Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало 2023 Брой 29 (18 юли 2023) Странната война

Странната война

Е-поща Печат PDF

 

Всички войни, които големите европейски държави водят от XIX век насам, са все сре­щу Русия и за нейното огра­ничаване и накърняване на интересите й.

Във войните си Русия, с ко­гото и да са те, без значение в Европа или Азия, винаги среща Европа и нейните т. нар. „велики сили“. Затова и Русия е посто­янно във война с един и същ враг и противник. И така ще бъде навярно до окончателното решаване на противостоенето „Русия-Европа“ и между Изток и Запад. Затова не бива да се из­ненадваме, когато видим, че „по­литиката е продължена с други средства“, отношенията между държавите се влошат и рязко се промени политическа рито­рика.

Но има и още нещо, което винаги бива пропускано, кога­то се анализират военните кон­фликти – особено тези между Европа и Русия, какъвто впро­чем е и този с участието на Ук­райна.

Европа обича да води т. нар. „странна война“, позната най- вече от времето на Втората световна война.

Когато на 1 септември 1939 г. Германия нападна Полша и постави началото на Втората световна война, САЩ, Англия и Франция веднага обявиха война на Хитлер. Те декларира­ха решителност да спрат агре­сора и да го накажат за него­вото самочувствие, жестокост и несъблюдаване принципите на международното право. Но оставиха безсилната и безпо­мощна Полша да се съпроти­влява съвсем сама. Те изобщо не се намесиха във военните действия. А и дипломатически­те им ходове не бяха кой знае колко действени и полезни.

„Странните войни“ на Ев­ропа и САЩ винаги са съпро­водени и бих казал облечени в мощна пропаганда кампа­ния, провъзгласяваща тяхна­та справедливост и принад­лежност към демокрацията, правата на човека и великите европейски и евроатлантиче­ски ценности. Затова и войните им са повече „наказателни опе­рации“ срещу тези, които не се подчиняват на заповедите им и не желаят да живеят с тех­ните ценности. Винаги се на­месват „ценностите“, за да се придаде благороден характер на жестокостта, с която се на­казва непослушната държава.

В крайна сметка обаче целта винаги е Русия. Русия трябва да бъде изтласкана, изместе­на, ощетена, разрушена и по­бедена.

Такава беше целта на „странната война“ от 1939 г. срещу Германия. Уж война, уж борба за справедливост, уж по­мощ за страдащия полски народ и ненавист срещу нацизма и фа­шизма, а всъщност нищо: Хит­лер прегази Полша, после дру­ги народи и държави, за да се отвори широко пътят му към Русия. Това целеше и „странна­та война“. И го постигна. Хит­лер, както се знае, нападна Съ­ветския съюз и достигна до Москва. Още малко му трябваше и „странната война“ на САЩ и Западна Европа щеше да се увенчае с триумф.

Но се случи друго!

Затова и „странната вой­на“ бе префасониране в съюз със СССР. След пасивното очакване да се случи някакво чудо, едва най-накрая бе открит втори фронт. САЩ и Западна Европа най-сетне осъзнаха, че Хитлер проявява недопустимо жела­ние не просто да покори СССР, но и да промени зоните на вли­яние на великите сили, за да се превърне в единственият гос­подар на човечеството. Това те не можеха да допуснат. Допус­каха и поощряваха да бъдат унищожени народи на СССР, славяните, цялото човечество дори, но не и да се засегнат ин­тересите им на владетели. Изо­ставиха окончателно Хитлер и станаха съюзници на Сталин. Такъв бе и продължава и до днес да бъде техният антифашизъм и антихитлеризъм.

След края на Втората светов­на война „странните войни“ срещу Русия се усилиха и зачес­тиха. Не бяха ли такива войни съ­битията през 1956 г. в Унгария и Полша, а през 1968 г. в Чехосло­вакия, последвани към края на века от контрареволюцията в Полша и в другите източноев­ропейски държави.

Но най-мащабната и като че ли най-добре организирана „странна война” е тази, която се води чрез Украйна. Тя има някои класически изражения, които трябва да бъдат посоче­ни и анализирани, защото са ти­пични за явлението и показват неизменната омраза на Евро­па към Русия и на Запада към Изтока.

Днес оръжията и органи­зацията на армиите са различ­ни, поради което и въпросната война е по-различна от оби­чайната. А и Западът се е решил да нанесе „стратегическо пора­жение“ на Русия и да потвърди за вечни времена установения от него световен ред. Но той така и не желае (а истината е, че не смее!) да се сблъсква пряко с нея, защото знае силата й и способността й да се мобили­зира и организира, за да пре­одолее трудностите и критич­ните моменти.

Виждаме как Западът (ко­лективният Запад, както той сам се нарича) води последната си война с Русия. Той умело (това трябва да му се признае) настрои и ожесточи украинската русо­фобия и прибра под крилото си новосъздадената през 1991 г. независима украинска държа­ва. Тогава Русия бе много сла­ба, а и управлявана от хора, които дори не обичаха родината си и бяха готови да я продадат и предоставят за ползване на САЩ и Западна Европа. Затова и американците лесно постиг­наха целта си.

През 2014 г. те организира­ха и осъществиха държавен преврат, след който Украйна окончателно излезе изпод ру­ското влияние и прие враж­дебна позиция спрямо Русия. Започна подготовката й за прекия сблъсък. И нито Ук­райна, нито Западът не криеха намеренията си, но ги облича­ха в демагогия и обещания за мир и сътрудничество. Тряб­ваше им обаче време да подгот­вят ударната сила – макар че За­падът си е давал сметка за въз­можностите й. Но за тях бе ва­жно да се въвлече Русия във война и да бъде накарана да изразходва огромни средства и да живее в постоянни лише­ния и икономически кризи. И те да предизвикат вътрешните недоволства, брожения и поли­тическа съпротива. Все едно им беше какво ще стане с Украй­на и украинците. Важното е дълго да гърмят и вдигат шум, за да дразнят Русия.

И всичко това съсредоточено и афиширано в Украйна, която трябваше да бъде представена за жертва на руското насилие, имперски амбиции, фашизъм. Украйна бе избрана и пожерт­вана, за да се пречи на Русия.

Това е войната, която Русия нарече „Специална военна опе­рация“.

В тази „странна война“ се привличат други подобни на Украйна държави, една от които е и нашата. За избраната стра­тегия това съучастие е под раз­лични форми. Бившите съю­зници на Русия също тряб­ваше да бъдат настроени до крайна степен срещу нея – и то не само управниците, но и цялото общество. В Прибалти­ка това можа да стане, с Полша – също. Но не навсякъде се по­лучи.

„Странната война“ скоро ще приключи. Западът и не­говите съюзници ще трябва да се примирят с провала. Ук­райна също! Тя ще е най-голе­мият губещ, понеже ще изгуби всичко.

Започналият и изгубил тази „странна война“ „колективен Запад“ няма къде да ходи и ще се примири – поне видимо, за да се настрои към новия свето­вен ред, в който вече не той ще доминира. На тях ще му е не­обходима нова геополитическа стратегия и особено тактика, за да стане това приспособяване по-бързо.

Ще настъпи привиден мир и геополитическа тишина да следващия открит сблъсък, в който вече друг ще е прекият „борец срещу Русия“.

Противоборството „Изток- Запад“ и „Европа-Русия“ няма да приключи, защото е до края на света.

Трудно ще е на малките дър­жави като нашата; те ще пре­живеят сериозни изпитания.

Но в крайна сметка исто­рията ще продължи. И дано някой я изследва и анализира задълбочено, умно и честно.