Нова Зора

Бесуването на бесове­те на антикомунизма е една от най-про­тивните, най-нагли и срамни гледки в живота на неолибералното общество. Тези бесове са безогледни, лъ­жци и измамници, служат си с инсинуации и клевети, от­мъстително и се ползват с по­кровителството и вдъхнове­нието на изпадналата в по­редната си криза власт.

Всеки антикомунизъм, ако не е откровен фашизъм и национал социализъм, се ро­дее с фашизма. Дори и леви­ят! Защото левите антикому­нисти в крайна сметка вина­ги колаборират с фашистите и стават техни най-близки и всеотдайни съюзници.

Родството между антико­мунизма и фашизма е в не­приязънта към поривите на по­тиснатите за свобода и соци­ално равенство, за правото на труд и за солидарност. В един свят на дълбоки разделения в обществото, на бедност и мизерия, на несправедли­вост и безправие на наемния труд, желанието за промяна се приема от статуквото като престъпен акт, заслужаващ жестоко наказание и смърт. Затова когато се случат някак­ви икономически затруднения, вината се хвърля върху потър­певшите, понеже се страхуват да не би да се надигне недо­волство и то да помете тех­ните своеволия и егоизъм. Те знаят кой е призван да стори това и да освободи човечест­вото от гнета на либерализма и фашизма!

Днес капиталистическата система преживява най-дълбо­ката си криза. Засегната е са­мата същност на системата и тя усеща своя близък истори­чески край. Променя се ряз­ко парадигмата на световно­то устройство и неговият ред.

Антикомунизмът се пре­върна в основна същност на неолиберализма. Въпреки че се хвалеше до изнемога, че е спечелила т. нар. „Студена вой­на“ и че е сложила „край на ис­торията“, тази човеконена­вистна идеология скоро осъз­на, че не само не е побежда­вала в никаква война, но и е изправена самата тя пред ги­бел.

Поразените или добровол­но отдадените й територии с техните държави и народи, сред които България и бълга­рите видяха, че плодовете на либерализма и капитали­зма са горчиви и отровни. И се отказаха от илюзиите за „Швейцария на Балканите“ и от магиите на „пазарната икономика“. Въпреки че тя именно им осигури дълго ле­леените банани и „свободата на словото“.

Тези хора все по-често и на­стойчиво показват, че не при­емат натрапената от победа в студената война „свобода“, защото живеят зле, несигур­но, без перспектива, в свят на егоизъм, алчност, беззако­ние, бедност. И сред врагове.

Оказа се, че не само не е настъпил край на истори­ята, но историята е навлязла в ново начало, което поста­вя на сериозни и почти невъз­можни за преодоляване изпи­тания въпросния неолибера­лизъм. Създадената по негов модел социално-икономиче­ска система се е пропукала в дълбок разлом. Видът й става още по-непривлекателен, а възможностите й да организи­ра икономиката и обществата, все по-немощни и са вече на изчерпване.

В такова състояние либе­рализмът и капитализмът са особено гневни, жестоки и отмъстителни. Те предчувст­ват своя край, но не вярват, че ще настъпи. И знаят, че за да се отбранят от опасностите, са длъжни да нападат и бият до безпаметство. И отново за­ложиха на антикомунизма.

Антикомунизмът не е само вражда и омраза към ко­мунизма и социализма, но и отказ и ненавист към всичко, което е дори само като идея социално, облекчаващо тру­да и живота на наемния ра­ботник, неговото семейство и устройването на неговия битов свят. Антикомунизмът е против увеличаването на за­плати и пенсии, придобивки за трудовите хора, облекчава­не достъпа им до здравеопаз­ване, образование, култура. Всичко, което се смята за да­дено даром, дори и да е необ­ходимо, е нежелано, защото противоречи на идеологията на неолиберализма. Помощи­те за бедни, облекченията, по­ощряванията се смятат за раз­глезване на обществото и уда­ри върху правилата на пазар­ната икономика, според които човек сам трябва да се грижи за себе си, а не до разчита на държавата. Най-многото, кое­то може да му се позволи, е бо­гатият му работодател да бла­говоли да му подхвърли ня­коя милостиня.

