Отиде си Неделчо Ганев, поетът с осанка на царски виночерпец и с нрав на чирпански земетръс. Зае и той своето място в „километричната опашка пред мавзолея на Иван Динков“, пред която както сам написа „мъртвите напират“. Беше го казал сякаш между другото, докато подобно на Сизиф тикаше камъка на своята поезия нагоре. През годините Деката не се умори да ни изненадва. Уверяваше ни, че „източното време се върти на изток./ Западното - на запад“.
Парадоксален в своя исказ, синтезиран в образното си мислене, той вървеше като „внедорожник“, както биха се изразили руснаците, отвъд утъпкания, но благодарен път на традицията, на ритмиката, и познатите, и признати форми на стихосложението. Мнозина от големите – като Константин Павлов и Иван Динков, макар и перпендикулярни в своите поетични светове, намираха, всеки сам за себе си, онези императиви на неговата поезия, която сама заявяваше и ограждаше своята самобитна територия. „Каратите на таланта“ – органични или синтетични, за тях нямаха значение. Словото можеше да блести и като слюда, и като люспица златна, в неизбродимия пясък на думите.
Преди година-две, някъде около 12 юни Деката ми позвъни: „Изпращам ти – казва – едно стихотворение, но сега ще ти кажа само финала му: „Русия има втора империя – Матушка Рус!“ – И затвори слушалката. Това бе неговият Неделчоганевски несиметричен отговор на покълващата тогава все още плаха русофобия. Неговият асимитричен, поетичен отговор, който той даде на всички, които се опитваха да ни внушават, че трябва да гледаме с ненавист към Русия.
Поезията, както и мъката, може да има различни лица. Шекспир е писал сонети; Омар Хаям – рубаи. Под разцъфналите вишни, пред острието на честта, всеки японски самурай навярно е прекрачвал границата на живота и смъртта, прошепвайки своето хайку, вместо сбогом.
Неделчо Ганев искаше да спре земното въртене, за да слезе в Чирпан. Ако на 17 август сте усетили някакъв синкоп в ритъма на земята не е било чирпански земетръс. В него ден Неделчо Ганев слезе в движение от живота.
Сбогом, приятелю!
Минчо МИНЧЕВ
