Нова Зора

БЪЛГАРСКИТЕ ПАТРИОТИ ПРИВЕТСТВАТ

НАЦИОНАЛНИЯ ПРАЗНИК НА ПАТРИОТИЧНА УНГАРИЯ

Ода за Унгария,

елегия за България

Когато ми предложиха да напиша предговор към „Унгарски дневници“, изпаднах в лека паника. Понечих веднага да откажа: „Та аз не знам нищо за Унгария!“ Да, историк съм, културолог, публи­цист, самобитният път на унгар­ската нация ме възхищава, въл­нува ме поезията на Петьофи и музиката на Лист. Орбан за мен е един от малцината ри­цари на нашето време, което ми дава надежда, че не всичко в нашия свят е безумие и па­дение... Ала не следя в детайли унгарската политика, нито съм се занимавала професионално с унгарската история, култура, изкуство, творчество...

В отговор долових леката ус­мивка на автора: „А какъв по-до­бър повод да добиеш познание за всичко това чрез тази книга?“

Доводите ми бяха помете­ни – приех!

Четейки, в паметта ми въз­кръснаха картини от Будапе­ща през далечната 1987 г., ко­гато посетих Унгария за три дни като организиран екскур­зиант – тогава обикновеният българин не пътуваше другоя­че. Помня пешеходната зона в центъра на един сияещ от чис­тота град – невъзможна чисто­та в българските ми представи! – девойките с прекрасни, леко надменни лица, в европейски дрехи по последна мода. Помня острова на Дунава и бялата ко­лонада на катедралата „Сент Матяш“. Помня, че преди отпъ­туването, дълго съзерцавах па­норамата от моста „Маргит“, а после купих дънково сукманче за моето тригодишно момичен­це. Беше скъпо и погълна мал­кото форинти, получени при об­мяната на левовете, които ми бе разрешено да изнеса. Явно унга­рците можеха да си позволят та­кава цена за детска дрешка. То­гава се замислих върху разли­ките в стандарта на живот в двете социалистически стра­ни.

По-късно често прекосявах Унгария с емигрантски авто­бус – на път за Италия и Швей­цария или на връщане към България. Пейзажът бе равен, отегчителен, но полята бяха об­работени от грижливи ръце до последния сантиметър, а пъ­тищата бяха великолепни. Дори само от асфалта на тези пътища можеше да се долови защо в Ев­ропа не срещах унгарски иконо­мически емигранти.

Сборникът „Унгарски днев­ници“, издание на „Мултипринт“ - София, е мастит труд, с уточня­ващо подзаглавие „Репортажи, анализи, интервюта“. Състои се от различни по жанр текстове, организирани в няколко дяла: „Актуална политика“, „Ико­номика, наука, социална поли­тика“, „Интервю“, „Криминал­на хроника“, „Памет“ и накрая „Студии“, една от които – „Унга­рия - политически гангстер или европейски светофар“ като че внушава надежда, че цивили­зована Европа, Европа на на­циите, ще възвърне световната си роля и изгубената си чест, ако последва примера на днешна­

„Стандарт“, седмичниците „Нова зора“, „168 часа“, „Бъл­гарски писател“, „Поглед“, спи­санията „Ново време“, „Тема“, „Сигурност“, „А-specto“, „Поли­тически хоризонти“, електрон­ните медии pogled.info, infacto. bg, epicenter.bg, classa.bg, brodbg. com и други медии. Но събрани в книга, представляват памет­на летопис на средновековна и съвременна Унгария, сливат се в непрекъсната повест, коя­то проследява събития и про­цеси от основаването на ун­гарската държава и покръст­ването на маджарите, минава през бурите на унгарските ре­волюции от 1848 и 1956 година и стига до принципите на съх­ранената унгарска държав­ност в съвременната епоха.

„Унгарски дневници“ започ­ва вместо с предговор с авто­рово въведение в темите и ат­мосферата на сборника, оза­главено „Вековната тради­ви с достойнство и да триум­фира над неприятеля. Макар лишена от две трети от исто­рическите си земи и от бли­зо четири милиона от етни­ческото си население от побе­дителите в Първата световна война, Унгария не скланя гла­ва. Страната сякаш се намира в състояние на перманентна ре­волюция. Четейки редовете в книгата, бих казала, че маршът на унгарската национална ре­волюция не е спирал от 1848 г. до днес. Разказът на автора от­кроява като движещ фактор в историята на Унгария непре­клонния рицарски дух на ун­гарския народ, споделян от по- голямата част от неговия елит – аристокрацията, а днес и от представителите на съвремен­ната политическа класа.

