Удивителни са съвпаденията на днешната българска политическа действителност с политическите явления и факти от политическата ни история от 30-те и 40-те години на ХХ век. Поразително е, че днешните български държавници и политици почти буквално говорят като тогавашните държавници. Дори развиват синдроми, които са типични за тогавашното време.
Сходствата между двете епохи са безспорни и то произтичат от общия им дух и характер за времена на радикален преход, извършван от война със световно значение и участие (пряко или косвено) на великите сили.
От една страна, на днешните държавници е по- лесно,защото не им се налага да напрягат умовете си, за да търсят уместните и необходимите решения за поведението на държавата ни. Те се оставят на течението и буквално или почти буквално повтарят действията и мизансцена от края на първата половина на миналия век. Тогава се създадоха и устойчиви типове държавници, които в определени исторически моменти се появяват отново, за да се повтори историята. И за да ни улесни в анализите и предвижданията.
Жалко е, че няма кой да забележи тези сходства и да ги сравнява и анализира.
Някога слънцето изгряваше от Германия. Днес – от САЩ и НАТО
От друга страна обаче, като имаме предвид какво се е случило през онзи период и в каква безумна политико-военна авантюра са ни въвлекли въпросните държавници и колко щети са нанесени на държавата ни, сходствата стават твърде тревожни и намекват, а дори и открито подчертават, че случилото се тогава ще се повтори почти буквално и сега. Защото проблемите са едни и същи, изпитанията и заплахите от бъдещето не се различават. А хората, които управляват, са пак толкова политически, интелектуално и нравствено немощни, за да е оправдано очакването, че този път ще бъде различно.
Нищо че тогава слънцето изгряваше откъм Германия, а днес направо от САЩ и НАТО!
През 30-те години на ХХ век България се подготвяше да влезе в новата епоха с високо развита икономика, авторитетно положение в Европа и света, с въздигната в културно и просветно отношение нация. Затова във властта започнаха да се привличат образовани хора и учени. Техният професионален авторитет трябваше да поощри обществото и държавата да ги последва в техните амбиции и идеи. А и те щяха да бъдат изключителен пример за отдаденост и жертвоготовност и да изоставят научните си занимания и поне за известно време да се посветят на политиката и държавното строителство.
Най-яркият пример
на тази „жертвоготовност“ бе археологът Богдан Филов. Той бе професор в Софийският университет и дори негов ректор, редовен член на Българската академия на науките и дори неин председател. Да не говорим, че дори е бил председател на Съюза на българските писатели. Смятало се е, че е учен от световна класа. Така твърдят днес неолибералните идеолози, обявявайки го за жертва на „комунистическите репресии” и избиването на „цвета на интелигенцията“ от Народния съд. Отначало Филов е министър на народното просвещение, а по-късно е и министър- председател. След смъртта на Борис III е първи регент.
Първоначалното съзнание, че като патриот е длъжен да помогне на отечеството, се заменя с увереността, че в своето политическо израстване е натрупал достатъчно опит и държавническо умение и е готов да поеме тежката участ да управлява цялата държава. Това съзнание се повтаря и у други титулувани с най-високите научни звания учени, вдъхва им увереност и самочувствие и ги прави герои в собствените им очи, че в най-трудните за народа и държавата моменти се жертват, оставят всичко и тръгват да спасяват отечеството. Аз наричам въпросното явление „синдром Богдан Филов“. Можем да добавим и името на акад. Михаил Арнаудов, който през юни 1944 г., когато съветските войска са почти на брега на Дунав, се включва в спасяването на държавата и става министър на просвещението в правителството на Иван Багрянов. Това става с благословията на регента Филов, за да могат повече хора да бъдат народни спасители. Затова и точното название на синдрома е „Филов – Арнаудов“. И двамата вярват, че САЩ и Англия няма да позволят Червената армия да навлезе в България и те ще продължат „святото“ си служение на „демокрацията“, както служиха на Хитлер. Няма що, тяхното е висока политическа подготовка и познаване на реалността, щом могат да достигнат до подобно политическо очакване за бъдещето на България.
Това че акад. Филов и акад. Арнаудов са били министри на просвещението улеснява аналогията с днешната наша политическа реалност и с друг академик, който първоначално се жертва, за да стане министър на образованието и науката, а днес вече и, за да оглави държавното управление като министър-председател.
Името на този днешен наш носител на въпросния синдром „Филов-Арнаудов“ е акад. Николай Денков.
Епигонът и заболелите от синдрома
По същия начин като Филов, Денков се старае да покаже твърдост, целенасоченост, следване на принципи, вярност към управленската идея, лоялност, дори безмерна любов към съюзниците и особено към европейските ценности. Готов е да се сражава с всеки, който не ги приема или дори ги оспорва и предлага да не се абсолютизират. Толкова сили и любов към тези ценности е набрал, че застава дори срещу президента, укорява го и го поучава, смело го изобличава за неговото колебание и разум, когато оценява събитията и явленията. Такива колебания са недопустими, когато трябва да работим за България!
Политическата неграмотност на Денков удивително наподобява тази на Филов. Но синдромът не е само в политическата неграмотност, но и в самоувереността, добита от властта и от похвалите на съюзниците. Съчетават се опасни крайности, които непременно ще погубят нечии глави. Дано не са невинни!
Заболелите от синдрома „Филов“ не могат да се видят отстрани. А в огледалото виждат само онова, което си го мислят и му вярват. Вече е невъзможно да чуят и послушат тези, които ще им кажат истината. Пък май няма кой да го направи. Денков сега слуша себе си, вярва си, че знае и правилно преценява и че саможертвата му е благородна и ще бъде оценена от историята. Синдромът е поразил мозъка, чувствата, усещанията. И гледаш, уж човекът е нормален, уж всичко му е наред, а говори и върши глупости постоянно. Не се усеща и дори все повече се ожесточава и озверява, докато ги говори.
Но както през 40-е години историята следваше своя път и бе направлявана от волята не на тези, които хвалеха Филов, потупваха го по гърба и му се радваха, а на тези, които му бяха подготвили друга съдба.
Синдромът „Филов“ не се лекува. Но се носи от много хора. Не у всички се проявява, защото са необходими условия. Когато се прояви обаче, няма спасение.
Опасното на това заболяване е, че приключва по един и същ начин и тези, в които се е проявил, изпиват до дъно горчивата чаша.
И отиват в небитието на историята и политиката!
