Неолибералната измишльотина за края на студената война като край на историята и начало на вечното тържество на капитализма и либерализма, поощри процесът на разпад на нациите. Но този процес е активен и в напреднала фаза единствено в Европа. В другите региони той е твърде бавен, на много места е съвсем в началото, а в трети тепърва се формират нациите.
Следвоенният капитализъм постави рязко и безалтернативно въпроса за глобализацията като единствена и незаменима възможност за бързото му развитие и преминаване в нова фаза на интензивно производство и икономически отношения. Модерните производства и особено триумфът на високите технологии поощри този глобализъм и показа редица негови предимства, с които човечеството трябва да се съобразява, когато избира пътя на своята нова история.
Националните ограничения от какъвто и да са характер ограничават движението на капитали, стоки, услуги и хора, а това е в ущърб на икономиката и търговията, на банковия сектор и на скоростта на производството и размяната.
Европа (имам предвид Западна и присъединилите се към нея и създадените от нея ЕС и НАТО от началото на този век източно европейски държави) и САЩ сметнаха, че тяхната воля е всесилна и че те именно движат света, в която посока пожелаят. Те бяха двигателите на този процес, защото техен бе интересът за рязък и бурен възход на икономиката и на новите технологии. Това можеше да стане именно чрез глобализацията и пълното уеднаквяване на закони, стандарти, начин на живот, обществено-политическо устройство и премахване на граници и всякакви икономически и финансови ограничения, които създават националните държави с техните законодателства.
Създаването на мястото на националните държави пара или лъжедържави от рода на Европейския съюз, заедно с НАТО обаче рязко и драстично променя световния ред, а с него и начините на обществено устройство, възможностите за плавен преход, възпиране на усилилия се в края на ХХ век мигрантски натиск върху Европа, който по сила на изпълнение и скорост на придвижване силно напомня великото преселение на народите. Но вече в други условия. Европейският съюз не осъзна веднага опасността, която това му носеше, подцени заплахите и дори поощри миграцията от Изток към Запад, за да се подсигури с работна ръка, източници на суровини и нови пазари. Той вярваше, че е достатъчно силен, за да овладее евентуалното надигане на национални чувства у етническите малцинства в отделните национални държави и да ги подчини на своите традиции, култура, правила и ред. Но всъщност се оказа, че не притежава силата и способността на националната държава да се самосъхранява и да преодолява усилващите се центробежни сили, каквито има всяка национална държава в самостоятелното си съществуване.
Но етническите малцинства в западните държави се намират, както и техните нации в отечествата им, в състояние на известна пасионарност и не само не желаят да се интегрират в бившите си метрополии, но и дават сигнали, че в скоро време ще предявят много повече претенции – дори и че ще асимилират техните нации и ще превземат тихо и спокойно териториите им. Коренното национално население вероятно ще намери убежище в САЩ и там ще трябва да оцелява. Но как ще стане това, още никой не знае.
Без съмнение в ход е друг процес, който съвсем не отговаря на амбициите и илюзиите на Западна Европа. И той не може да спрян. В най-добрия случай е възможно забавянето му и то няма да е кой знае колко дълго. Защото това не става с промени в законодателството и със засилване на преките и косвените репресии към тези етноси. Ако се окаже, че асимилирането от тяхна страна на изконните нации ще е добро дело за капитала и ще гарантира, дари и за съвсем кратко, неговото набъбване, той непременно ще се откаже от репресиите и ще поощри напредващия разпад на националната държава.
Националната държава е гарант на реда и спокойствието, на плавния преход и пълноценното развитие на нацията. Ликвидирането на националните държави създава нови неравенства, които няма кой да заличи, защото капиталът не се интересува от тях, а единствено от собствените си изгоди.
Не е възможно нациите да съществуват без своя държава и да са част от някаква наднационална държава от рода на Европейския съюз. Защото този съюз има други функции и никога няма да се пренастрои, за да съхранява различни традиции, национално достойнство, интереси, култури, езици, начин на живот. А националната държава е политическа конструкция, която пази нацията от сътресения, разпад, провал, изчезване. Тя гарантира единство и разбирателство в многообразието и отклонява нацията от пагубната унификация.