Тъкмо тази държавниче­ска отговорност в името на националния интерес, помага на страната да преодолее ка­тастрофалните тенденции в постсоциалистическия пери­од и с мъдри закони да запази земята си, да съхрани стопан­ството, ресурсите, пазарите, връзките с Русия и страните на Изтока, културната, етниче­ската и религиозната си иден­тичност, да вдигне раждаемост­та, да осигури качествено обра­зование и здравеопазване.

Цитирам показателен па­саж от статията „Здравеопазва­не по европейски и по ... българ­ски (Наблюдения и размисли)“:

„От десет години живея в Бу­дапеща“, – пише авторът. „Оси­гурен съм и естествено ползвам правото си на безплатна меди­цинска помощ. Д-р Пенко Чакъ­ров, който практикува в Унга­рия от 60-те години на мина­лия век, е мой джипи. Унгарците обаче не познават тази чужди­ца. Дори не знаят какво означа­ва това смешно словосъчетание „джипи“. Те казват просто „хази орвош“, което, преведено на бъл­гарски, означава домашен лекар. Не само смислово, но и съдържа­телно!

В Унгария няма декацета, а действащи поликлиники. Няма еднопрофилни или многопро­филни, за активни или пасив­ни, а просто болници, в които действително и безотказно ле­куват. Не са и чували за клинич­ни пътеки или за каквито и да било ограничения, просто защо­то в здравния мир на правовите държави не съществува поня­тието частично или ограниче­но лекуване. Вероятно не са чу­вали и за здравни каси, след като профилактиката и лечение­то се предоставят безотказно и без допълнително заплащане. Няма и потребителски такси, защото пациентите са правои­мащи, а не потребители.“

Ние, българите, сме длъжни да прочетем тези редове и да помним, че в Европа има стра­на, по-малка по територия от нашата, в която медицината не е цинична търговия с жи­вота и смъртта, а достъпът до здравеопазване е свято право на всеки човек. Сравненията с България са болезнени...

С дълбоко вникване в исто­рическите процеси, които под външната материална обвивка, винаги са докоснати от Про­видението, авторът обосновава двете основни, противопоста­вящи се днес една на друга, фи­гури в Унгария и в целия съвре­менен свят – Орбан и Сорос. Макар да са родени в една и съща страна, множество статии, особено в първия дял на книгата, са посветени на тяхното про­тивоборство. Някаква мистика, нещо окултно, някакъв свещен патос вее от едновременната по­ява на тия две полюсни лично­сти, едната от които дори е била за кратко „ученик“ на другата. Това е фаустовски сценарий на съдбата. Тези две лично­сти днес символизират битката между двата свята – светлина­та и мракът, доброто и злото. С приемането на пакета от закони „СТОП Сорос“, унгарският ми­нистър-председател, чието име означава Победител (Виктор), се поставя бариера пред гало­па на неоглобалистката секта.

Авторът не изпада в идеали­зиране образа на Орбан, а про­следява неговото политическо съзряване почти репортажно, с необходимия реализъм. Според него, Орбан дори може да се на­рече „съставна“, „колективна“ фигура, тъй като е подпомаган от множество сътрудници – и „връстници“ и от „предишното социалистическо упра­вление“, споделящи обаче общи ценности. В стати­ята „Неправилната демо­крация на Орбан отново спечели“, публикувана по повод изборната побе­да през октомври 2018 г., авторът цитира част от тържествената реч на ун­гарския премиер:

„Моето поколение ще види бързата тран­сформация на някогаш­ните велики християн­ски страни“, категоричен е Орбан. „Но ние, от Цен­трална Европа, все още имаме собствено бъдеще. Бъдеще, което е продъл­жение на живота на нашите родители, баби и дядовци. Бъде­ще, което ще опази хилядолет­ните ни традиции, ще защити нашата икономика, нашите се­мейства, нашата християнска култура. Такова бъдеще също е възможно; по-точно, възможно е за нас. През задимения прозорец може да видим и разберем ситу­ацията в страните със смесе­но население. Затова трябва да действаме сега. Да отхвърлим финансистите, които виждат себе си като полубогове; да от­хвърлим брюкселските бюро­крати, които представляват интересите на финансистите; да отхвърлим фалшивите ак­тивисти на гражданското об­щество – угоявани от техните пари, които искат да ни нала­гат как да живеем, с кого да раз­говаряме и как да отглеждаме децата си. Те не трябва да про­бият защитата ни, не трябва дори да намерят пролука. В не­сигурни времена несигурното управление е опасно...“

От репортажите и анализите на автора разбираме, защо Со­циалистическата партия – воде­ща политическа сила през 90-те години, днес се е превърнала в третостепенен фактор, прегръ­щайки спорната „Зелена сделка“, „правата“ на т.нар. сексуални малцинства, неоглобалисткия ред на Вашингтонския консен­сус, което отблъсва традицион­ната ѝ опора отпреди десетиле­тия – милионите трудови хора.

