Нова Зора

Има неколцина из­между активно ко­ментиращите съ­временните полити­чески процеси и състоянието на обществото, които гледат строго, навъсено, говорят винаги с възмущение, отри­висто, натъртено и безапела­ционно. Те са твърде критич­ни към това, което става, и не крият неприязънта си към управлението на държавата и управляващите, които са се наели да я ръководят. Ко­ментарите на тези анализато­ри винаги са силно критични и много се харесват на публика­та, която ги възприема почти с овации, защото обича да слуша критични оценки за властта. Тези, които произнасят таки­ва думи, за тях са много сме­ли и умни и не се страхуват да възразяват и критикуват ос­тро.

Но те са критични не само към властта, но и към народа заради неговото „търпение и кротост“. Дори критиките им към народа и обществото са по- остри от тези към властта. Го­лемият им укор е, че народът търпи. Измъчва се, но търпи, защото е заспал, неосъзнат, покорен, овчедушен, с робска психика. Един от тези анализа­тори дори обяви, че почти ця­лото обществото е „съставено от дебили“ и това е причината за състоянието на държавата.

Интелигентската мъка на тези хора е, че народът тър­пи и с тъпо упорство понася мълчаливо безобразията и няма никакъв знак поне, че му е дошло до гуша и че скоро ще избухне. Както те настоя­ват.

Щом си философ, полито­лог, социолог, психолог или психиатър, социален мисли­тел и анализатор трябва да знаеш обаче малко повече от тези, на които проповядваш и разпалваш бунтовните им чувства. В битовите разговори често се чуват недоволства, че народът ни бил глупав, с роб­ска психика, неспособен да се обединява и да се бори за правата си. В такива разгово­ри всичко може да се казва, за­щото истината, която евенту­ално се произвежда, не е про­верена, а когато се оспорва, най-много да доведе до кав­га. Хората са свободни да ми­слят и изказват мислите си. Но участието в публично говоре­не - особено по телевизии или вестници, на което те канят заради някакъв научен ав­торитет (все едно дали реален или измислен), е нещо различ­но и налага човек да знае и да използва знанията си не спе­кулативно, а за да помогне на обществото да се осъзнае и да постъпва адекватно.

Нашите коментатори – професори, доценти, доктори са усвоили не знам от къде „ре­волюционна теория“, според която недоволството (казана с предишна терминология, из­ползвана някога в уроците по история и литература, се фор­мулира като „тежкото поло­жение на народните маси“) не­пременно предизвиква ре­волюционна реакция. Т. е. протест, бунт, въстание, ре­волюция. И колкото повече властта потиска обществото и го лишава от права и сно­сен живот, толкова повече об­ществото е (или би трябвало да е!) настроено да отвръща с гняв и сила.

Българският народ обаче не го прави, защото нищо не го задължава. А и смята, че не е нужно! За нашите коментато­ри това означава, че нещо не е в ред, а народът е безнадеждно некачествен и неадекватен. Ся­каш качествата на един народ се измерват по неговите без­покойство, нервност, непоно­симост и нетърпимост, кои­то трябва да го накарат да се разбунтува.

Логиката обаче е различна, господа.

Народът, респ. общество­то, отвръща на натиска и не­справедливостите на властта по различен начин и в зави­симост от степента на силата на напрежението, от време­то и съобразно общото със­тояние на държавата, от това дали властта постоянно при­тиска народа или сега това е станало или случайно, или по неизбежност. И най-вече в зависимост от политическата идея и идеологията, която е възприел.

Много малко вероятно е народът да се вдигне спон­танно и без никаква пред­варителна подготовка сре­щу властта. Почти е изклю­чено да очакваме остра реак­ция само заради чувството за справедливост, заради на­ранено достойнство или по други някакви емоционални причини. Макар че все пак се случва, ала резултатите са ни­какви. Напразни са били уси­лията и емоциите.

