Нова Зора

Признателен съм на съдбата, че се запоз­нах и се сближих със Захаринка Захариева Стоянова. Пазя свидни споме­ни за тая достойна потомка на български възрожденци. С въл­нение препрочитам нейните писма и се вглеждам в снимки­те от многобройните ни срещи. При всеки досег на паметта със спомени за нея отново и отново проблясва образът на знамени­тия й баща Захарий Стоянов.

От юношеските си години благоговея пред името и делото на революционера, мемоариста, писателя, държавника, вестни­каря, кореспондента на влиятел­ни европейски вестници и аген­ции Захарий Стоянов. Защото не зная много примери за такъв изумителен взрив на човешкия ум, дарба, воля, трудолюбие и постоянство на творческия дух. А като двигател на Съединение­то на Княжество България с Из­точна Румелия през 1885 г. той сътворява епохално историче­ско дело в името на майка Бъл­гария.

Бедното будно овчарче от котленското село Медвен броди сред стадата в добруджански­те поля. Няма друго четиво, ос­вен „Преподобна Стойна“, кое­то къта в окъсаната торбичка. Единствената му среща с голе­мия свят са таксидиотите от ле­гендарния български Зографски манастир. Споделя страданията на пастирите, ограбвани от на­безите на безчет турски хайки.

Получил духовно насърче­ние и пример от българските революционери, младият Заха­рий, който жадува за просве­щение, с неописуема упоритост повишава знанията си, полз­вайки книжовното богатство в забележителното културно ог­нище – русенското читалище „Зора“.

Чирачето, което започва да изкарва хляба си в терзийския занаят, през 1872 г. на русен­ското пристанище става свиде­тел на самоубийството на Ангел Кънчев, сподвижника на Васил Левски. Може би от този потре­сающ миг у него пламва мечтата да се влее в редиците на борците за българското освобождение от петвековната османска робия. Младият Захарий не се отчайва от неуспеха на Старозагорското въстание през 1875 г. и продъл­жава своята всеотдайна служба на великото освободително дело в Априлско въстание през 1876 г. Едновременно води записки за събитията по огнения път на революцията.

За малко повече от десети­летие след Освобождението За­харий Стоянов редактира вест­ници, пише пламенни статии, книги за прослава на Васил Лев­ски, Христо Ботев, четите на Па­найот Хитов и Филип Тотю, Ха­джи Димитър и Стефан Кара­джа, Чардафон Велики… Едва ли е възможно да си представим изблиците на огнената чувст­вителност на младия българин. Той е най-деен участник във всички бележити събития във възстановената трета българска държавност и най важното – за няколко години сътворява епо­халната библия на нашите ре­волюционни борби „Записки по българските въстания“.

С последователната смела за­щита на българската независи­мост и демократичното следо­свобожденско развитие Захарий Стоянов е в предните редици на строителите на нова България. Неговите публикации и днес впечатляват със своето високо­художествено публицистично въздействие. Във вестник „Ра­ботник“, в „Искендер бей“ и в други трудове той племенно за­щитава Търновската конститу­ция след нейното суспендиране през 1881 г. от княз Александър Батенберг. Гневно се противо­поставя на опитите на великите сили да погазят българския на­ционален суверенитет.

Впечатлява ме великодуши­ето на Захарий Стоянов, който ратува за общобългарско един­ство. Въпреки крайно негатив­ното отношение към княз Ба­тенберг като емигрант в Плов­див дни след Съединението той споделя, че прощава всичко на младия княз, заложил трона си за обединена България. Като разбрал, че той е прекосил Бал­кана само с няколко придружа­ващи го конници, въпреки го­лемите опасности, за да оглави официално Съединението, му домиляло, забравил за дотога­вашните политически прегре­шения на княза.

