Нова Зора

 

На 12 юли 1991 г. Седмото Велико Народно събра­ние прие с квалифици­рано мнозинство нова­та демократична Конституция на Република България (КРБ). Из­разявайки волята на българския народ, депутатите – още в преам­бюла, прогласиха решимостта да възродят Отечеството като де­мократична, правова и социална държава. Създадоха се условия за развитие на демокрацията, сво­бодата, многопартийността.

Ала въпреки заповедния характер на конституционните разпоредби, много скоро страната ни бе сполетяна от небива­ла разруха, грабеж и корупция. Извършен бе погром на произ­водителните сили, духовността, социалните придобивки. Тихомъл­ком бяха суспендирани неотменимите права на гражданите, императивно разписани в глава Втора на КРБ. Земята ни, прог­ласена за „основно национално богатство, което се ползва от осо­бената закрила на държавата и обществото“, бе харизвана на чужденци. Пълзящата монополизация (разбирай мутризация) сграбчва в пипалата си и законодателната, и изпълнителната, и съдебната власт и се превърнаха в реален господар на страната.

За 32 години управлението на България не само не се е подо­брило, а се е изродило във властване. Върховният ни закон про­дължава да се подлага на обезличаване, потъпкване, на неби­вали издевателства. Има случаи, когато министри, заклели се „да спазват Конституцията“, арогантно заявяват пред публични ме­дии: „Абе, оставете я тая Конституция!“ А един министър, престъп­вайки императивните разпо­редби на чл. 24 и 59 на КРБ, иска да ни вкара в братоубий­ствена война.

Ако не бъдат спрени тези престъпни намерения, след го­дина-две ще бъдем свидетели на

тотална и необратима деконструкция на държавността.

България, която преди 14 века се издигна на Балканите и се съхрани през вековете на роб­ството като държава на тради­циите и духовността, ще преста­не да съществува.

Днес мнозинството граж­дани си задават основния въ­прос: защо се случва всичко това? Защо не се използваха възможностите на новото де­мократично устройство, за да се надгради наследеното до­бро, да се изхвърли неработе­щото и по такъв начин да се осигури благополучието на всички граждани? Кои са при­чините Върховният ни закон да бъде погазен и обезличен до степен, че практически е суспендиран?

„Онова, което липсва в Бъл­гария не са толкова познания­та в правото и администри­рането, колкото сдържаната тънкост и чувството за отго­ворност, които се придобиват едва след поколения опит в дели­катното изкуство на полити­ката.“

Тази констатация е на аме­риканския историк Сирил Бляк в дисертационния му труд „Установяване на кон­ституционно управление в България“ (Cyril Black, The Establishment of Constitutional Government in Bulgaria, Princeton University Press, 1943, 344 p.). Изучава се в българските кур­сове на висшите училища в САЩ, включително във воен­ните академии, където през годините на „прехода“ се шко­луват десетки български ви­сши офицери. Има го в Уни­верситетската библиотека и в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.

Защо цитирам проф. Си­рил Бляк ли? Защото е с българ­ски корени и отлично познава българските реалии. Майка му е Зарафинка Кирова, омъжена за американския просветен деец Флойд Бляк, създател на Американския колеж в София. Малкият Кирил израства в Ца­риград и София, завършва сред­ното си образование в колежа, следва в Duke University, САЩ; през 1934-1935 г. специализи­ра в университета в Безансон, Франция и в Берлинския уни­верситет; а през 1941 г. защита­ва докторската си дисертация в Харвард. През 1944-1945г. е съ­ветник в Американска мисия към Съюзническата контролна комисия в София. От 1946 г. до края на живота си преподава в Принстънския университет.

Търновската конституция

Предмет на изследване­то на Сирил Бляк е Търнов­ската конституция. По време­то, когато е била приета, едини­ци са били държавите по света с конституции. На Берлинския конгрес противниците на Ру­сия налагат княз на България, който да не устройва страте­гическите руски цели на Бал­каните – защита и политиче­ско освобождение на тънещо­то под гнета на Османска Тур­ция православно население. Затова Цар Александър II на­режда на група юристи под ръ­ководството на Сергей Лукия­нов да изработят такъв проект на Основен закон, чрез който депутатите да могат да упраж­няват непосредствен контрол върху цялостната дейност на изпълнителната власт, дори да гласуват недоверие на пра­вителството. Така, изготвеният от екипа на Лукиянов „Първона­чален проект за органически ус­тав за държавно устройство на Княжество България“ е приет с известни изменения и наимену­ван Търновска конституция. Този въпрос обстойно е разгле­дан през 70-те години на ХХ век от позабравения днес доц. Иван Марков в студия, потъ­нала в годишниците на Юри­дическия факултет.