Особено актуално зазвуча­ва в настоящия момент текстът „Ангелът на мира. Унгария по­чита паметта на загиналите руски войници“: „С подкрепата на унгарското сдружение „Ми­ротворци и светът“ и с актив­ното съдействие на градските власти на Естергом и руското посолство в Будапеща, бе въз­становен и мемориалът в па­мет на загиналите през Първа­та и Втората световни войни около 400 руски и съветски вой­ници, погребани във военното гробище на града. Паметникът „Ангелът на мира“ е създаден по проект на народния художник на Руската федерация Влади­мир Суровцев... В Унгария се гри­жат за опазване на историче­ските места и отдават почит към паметта на загиналите. За разлика от Полша и балтийски­те държави, където властите се опитват да изтрият от па­метта на историята приноса на съветските войници за осво­бождението на Европа от наци­зма.“

През 2017 г., когато е пи­сан текстът, дивата истерия, с която неоглобалистите тлас­кат българските си васали към унищожаване на исто­рическата свяст на България и най-вече – паметниците на българската признателност към Русия, все още не бе доби­ла днешните мащаби. Унгария има много по-малко причи­ни от България да бъде лоял­на на Русия и Съветския съюз. Но Унгария днес води самосто­ятелна политика, не е амери­канска колония, нито турски ви­лает. Всъщност Унгария е под турско робство 160 години, но не нарича този страшен пе­риод от своята история „при­съствие“, нито „взаимодейст­вие на две равнопоставени кул­тури“, а го клейми с изрази като „робство, иго, робски хомот“. От книгата узнах, че т.нар. „ун­гарска пуста“ не е създадена от природни стихии, а от много по- ужасяващо бедствие – опусто­шенията, предизвикани от ос­манските пълчища.

„Унгарски дневници“ има огромна познавателна стой­ност. Препоръчвам я на всич­ки, които си въобразяват, че „поназнайват“ кое-що за пре­междията в унгарската история, за унгарските национал­ни герои и творци. И на всички, които уж са „учи­ли нещичко“ за най-из­вестните представители на българите католици в Банат. Аз самата смя­тах, че познавам биогра­фията на участника в ун­гарската революция и га­рибалдийското движе­ние полковник Стефан Дуньов – но се оказа, че в информацията ми за тази изключителна личност с могъщ дух има обшир­ни бели петна. Едва от книгата си дадох сметка за цялото му величие, за признанието, което е по­лучил от други народи, докато в родината на своите предци – България, остава почти не­известен. И гузно заплаках.

Тук-там в „Унгарски дневни­ци“ се споменават секеите (се­клерите). Занимавам се с тях в историческите си изследвания, които дълбаят най-дълбоката древност и заявявам с увере­ност, че под това име е познат клон от българския народ. В Троя – а троянците са тевкри („вълци“, какъвто е смисълът на етнонима „българи“) – има Скейска (Секейска, Секелска ) порта, многократно споме­навана от Омир. Най-древно­то население на Сицилия и на южните и централни части на Италийския полуостров, са си­кулите, секулите (секеи, секели). Дали пък името им не идва от бойната брадва – сагар (секи­ра), едно от любимите оръ­жия на митичните амазон­ки? Каквито и да са предложе­нията, не може да се отрече, че преди маджарите да завоюват своята родина по времето на цар Симеон, Панония и Тран­силвания са били български провинции. Несъмнено, във вените на днешните унгарци тече и българска кръв. Наро­дите ни са свързани от веко­ве. А колко малко знаем един за друг!

Тежко е, че цялото зло, от което национално отговор­ни държавници като Орбан са успели да предпазят унгар­ския народ, вече се е стовари­ло върху България. Трагично за нас кънтят думите на Дюла Хорн – министър-председа­тел на Унгария (1994-1998 г.) в разговор с автора през 2000 г.: „Българите са много мил на­род. Но трябва да призная, всеки път, когато съм бил в България, съм се удивлявал как тези хора могат толкова много да тър­пят! Та този трудолюбив народ заслужава по-добра участ!“

През 1997 г. авторът Рад­ко Ханджиев открива една не­достатъчно позната, но род­ствена земя и се потапя в ней­ната история и традиции. Разкъсвайки се между Бълга­рия и Унгария, постепенно се превръща в свързващо звено между двете страни. „Унгарски дневници“ е израз на респекта и почитта му и към двата на­рода, към двете родини. Въз­хищение към едната, горест за съдбата на другата.

„Ода за Унгария и елегия за България“, както наричам уводните бележки към тоя труд – „погълнал безшумно по­ловин живот“, днес вече е в ръ­цете на читателя.