Няколко години след Осво­бождението Захарий Стоянов посещава Тетевен. Разпитва за дядо Вълю Стоилов-Мечката, извършил злодейското преда­телство на Георги Бенковски и неговите четници. Съобщават му, че той вече е пазач на риба­та в Свинска река. Захарий моли местните управници да органи­зират малък гуляй до мостчето, където загива апостолът Бен­ковски. След като се настаняват на поляната, дядо Вълю разпоз­нава в Захарий въстаника, кой­то се хвърля в реката и успява по чудо да се спаси. Изпаднали­ят в ужас предател сам произна­ся своята присъда: „Оттогава моля Бога земята да се отвори и да ме погълне. Кълна се, че вся­ка събота ще паля свещ на това място.“… Очевидно е, че няма по-тежко наказание за всеки престъпник и предател от гузна­та съвест.

Споделям тези съкровени мисли за великия Захарий Стоя­нов с родолюбиво вълнение, за­щото той е неугасващ пример за потомството. Вижда се, че дори слънчево дарование може да се осъществи с удивителни резул­тати при наличието на желяз­на воля, исполински труд, нео­писуема любознателност, безу­словна саможертвена готовност в името на Отечеството. „Бълга­рин съм и нищо повече!“ – изпо­вядва той. Сякаш за него са на­писани думите: „Що е Божа дар­ба – то за свят е чудо!...“ (Пенчо Славейков)

Поради всичко това копне­ех да посетя места, свързани със стъпките на тая величава лич­ност. Като прокурор в Сливен­ската окръжна прокуратура чес­то участвах в съдебни дела в Ко­тел. Посещавах и родното място на Захарий Стоянов – китното планинско село Медвен. Дълго се застоявах пред полусрутената му къщичка, „Синия вир“ и дру­ги забележителни околности.

От началото на 60-те годи­ни на миналия век преминах на отговорна обществена дейност в Сливенски окръг. Съвсем ес­тествено бе да полагаме благо­родни усилия за реставрацията и обновлението на възрожден­ски къщи и квартали в селища­та на нашия край. С мащабната програма целяхме да се пресът­ворят отново красотата и удоб­ството на българското възрож­денско строителство. Програма­та се осъществи и с активното участие на колектива, ръково­ден от архитект, по-късно про­фесор, Стефан Стамов. Той на­писа чудесни книги за българ­ското строително дело през Въз­раждането, които са преведени на няколко езика. Създадохме добри условия на учените и спе­циалистите, по чийто проект за няколко години се възстановиха цели комплекси и десетки къщи в Сливен, Котел, Жеравна, Мед­вен, Градец, Нейково, Ичера… И сега те омайват със своята ху­бост и многофункционалност.

Честит съм, че открих и пре­красната музейна сбирка „За­харий Стоянов“ във възстано­вения негов роден дом. Така се запознах с неговата дъщеря За­харинка Захариева Стоянова, която живееше във Федерална република Германия. Тя предос­тави ценни материали и памет­ни знаци от битието на своя зна­менит баща. Повече от две десе­тилетия почти всяка година ка­нехме леля Захаринка, както я наричахме, на посещение в Бъл­гария. Тя споделяше, че нико­га не ще забрави вълнуващите срещи с признателни потомци и роднини.

Леля Захаринка бе в зряла възраст. Спретната й побеляла коса, приветливите й красиви очи и лице излъчваха достоле­пие. Тя участва в много събра­ния, конференции и паметни събития, свързани с жизнения път на Захарий Стоянов. Не­изменно беше на чествания на Априлското въстание в Сливен, Панагюрище… Още помня въл­нението, което заля Голямата зала в БАН при нейното слово на научната конференция, посве­тена на Захарий Стоянов.

Леля Захаринка ми споде­ли, че е плакала от вълнение по време на честванията на 100-го­дишнината от Съединението на Източна Румелия с Княже­ство България в селото, откъде­то тръгва легендарната чета на Чардафон Велики – днешния град Съединение. Тя е била по­срещната изключително топло от непознати хора от всички възрасти. Деца и младежи й це­лували ръка…

Леля Захаринка предостави на музеи и библиотеки ценни материали, свързани с ролята на Захарий Стоянов като председа­тел на нелегалния Централен ко­митет на Съединението, като ви­ден политик, държавник и пред­седател на Народното събрание. На тая длъжност той получава поканата на френското прави­телство за Световното изложе­ние през 1889 г. Това е израз на огромно уважение към българ­ския революционер, писател и държавник, обогатил влиятелни френски вестници и информа­ционни централи с чудесни пуб­ликации за борбите и живота на българите. Непрежалимо тъжно е, че тук, в неголям парижки хо­тел, младият му живот угасва в ръцете на любимата му съпруга Анастасия.