Какво още казва проф. Бляк?

„България излиза от тур­ското владичество без да има какъвто и да е опит в полити­ката. Оттук произтича и сте­пента, до която българите са в състояние да поемат управле­нието на страната си през 1878 година... След Освобождението се търси подходяща форма на държавно устройство, но дото­гава в България няма самосто­ятелна традиция на управле­ние... Приемайки формата на държавно устройство и прин­ципа на разделение на власти­те, Конституцията следва ли­бералната европейска тради­ция, която обаче съвсем скоро щеше да се окаже обект на про­тиворечия и сблъсъци...“

Иначе казано, на депутати­те в Учредителното събрание е бил наложен акт, следващ либералната европейска тра­диция, но чужд на изградена­та през годините на робството колективна общинска органи­зация, която османската власт е била принудена да признае. От 60-те години на XIX век тя действа като единен организъм, чийто естествен водач е Българ­ската екзархия.

Сирил Бляк пише своя труд в края на 30-те години на ХХ век. Натрупани са дос­татъчно факти и свидетелства за сблъсъци и противоречия в политическия живот на страна­та, които навеждат към обосно­вани констатации, че дори шест десетилетия след приемането на Търновската конституция, у българската, божем, поли­тическа класа, все още липс­ва сдържаната тънкост и чув­ството за отговорност, които се придобиват едва след поко­ления опит в деликатното из­куство на политиката.

Смея да твърдя, че тези кон­статации може да бъдат отне­сени и към днешните ни реал­ии, като добавим и изначалната констатация на автора; защото и днес – в средите на самообя­вилите се за политически елит на България, липсват задъл­бочени познания в правото и администрирането въобще, не само досежно разпоредби­те, които са заповядани в при­етата преди 32 години демо­кратична Конституция!

Причините за тези липси са много, посочвали сме ги неедно­кратно на страниците на „Нова зора“. Главната обаче е въпи­ющият упадък на национал­ното правосъзнание, който в годините на „прехода“ се отра­зява най-вече в законотворче­ството и администрирането, основано на субективни, об­служващи корпоративизма, подзаконови актове. Тази кон­статация се потвърждава от все по-ожесточаващите се проти­воречия и сблъсъци в поли­тическия живот от началото на „прехода“, които днес опре­делено водят към фактическа деконструкция на българска­та държавност.

Да се върнем към изслед­ването на Сирил Бляк. Смея също да твърдя, че тези липси са един от факторите да няма кон­сенсус по високите национални цели така, че Народното събра­ние да може ефективно да се противопостави на произвол­ни действия на княза. Разви­хрилата се партизанщина, стре­межът да се обслужват тясног­рупови утилитарни цели, улес­няват Батемберг, а след него и княз Фердинанд, да обсебят държавното управление. Съ­щото – макар и 15 години след възкачването си на трона, по­стига и цар Борис III. Парадок­салното е обаче, че именно по време на тяхното властване

България дръпва нагоре

Александър Батенберг пристига в България когато по пътищата върлуват разбойни­ци, а в парламента и по вест­ниците се вихрят партизан­ски страсти между либерали и консерватори. През април 1881 г. – месец след убийство­то на руския цар Александър II, князът суспендира консти­туцията и парламента и на­значава за министър-предсе­дател ген. Казимир Ернрот – финландски офицер на служ­ба в Руската империя. Участва в Освободителната война, него­вата дивизия освобождава Тър­говище и стига до Шумен.

Впрочем, още през март 1880 г. генералът е назначен за военен министър. Получава из­вънредни пълномощия за спра­вяне с разбойнически набези из страната и с бунтовете в Лу­догорието, където безчинства бандата на Чобан Хасан. Раз­бойниците се бесят на място, по мегданите. Генералът получава правото да контролира воен­ната и гражданската админи­страция в засегнатите райони, включително да уволнява дър­жавни служители до нивото на окръжни началници, някои от които сами участват в насилия­та. Премахва редица излишни длъжности в министерството, намалява заплатите на част от командния състав, вкл. на ру­ските офицери. Проваля при­емането на корупционен зако­нопроект снабдяването на ар­мията да се възлага на местната администрация, вместо на во­енното министерство. Макар да противоречат на Търновската конституция, т ези действия се подкрепят от населението, дори от депутатите на Либе­ралната партия. Само след ме­сеци в страната е установен ред.

