Първото текстче с автор Милена Фучеджиева, което прочетох, бе вестникарска статия, в която тя защитаваше правото на новоизбрания - тогава - президент Макрон да се ожени за двайсет (май бяха и повече) години по-възрастна жена и тази жена да се явява на официални събития редом със съпруга си във впечатляващ минижуп, защото имала хубави крака.
Напълно съгласна съм, даже се питам с какво подобен нерядко срещан феномен, е предизвикал такава нахъсана защита. Живеем във времена, в които човек безпроблемно може да се ожени и за мумията на прабаба си, а възрастните жени с хубави крака, могат да ги показват дори на стогодишния си юбилей или на погребението си, без това да прави впечатление на публиката. Освен на клюкарите от най-маргиналните жълти издания, които не заслужават да им се отговаря.
Това, което навремето ме впечатли и поради което припомням тази статия на Фучеджиева, вероятно забравена дори от самата авторка, е твърдението й, че само „много сексуално момче“ може да се ожени за учителката си, по-стара от него с едно поколение, чийто деца са родени, преди „момчето“ да се яви на бял свят.
Спомням си, че бутнах настрана вестника и си казах, че Фучеджиева е лош психолог. Известно е, че за много по-възрастни жени се женят сексуалните комплексари, инфантилните и прикритите гейове, които се нуждаят от някаква женска фигура около себе си - като кулис пред истинската им същност. Тази фигура трябва да е неутрална - най-добре за нейната роля подхожда възрастна интелигентна дама, която не пречи и не досажда с глупава ревност. Не че някой днес се учудва или демонизира гейовете - точно обратното. Но френски президент гей все още не беше влизал в Елисейския дворец.
После се разбра, че Макрон си пада по арабите бодигарди. Или пък е асексуален и получава полово удоволствие единствено от властта и задоволяване на суетата си. Нищо странно няма и в това, но то е точно обратното на „предвиденото“ от писателката Фучеджиева. Както се казва - напразно изхабени патрони.
Понеже и аз живях двайсетина години в емиграция, не съм гледала „Седем часа разлика“, чийто сценарий, както разбрах, стои в центъра на творчеството на Фучеджиева. Прочетох с голямо закъснение „Сексът и комунизмът“, но не намирам нищо утешително, което бих могла да кажа за това съчинение.
Слагам го в един кюп с писанията на Господинов, които обаче са далеч по-технични в чисто езиково отношение. Мъртва, безцветна, схематична проза.
Защо заговарям за Милена Фучеджиева?
Защото няколко седмици поред си купувам вестник „Филтър“ на моята бивша колега от катедра „Културология“ в СУ - Патрашкова. Перманентното участие на Кристина в „На кафе“ с „Гала“, което ме стъписва, в редките случаи, в които попадам на него, с дребнотемие и снобизъм, стигащ понякога до пошлост и ме навежда на тъжни мисли за интелектуалната деградация на едно забележително умно и пикантно момиче, което някога познавах, ме накара да потърся вестника, за да преценя днешните възможности на неговата главна редакторка чрез най-доброто, което тя в момента прави. На фона на кресливите „политкоректни“ печатни издания, „Филтър“ е нелош, умерено евроатлантически и конформистки, снобски в поносими граници. Прелиствам го и го давам на баща ми, чиято глухота и напредваща невъзможност за директно общуване, го карат да търси по-дългички текстове, по чието течение да се отпусне като по водите на тих залив.
Но аз пиша тези редове не заради Патрашкова, а заради Фучеджиева, един от постоянните автори във „Филтър“. От нейните текстове, публикувани всяка сряда във вестника, ми стана ясно, че тази госпожа питае необясним възторг към собствената си персона, обича да налага мнението си като световен предиктор от най-високата камбанария и да гърми като високоговорител от минаре.
Изградила е сложен култ към самата себе си, принася си жертви, напява си химни, кумир е в собствения си храм и оракул в собствената си свещена пещера! Тя е едновременно богиня, жрица и поклонница в личното си светилище. Безспорно човекът на перото трябва да има високо самочувствие, защото ако му липсва самоуважение, не би могъл да внуши никому нищо, но нестихващото самолюбуване е знак за патологични отклонения, от които грандоманията е най-незначителното.
