почвена карта на България в М. 1:500 000 на бъл­гарски и немски език, като за целта тегли заем от Ючбунар­ската популярна банка срещу ипотека на дома си, която из­плаща до края на своя живо­та. Този пример за безкористие и преданост към науката, към българската земя и народа й да­леч надхвърля обикновените морални норми. По това време неговите трудове се четат в Ев­ропа и немският професор Х. Щреме използва Почвената карта на Пушкаров за разра­ботване на Почвена карта на Европа. Той популяризира най- новите трудове на редица руски и западни учени (Гедройц, Зиг­монд, Лемерман, Бланк и др.).

Въпреки всичко направено от големия учен, след политиче­ския преврат на 19 юни 1934 г. възможността за изследовател­ска работа отново му е отнета от реакционните представители на Агрономо-Лесовъдния фа­култет, начело с Янаки Мол­лов, които не споделят виж­данията му в науката. Прежде­временно е пенсиониран, но със собствени средства продължава да проучва почвите в страната. През 1940 г. прогресивни спе­циалисти от Министерството на земеделието назначават Пуш­каров за надничар (какво уни­жение!) към Почвения отдел на Земеделския изпитателен институт със задача да разра­боти нова почвена карта.

Наскоро след това начело на Министерството застава Хр. Петров, известен със своите фашистки похвати. Пушка­ров незабавно е отстранен по донос на негов ученик и мал­ка групичка „заговорници“. Ин­тересно е, че по-късно, през 1947 г., същият доносник е вече до­цент в Хидротехническия фа­култет на държавната полите­хника, днешния УАСГ. Дълбоко огорчен от подлия пореден удар, той продължава да работи в до­машния си кабинет. И там, с ос­къдната си пенсия, и с помощта на редица добри хора по места, продължава да проучва почвите на Дунавската равнина.

Изразходва и последните си спестявания, но втората нацио­нална карта за почвите в Бъл­гария остава недовършена. След десетките години почвени проучвания в цялата страна, той продължава да бъде уважаван и търсен от науката и практи­ката. По покана на жители на с. Лъджене (днес квартал на Ве­линград), през 1942 г. проучва и открива топлите минерал­ни извори за построения то­гава учителски санаториум. Същата година оказва сериоз­на подкрепа при пускането в ра­бота на тебеширено-варовото производство в гр. Сливница. Макар и с много влошеното си здраве, той работи до послед­но, за да издаде Втората на­ционална почвена карта и да подпомогне семейството си. Умира на работното си бюро на 19.02.1943 г. в лишения и мизерия, но горд и с достойн­ство, с честно извървян път в науката и в борбата с вътреш­ни и външни врагове.

Днес, когато прехвърлям страниците на многобройни­те му трудове и се възхищавам от неговите дела, често се пи­там така защо е протекъл живо­тът му? За мен отговорът е само един – Пушкаров е бил лич­ност с новаторски решения по жизнено важни и национал­ни проблеми, личност, която е била трън в очите на пигмеи­те в науката и политиката. А личността колкото по-ярка е тя, толкова повече дразни мал­ките и нисши хора. Това ги е дразнело и те са го държали на прицел, въпреки че той никога не е членувал в партии, но по природа е бил демократ, имал е чисто народняшки идеи, за­щитавал е поробените, бедни­те и онеправданите с пушка, перо и слово. А това никога не се е прощавало. И преди, и сега.

Ето какво пише негови­ят съгражданин, поетът Ве­селин Андреев: „Пушкаров бе силен човек. Животът го бе на­учил да понася твърдо всичко с една вътрешна убеденост и гор­дост. Той бе страдал не само на младини. Тормозеха го и на пре­клонна възраст, когато с мла­дежка енергия, с възхитителна всеотдайна любов към науката си – какъв великолепен пример за днешните поколения! – оби­каляше при убийствени усло­вия страната, правеше проуч­вания”.

Пушкаров не доживява признание за своето крупно дело. Чак когато се провежда Българо-съветската почвена експедиция през 1947 г., видни­те съветски учени и академици И. П. Герасимов и И. Н. Анти­пов-Каратаев дават висока и заслужена оценка за цялост­ната му дейност. През 1948 г. не­говото име бе дадено на един от най-важните селскостопански институти у нас – Института по почвознание. 104 години след написването на капиталния труд “Образуване на почвата”, Общо­то събрание на ООН с Резолю­ция на 68-та сесия от 20.12.2013 г. взе решение 5 декември да бъде отбелязван ежегодно като Световен ден на почвата, а 2015 г. да бъде обявена за Междуна­родна година на почвата. Как­во международно признание и оценка за значимостта на този уникален природен ресурс за из­хранване на населението на Пла­нетата! И каква завидна дално­видност е имал големият българ­ски учен Никола Пушкаров, кой­то пръв започна изучаването на почвените и поземлени ресурси на благодатната българска земя

Но любовта към Отечеството, както казва Раковски, „предхо­ди сичките световни добрини”. И пак тя ражда онази отдаде­ност към свободата и народа, за които всякакви страдания и жертви, в живота на истин­ските личности и синове на тази земя, са неувяхващ венец на тяхното дело.