Генералът не крие пълното си разочарование от местните политици и от двете партии: в личната си кореспонденция ги нарича „фигуранти“, „пош­ли лъжливи и груби хора“. След като княз Батемберг въвеж­да Режима на пълномощията, Ернрот най-накрая получава разрешение от руското прави­телство да напусне България. Макар и кратко, управление­то на ген. Ернрот укрепва дър­жавността. Изгражда се арми­ята, отстояват се интересите на страната. Решителните мерки за защита на населението от бан­дитските набези и произвола на чиновниците се оказват ефек­тивни. Полагат се основите за възходящо развитие на страна­та. В обстойната си монография „Казимир Ернрот в историята на България. Военачалник и дър­жавник“, С., 2013 г., проф. Вене­лин Цачевски сочи, че ген. Ер­нрот е бил изключителна лич­ност, която е играла важна, но за съжаление краткотрайна роля за укрепване на българ­ската държавност.

С прекратяването режима на пълномощията партизанщи­ната отново се развихря. Дори след Съединението политически­те ежби не секват. Обратното, ес­калират с преврат, последван от контрапреврат и скъсване на отношенията с Русия през 1886 г. Част от цвета на българското офицерство е екзекутиран.

Към възходящо развитие

След избора на Ферди­нанд за княз, силната фигура във властта е Стефан Стамбо­лов, който с огън и меч уми­ротворява страната, укреп­ва международното й поло­жение, защитава българската национална кауза в земите, останали извън българската държава, ускорява стопанска­та дейност, модернизира стра­ната. България отново поема към възходящо развитие.

Този процес се дължи не само на управленските уме­ния на Стамболов, колкото на присъствието на Фердинанд на княжеския трон. Икономи­ческото развитие изисква пари, а парите търсят сигурност. Какво по-сигурно място от България, чийто княз е сроден с почти всички монархии. А майка му Клементина, дъщеря на послед­ния френския крал – банкерът Луи-Филип, е считана за една от най-богатите дами на Европа. Постепенно, Фердинанд поема управлението на стра­ната; партиите и парламента са пионки в ръцете му; Консти­туцията се тълкува според во­лята на владетеля, докато на­края се изменя така, че укреп­ва едноличната му власт. На 22 септември 1908 г. България обя­вява своята независимост: сбъд­ва се мечтата на Клементина си­нът й да стане цар. Така, под силната ръка на царя, за две десетилетия България става най-мощната държава на Бал­каните: строят се пътища, жп линии и пристанища; селско­стопанската продукция нара­ства, а с нея и индустриално­то производство. В навечерие­то на Балканската война страна­та разполага с модерна, добре оборудвана армия от 600 хи­ляди щика. Успехите достигат своя връх с героичните побе­ди на българския войник, но са проиграни от имперските ам­биции на цар Фердинанд с фа­талната му заповед от 16 юни 1913 г. България претърпява две национални катастрофи и трябва да започне отначало.

Към нов възход и падение

Поредната национална ка­тастрофата след Първата све­товна война е последвана от Гражданската война, която продължава близо две десети­летия. През по-голямата част от междувоенния период в Бъл­гария се вихри партизанщина, господстват „репресивни дик­таторски режими“, с изклю­чение на „полудемократичния антракт“ от 1931-1934 г., сочи американския проф. Уолтър Лакьор в своя Dictionary of Politics. Търновската консти­туция и парламентът са фик­ции; а след преврата от 19 май 1934г. вече са суспендирани и формално. Цар Борис III, кой­то дотогава задкулисно дърпа конците на властта, сега ре­ално поема управлението на страната.

Политическите партии са забранени, имуществото им е конфискувано. Властта лик­видира местното самоуправле­ние, централизира държавните структури. Държавата ефектив­но се намесва в икономиката, като въвежда монопол върху ре­дица дейности. Мероприятия­та на властта в стопанската об­ласт са конструктивни. Стаби­лизират се бюджетните при­ходи. Създадената през 1930 г. от кабинета на Андрей Ляп­чев дирекция “Храноизнос” вече гарантира изгодни цени на селскостопанските произ­водители, освобождавайки ги от произвола на прекупвачи­те. Приема се Наредба-закон за облекчаване на длъжниците и заздравяване на кредита. Освен фискално укрепване, тези мерки имат и определена социална на­соченост. Докъм 1943 г. иконо­мическото развитие на стра­ната продължава да е възхо­дящо.