С леля Захаринка ме свърз­ваше трайна дружба. Тя ме на­ричаше: „Скъпи приятелю, мили Жоро!“. Като най-свиден дар съхранявам паметните й думи, изписани на гърба на неин порт­рет:

„Подарявам пръстена на своя баща Захарий Стоянов на моя добър приятел Георги Йор­данов за вечен спомен.

София, 24.06.1978 г.

Захаринка З. Стоянова“

Пазя този неин завет и пръс­тена на знаменития българин като светиня. Златният пръстен олицетворява България с три­те цвята на националния флаг – бял бисер, зелен смарагд, червен рубин. Колчем се вгледам в този символ, стоял на изящната бла­гословена ръка на Захарий Сто­янов, потръпвам от вълнение и признателност, че леля Захарин­ка ми довери да пазя семейната й реликва.

До края на дните си не ще забравя нейните разкази за не­обикновения й жизнен път. Слушах я в захлас. Изпитвах чувства на обич, на възхита и преклонение пред тая забеле­жителна българка, която и в чужбина остава до последния си дъх вярна на заветите на своя баща и на уроците на своя­та майка светица. Родена е месеци след зага­дъчната смърт на баща си. Май­ка й Анастасия Обретенова, най- малката дъщеря на легендарна­та Баба Тонка, още с млякото, с което я кърми, внася в душата й част от интелектуалната мощ на нейния баща Захарий Стоянов. Захаринка израства в лоното на прочутото русенско възрожден­ско семейство Обретенови. Спо­мените за минали борби и за жи­вота на нейния баща оживяват в легенди.

Леля Захаринка ми споделя­ше, че дължи всичко добро в жи­вота си на своята незабравима майка Анастасия. Получила е об­разованието си в Русия. След за­връщането си в родината е една от най-популярните моми в сле­досвобожденско Русе. Ухажват я богати и прочути люде. Сред тях е и бившият диарбекирски зато­ченик и учител Стоян Заимов – съратник на Захарий Стоянов в революционните борби. Ала тя се влюбва в обвеяния от неопи­суема интелектуална сила Заха­рий, макар че той е беден журна­лист, няма дом, сигурна профе­сия и ясно бъдеще. Баба Тонка отначало недолюбвала несрет­ника, приютен от синовете й да живее и да се изхранва в техния дом. Но когато отблизо го опоз­нала, зетят Захарий става неин любимец. А Стоян Заимов, до­бил голямо самочувствие след Освобождението, с непремере­ни думи за своя събрат в борби­те кори Анастасия, че го прене­брегва и тръгва в неизвестното с лишения от всякаква житейска опора Захарий.

Анастасия Обретенова спо­ред мен е своеобразна Пенелопа. През целия си живот тя е вярна на своя съпруг, с когото прежи­вява несгоди, успехи, радости и му затваря очите в парижкия хотел. Тя е неотлъчно до него и при гоненията след държав­ния преврат през 1881 г. и емиг­рантството им в Източна Руме­лия. Живеят в оскъдица. Обита­ват чужди неудобни квартири. Захарий си отива от тоя свят, без да остави къща и имоти. Но Анастасия съхранява с неопису­ема грижа най-голямото му бо­гатство – неговото литературно наследство. След смъртта му съ­бира летописите и издава тре­тия том на „Записките“. Отказ­ва официалната покана на княз Фердинанд да стане придвор­на дама. Предпочита живота на обикновена българка, вярна цял живот на своя съпруг. Изхран­ва се като учителка, касиерка. Участва в благотворителни на­чинания и движения. Отдава всичко за възпитанието и обуче­нието на любимата Захаринка, която е най-скъпото в живота й, нейната физическа и духовна връзка с безсмъртния Захарий Стоянов.