През последните няколко десетилетия стана възможно националните държави да се саморазрушават, защото самите нации започнаха да губят своето национално съзнание и останаха без свои национални идеи. В Европа те се фиксираха върху обединението си в Европейския съюз и НАТО и то се превърна в някаква „национална идея“ за икономически и културен възход, но най- вече условие за рязко повишаване качеството на живота. Тази идея показа степента на ерозия на националното съзнание и отдаването му преди всичко на материалното. Желанието за по-добър материален живот може да поддържа единството на нацията, да я мобилизира и насочва към важни решения за бъдещото й. Но тази идея е прекалено слаба и дори порочна, защото е изпразнена от нравственост и духовност, за да задържа дълго разпада. Виждаме как тя се опорочи напълно и се изроди, ала изпълни предназначението си. Днес вече почти не можем да говорим за европейски нации. За сметка на това интеграцията в Европейския съюз доста се разхлаби под натиска на икономическата криза. Трудно ми е да си представя какво ще стане, когато той се разпадне, а членуващите в него държави ще са изгубили вече почти всичкото си национално съзнание. А и ще са населени с много мигранти от Африка, Азия и Латинска Америка, които създават огромни проблеми на властите. По-точно е дори да се каже, че самите те ще са самата власт в тези държави.
Нацията е продукт на Модерната епоха. Както и буржоазната личност и капиталистическите икономически отношения. Те придадоха смисъл и съдържание на епохата. Отпадането или разпадането на един от тези три атрибута, означава разколебаване на буржоазнокапиталистическата система и зараждането на нова вътре в нейните недра.
Но разпадът на нацията в Европа не е още знак за разколебаването на цялата буржоазнокапиталистическа система, тъй като икономическите отношения все още нито са се разколебали, нито се разрушават и разпадат под натиска на установяващи се нови. Капитализмът е все още почти непокътнат като система. Европейските нации се разрушават по друга причина, която е свързана със създаването на държава от нов тип върху основата на интеграцията вътре в Европейския съюз. В голяма степен това социалнополитическо инженерство е насилие над естествения ход на процесите. Европейският съюз трудно ще се преобрази в нова мултинационална държава. Защото интеграцията на икономиките и преодоляването на нациите и фактическото им унищожаване, без на тяхното място да се е родило нещо ново и ще насочи големия удар върху малките нации и държави: те ще бъдат ликвидирани, а големите ще търпят удари от други страни и ще са подложени на разложение по други причини и от други фактори.
Не е трудно е да си представим как ще изглеждат тези държави след евентуалния разпад на Европейския съюз. Този съюз е политикоикономически проект, който не е съобразен с реалностите и с особеностите на нациите и националните държави. Те няма да имат реални опори и ако не са икономически развити и силни, трудно ще се оправят в сложния свят, който ги очаква. Това ще бъде една истинска хуманитарна катастрофа, която ще повлече след себе си още по-ускорена миграция от Изток на Запад. Тогава на базата на съществуващите държави ще се създадат нови с преобладаващо население от бившите колонии на рухналата метрополия. Перспективата е реална, ала резултатът ще означава нова същност и нов смисъл на Европа. И ново подреждане на великите сили. Названията им вероятно ще останат, а населяващите ги не ще да са от техните народи и нации.
Това ще означава още, че системата се разпада и довчерашният й център се премества в зоната на полупериферията и периферията й. Трябва да се знае, че всяко подобно „преобръщане“ е съпроводено от огромни изпитания за икономическите субекти, но и за политическите, както и за цялата държава и нация. То означава тръгване по нов път, с нови водачи и цели, очаквания и стремежи. Системата не обича и рядко позволява подобни радикални промени – още повече по етнически и национални причини. Ако това сега се случи, то ще е съвсем сигурен знак, че тя е в разпад и то необратим.
Бог е създал човешкия свят многообразен, с много и различни хора и народи, които говорят различни езици, създават различни култури, наследяват и продължават различни традиции. Именно в това многообразие хората са се научили винаги да търсят пътищата на разбирателството и да преодоляват различията, но не и да ги премахват. Постмодерният капитализъм обаче е нетърпим към многообразието, защото то му пречи да ускорява серийното производство и търговията на материалните блага и услуги. Той почти успя да наложи тази своя воля и да превърне глобализацията и унификацията в всеобщо състояние на цялото човечество. Но националните култури и особено ислямските, се разбунтуваха. А кризата в капиталистическата система постави много и различни проблеми пред националните държави и икономики от Европейския съюз и процесът бе забавен. Капиталът обаче е алчен и не се е примирил. Така че забавянето на процеса и временно, и незабавно, ще бъде отстранено, едва когато се преодолеят проблемите.
За нациите това са важни аргументи за отлагането на техния фатален край.
Но този край няма да бъде избегнат ако продължават да живеят без съзнаване на своята същност, отговорност и мисия.