Възражда се и се модер­низира българската армия, която през годините на Вто­рата световна война достига 500 хиляди щика. Натискът на Хитлер българската ар­мия да разшири окупацион­ния режим над земи в Запад­ните Балкани на мястото на германските дивизии, среща решителния отпор на царя. „Ние на искаме повече от на­шето си“, казва той на фюрера. Царят препятства и формира­нето на доброволци за Вер­махта. С поражението на Гер­мания се очертава и поредната национална катастрофа, избег­ната благодарение участието на българската армия срещу на­цистка Германия в последната година от войната.

На 28 място в света

След септември 1944 г. по­литическият живот в страна­та е възстановен, а с него – и вихърът на политическите страсти. В края на 40-те години опозицията е ликвидирана. Ус­тановява се по същество едно­партийно управление на Оте­чествения фронт. Приетите през 1947 и 1971 г. конститу­ции се тълкуват през призма­та на управляващите. Народ­ното събрание се селектира от представители на почти всички социално-политически про­слойки и заседава на сесии, когато се утвърждават пред­варително подготвени зако­нодателни актове.

Трябва да се подчертае оба­че, че към Народното събра­ние, а впоследствие и към Държавния съвет, се създават структури от грамотни дей­ци за подготовка на законода­телните проекти, които, след приемането им като закони, се оказват трайни във време­то и са със социална насоче­ност. Тези, както и други фак­тори обуславят непрекъснатото възходящо социално-икономи­ческо развитие в продължение на четири десетилетия. Каквито и да са критиките към „режи­ма“, не може да се отрече, че България се оказва сред 28-те най-развити страни на света.

„По силата на процентното съглашение Чърчил-Сталин Бъл­гария е оставена в съветската сфера на влияние. Успешното й развитие обаче се дължи на по­следователната и вътрешна и външна политика“, сочи амери­канският проф. Джон Лемпи в монографията „Българската икономика през ХХ век“ – също застъпена в българските курсо­ве на висшите училища в САЩ (The Bulgarian Economy in the Twentieth Century, Croom Helm, 1986). „Съветският съюз не взе­ма практически нищо от нало­жените на България следвоенни репарации, защитава българ­ското стопанство от претен­ции (на Съюзниците), аналогич­ни с тези след поражението на страната в Първата световна война. Нисколихвените съвет­ски кредити представляват една четвърт от капиталовло­женията в промишлеността през 50-те години. (За сравнение, кредитите, отпускани от голе­мите европейски банки през де­сетилетието преди 1914 г., са с лихва 10%, а тези през 20-те го­дини – с 15%). Икономическият растеж на нова България е из­ключително впечатляващ, бла­гоприятства развитието; про­мишлената инфраструктура е на равнището на най-високи­те изисквания на съвременни­те технологии... Забележител­ният си напредък България по­стигна благодарение на това, че залага на вътрешноикономиче­ско развитие, вместо на външ­нополитическо лавиране. По­добно лавиране в миналото ви­наги е завършвало с катастро­фи“ подчертава проф. Лепми и заключава: „Четирите десети­летия след 1944 г. са най-дъл­гият период на стабилно упра­вление в най-новата история на България“.

Изводите от казаното са повече от показателни: Бъл­гария се е развивала успешно именно през периодите, ко­гато не е имала политически партии или дейността им е била контролирана, а консти­туциите й са били изцяло или частично суспендирани или утилитарно са били тълкува­ни от властта.

Днес, когато светът върви към многополярност, когато все повече държави се стре­мят да обосноват свой път на развитие, обусловен от на­ционалните им традиции и специфики, уместно е да се замислим доколко наложе­ния ни отвън модел на „пред­ставителна демокрация“ и „представителен парламент“, който 75% от имащите пра­во на глас български гражда­ни отказват да легитимират, са подходящи форми на дър­жавно управление?

Уместно е също да се зами­слим дали тези, които днес ис­кат нова Конституция, не са същите (или техни духовни приемници), които през три­те десетилетия за разгулния преход, системно подлагаха на обезличаване, потъпква­не, издевателства Върховни­ят ни закон? Защото Главни­ят „дефект“ на днешната Кон­ституция е, че „законодател­ният боклук“, а и „боклукът“ в другите власти, отказват да я съблюдават. Което впрочем, представлява престъпление, защото води към деконструк­ция на държавността...