Помним как преди две го­дини протече протестът в Со­фия и в големите градове за сваляне на Борисов и Гешев. Много социална енергия се кон­центрира в него и трябваше да бъде някъде приложена, за да се създаде една нова социал­нополитическа реалност. Но протестите бяха лесно овладени и ръководени от политически лумпени и резултат е пред очите ни. Оказа се, че е дори безполе­зен, защото в него нямаше ра­ционална политическа и съзи­дателна енергия, нито важна и съществена цел, политическа перспектива и дори смисъл, а само еуфория и празни от съ­държание лозунги. Типично за неолибералното общество!

Отношението към властта от голяма група от хора или от ця­лото общество е политически проблем и се формира идеоло­гически, а не като морална ре­акция. Обществото в Модер­ната епоха е разделено на кла­си и съсловия; тяхното отноше­ние към властта е различно и се определя съобразно място­то им в социалната йерархия. Много е трудно, а и е практи­чески невъзможно реакции­те им да са едновременни, ед­накви и по един и същ повод и причина. И да си поставят едни и същи цели. Защото сами не знаят какви са те.

Въпрос е на „съзнание в себе си“ и „за себе си“ за всяка от­делна класа и съсловие, а не просто на непоносимост, из­острено честолюбие и силно недоволство. Те могат да са не­доволни, да изнемогват от те­жестта на бедността и социал­ната несправедливост, от непра­вилната политика на властта, но ако са лишени от подобно съзнание, позицията и пове­дението няма да надхвърлят силата и характера на една най-обикновена политическа тръпка и желание за промяна. Но не и за бунт, въстание или революция!

Макар че точно тогава се по­ражда недоволството у интели­генцията и тя засилва упреци­те към „заспалия народ“. Но не народът „спи“, а обществени­те класи и съсловия не са осъз­нати за това, което са и което трябва да вършат.

Ето още един съвсем бли­зък по време пример. Събити­ята в Русия на 24 юни, кога­то бе направен опит за метеж срещу властта, доказват моя­та теза. Когато една власт е при­ета от народа и обществото, а стоящият на върха й е всеоб­що признат лидер на нацията и символизира националното единство, е напълно безполез­но и политически неграмотно и непростимо тя да бъде ос­порвана толкова радикално – с войскови подразделения и бойна техника, само защото определени групи са недовол­ни от нея и не се примиряват с допусканите грешки.

Властта е силна и наро­дът вижда, че тя държи умело и здраво управлението на дър­жавата. Народът й се доверя­ва. Доверието я прави още по-силна и непоклатима. Ако беше слаба, народът щеше да тръгне след метежниците. Но той не ги подкрепи и не им повярва. И заплахата сама се стопи, предаде се и изчезна. Тя разбра, че сама не знае какво иска, от кого го иска и какво ще го прави, ако го получи.

На всичко отгоре, доверие­то на народа към нея щеше да развърже ръцете на властта и тя щеше да се справи с частна­та армия „Вагнер“, ако бе дръ­знала да тръгне да превзема Кремъл и да сменя президен­та. Метежникът Пригожин осъзна своята безпомощност и безсилието си и се отказа благо­разумно от намеренията си.

Сигурно ще се намерят хора като нашите много знаещи учени философи и политоло­зи, които да твърдят, че руски­ят народ е „заспал“ и с „робска психика“.

Народът е с властта, вярва й и я подкрепя не толкова за­щото живее добре и е доволен от положението си, а защото тя е силна, здрава, решителна. И тя показа това и на 24 юни. Тази сила й позволи да разреши острия конфликт с мирни сред­ства, а не като пролива кръв и убива противниците си.

Отношението към властта е въпрос на развито полити­ческо съзнание преди всичко, както стана дума и по-горе, „за себе си“ и „в себе си“. То отваря широко очите на класата и съ­словието, на обществото и на­рода за реалностите и опреде­ля отношението им към тях.

И не може нито да ги под­веде, нито да ги излъже…