Поради прояви на полити­ческа злост, които не били ред­ки в следосвобожденските годи­ни, Анастасия праща Захаринка да учи в художествено училище в Швейцария, а след завършва­нето му – в германски универси­тет. Всяка ваканция ученичката и студентката Захаринка гостува в прочутата бабина къща в Русе. В захлас слуша спомени за своя именит баща.

Леля Захаринка ми е раз­казвала, че вуйчо й Никола Об­ретенов при разходки край ру­сенските лазя говорел главно за нейния легендарен баща. Знай­но е, че Никола Обретенов е жив свидетел на много важни мо­менти от борбите за национално освобождение. С Георги Апос­толов предлагат на Христо Бо­тев да оглави четата след отка­за на Филип Тотю като му пре­доставят облеклото и ботушите на стария войвода. Филип Тотю бил нисък на ръст, а Ботев – ве­ликан. Лъскавите войводски бо­туши се оказали тесни за Ботев, но нямало как да не ги обуе, пре­ди да се представи с цялата си мощ и величаво излъчване пред четниците и капитана на кора­ба „Радецки“. Ботушите обаче причинили много беди на вой­водата, окървавили краката му. Може да си представим как ле­гендарният поет е изминал пътя от Козлодуй до своята Голгота на връх Околчица…

„Вуйчо ми Никола все ми повтаряше: „Захаринке, скъпа, баща ти беше чудо сред нас! Ня­маше равен на себе си. Гордей се, че си негова дъщеря! Пази свято името му...“

Докато следва в Германия, Захаринка среща своето семей­но щастие в лицето на инженер Вилхелм Громбах. Заради ан­тинацистки прояви Вилхелм е хвърлен в концлагера „Дахау“, където намира смъртта си. Леля Захаринка ми пише за него:

„Мили Жоро,

Не мога спокойно да ти раз­казвам какви щастливи годи­ни имахме с моя скъп Вилхелм, който чрез мен и моите разкази силно обикна България. Ала той ненавиждаше хитлеризма, не се поддаде на изкушения и изгоря през зимата на 1945 г. в пещите на Дахау…“

В тежките следвоенни годи­ни и тя като майка си остава да живее изцяло отдадена на своя­та дъщеря Хилдегард. По-къс­но в семейството влиза и зетят Ханс Шломер. Радва се на скъ­пи внуци – Ингеборг и Харолд. Вдъхва своята обич към Бълга­рия и на техните семейства. При гостувания в моя дом леля Заха­ринка показваше семейни албу­ми. Изтръпвах от вълнение, от­кривайки голямата физическа прилика на внука Харолд с мла­дия Захарий Стоянов.

Леля Захаринка намираше повод да участва в български прояви в Германската федерал­на република. През септември и октомври 1988 г. организирах­ме знаменитите Дни на българ­ската култура във ГФР. Както пиша на друго място, официал­ни домакини бяха президентът и канцлерът на най-богатата за­падноевропейска държава. В са­лоните на канцлерството бе раз­положена изложба на български исторически и културни цен­ности. Тя бе открита от канцле­ра Хелмут Кол. Дните на Бълга­рия продължиха в провинции на ФРГ и завършиха с голям ус­пех в Мюнхен.

По това време леля Захарин­ка изживяваше последните си дни в баварския град Аугсбург. Дълбоко съжалявам, те тя не можа да уважи поканата да ме придружи в Бон, за да я пред­ставя на ръководителите на гер­манската държава. Ала ме увери, че ще дойде в Мюнхен на фина­ла на българските културни про­яви. За съжаление, леля Заха­ринка не успя да го дочака. На 10 октомври 1988 г. приключи ней­ният необикновен жизнен път.

Захаринка Захариева Стоя­нова по достойнство заема ви­дно място сред многото бълга­ри, които и като граждани на други държави остават докрай изпълнени със затрогваща обич към Отечеството. Ето защо до края на дните си ще бъда изпъл­нен с чувство на възхита от оба­ятелната щерка на озарения от проблясъци на гениалност Заха­рий Стоянов.

2020 г.

Текстът е от Книга 1 „Сре­щи“ от трилогията „Притаени мигове“, издателство „Захарий Стоянов“, 2023 г.