Фучеджиева говори с оня леден, металически, търсещ внимание, заядлив, нетърпящ възражения тон, който някога е звучал в салоните на презрелите херцогини със засилващи се сенилни изменения, а днес се носи като печален хоровод от килиите на питомците на д-р Гълъбова.
Във виденията си тя е гласът, презрително проповядващ истини от последна неолиберална инстанция - сякаш хвърлящ бисери на прасетата - и анфан терибл на българската постчервена, понастоящем тъмносиня евроатлантическа аристокрация. Главната й тема е сравнението между свободния дух в Страната на неограничените възможности и ограничеността на тукашния ганьовски плебс!
На човек му иде да възкликне като Алеко чрез устата на Бай Ганя: „Ех, Пратер, Пратер, ех, живи да ви оплача“.
Основният похват на Фучеджиева е да вземе някое наложило се сред опонентите на сороските патриции мнение по актуален въпрос, да го обърне като ръкавица и заяви на лумпените, че нищо не разбират. Лумпен за нея е субектът, който преценява събитията и личностите от простичката гледна точка на българската национална идея и българския национален интерес – което ще рече средновековна изостаналост, според жълтопаветната интелектуалка, червена бунтарка в чаша вода, новоизпечената гражданка на света.
Противно на законите на писаното слово, оставих повода за тези редове за финала на моя текст. В статията си във „Филтър“ от тази сряда, озаглавена „Ние, Дяволът и Мони Паси“, Фучеджиева се захваща с реабилитацията на Соломон Паси. Фучеджиева обича да „поема“, казано на адвокатски жаргон, незащитими от морална гледна точка каузи и да хвърля на клиентите си (герои на спорните й съчения) спасителни пояси. Които винаги се оказват пробити и се спихват веднага при един по-задълбочен анализ. Мони не бил враг на България, защото е избрал ... да живее в България. Плоско. Соломон Паси изпълнява задачи в България, неговата подривна дейност засяга тъкмо нашата страна. Освен това да живееш в България е много по-приятно, отколкото в Израел! Мони винаги би предпочел България пред която и да било западно- или средноевропейска страна, защото тук е „някой“, позната, толерирана личност, „авторитет“, а в чужбина ще бъде един приходящ незначителен Мони сред хиляди туземни Монита, които от поколения са си запазили място в политиката, бизнеса, банките и медиите. И които ще гледат на него като на навлек, беден роднина, въпреки че е атомче от същото богоизбрано племе. Той им нужен тук, у нас, а не там, при тях.
Кощунствата на Соломон Паси, заклеймени от българското общество и от арменеца Кеворк Кеворкян, който е по българин от много българи, били нормалност, според Фучеджиева, защото са оправдани от принципа на „свободата на словото“. Безпомощна софистика, която тъжно свидетелства, че авторката на този пасквил е неспособна да прави морални разграничения.
„Всеки може да сравнява когото си пожелае с Левски. Въпрос на лично виждане“ - цитат.
„Верва ли си“ Милена Фучеджиева, когато пише своите „провокации“? Според мен, само донякъде. А само частична убеденост в собствената позиция, не е убеденост. Това е манипулация. И в нея има равни дози суета, стремеж за шокиране с екстравагантности, както и желание да се впише в евроатлантическата посока, зададена от хората, които печатат и разпределят парите. Интелектуалецът също хляб яде. И на интелектуалката й куркат червата кога огладнее. А хлябът и ножът, както и баба знае, се държат от старата кримка Сорос.
Но на колкото повече слугинаж - макар и маскиран като вироглавство - се съгласява един не съвсем лишен от талант човек - толкова по-бързо талантът му се стопява. От него не остава дори ехо. Остава позата. А позата е безпомощна, позата е краткотраен трик и ако в началото удивлява и привлича, накрая винаги става смешна.
Единственото, което може да укрепи таланта, е любовта към Родината, единението със собствения народ. То е оная връзка на Антей със земята, която го прави непобедим.
А за моята аристократична съименница, космополитната Милена, дъщеря на соцреалиста Дико Фучеджиев, кандидат- член на ЦК на БКП и несменяем директор на Народният театър „Иван Вазов“, България е тясна дрипава дрешка, нелицеприятен елемент от миналото. Чини й се, че хвърка в етера, на неизмерима висота над земята, която само формално е „родна“ за Нейно Сиятелство.
Падането е неминуемо.
Вече се чува смехът. А подир него настъпва забравата.