Антикомунизмът е войн­ствена идеология и полити­ческа практика. Той не си слу­жи с логически аргументи, не се вслушва в нищо и нико­го, не приема дори да му въз­разяват, защото се смята за безпогрешен. Същността му се проявява единствено в на­силието, грубостта, клевета­та, жаждата за отмъщение, злобата. Това не е идеология за обяснение на обществени­те процеси, оценка на състоя­нието на обществото и очерта­ване на принципи и методи за неговото по-добро устройство, а е именно бесовщина, която руши, събаря, ранява, убива. Дори и тогава, когато не участ­ват с действия в политиката или в ежедневния бит, а само вербално – на митинги, в пре­сата, в електронните медии, в Народното събрание и по други обществени площадки, антикомунистите са изпъл­нени със злоба и гняв и са го­тови да тръгнат дори и с голи ръце срещу най-върлите си врагове и противници, за да ги бият, ругаят и разрушават. Защото радикалният антико­мунизъм е фашизмът. Бесо­вете му обсебват човека и го подчиняват целия на себе си. И не го оставят дори да диша свободно, а всяка глътка въз­дух е пропит с омраза.

Антикомунистическата риторика е спекулативна, за­щото не води към истината, а чрез изопачаване или лъжи внушава необходимостта да се приложи насилие срещу комунистите и левите хора, тъй като заплашвали обще­ството и държавата. Злоба­та винаги произвежда повече енергия и мощ и чрез нея бър­зо се стига до върхово състоя­ние на емоцията, за да бъде и говоренето настъпателно и невъзможно да бъде прекъс­нато. Така се създава впечат­ление за правота – още пове­че че антикомунистическата правота е винаги по отноше­ние на простото, примитив­ното, бездуховното, което не се нуждае от доказателства, защото е несъстоятелно и глупаво. Но повтаряно посто­янно и с убедителен тон, с жес­тикулации, категорично и безапелационно, то започва да изглежда в страха на хората като резонно и възможно. На това и разчитат тези прими­тивни хора.

Единствената истината за тях е лъжата повтаряна по­стоянно!

В края на миналия век ан­тикомунизмът шестваше по българските площади и ули­ци, във фамозния вестник „Демокрация“, в министерства­та. Той беше ударната сила на „демокрацията“ в лудостта й за „смяна на системата“. Не­осъществените поради своята посредственост, недоученост и мързел пубертетчета заед­но с „учени“ от институти от БАН и университети се видя­ха отвързани от морала и мо­жеха свободно да взимат нар­котици, без някой да ги на­казва и преследва; да се бият в гърдите, че са репресирани и мачкани и че не им дава­ли да пишат и говорят това, което мислят. За тях антико­мунизмът бе истинската сво­бода – още повече че тези, сре­щу които крещяха и наричаха „номенклатура“ бяха смърт­но изплашени и не смееха и да им гъкнат.Пъпчивата им самоувереност показа на­гледно какво означава кла­сическият антикомунизъм: посредственост, физическа сила, кресливи гласове, праз­ни приказки, но и неудържи­мо влечение към власт, която да им позволи най-сетне да се осъществят и то според нова­та мода като рушители на ко­мунизма, който ги е отгледал и възпитал.

Но днешният антикому­низъм, който у нас в послед­но време започна да се акти­визира и да придобива доста отчетливи форми и прояв­ления. Очевидно нещо мно­го важно и съществено го е разбудило от летаргичния му сън, разсънило го е и го не­жило до крайност. Антикому­низмът отново изпълва медии­те и се превръща във всекидне­ние. Става тревожно, а май и опасно.

Когато антикомунизмът за­почне да прави впечатление, значи фашизмът надига гла­ва и се подготвя за власт.

Постмодерният фашизъм вече избягва да хвърля вина­та за световните неблагопо­лучия върху евреите, защото се смени конюнктурата. Ев­реите бяха заменени с кому­нистите и комунизъм. След разпада на Съветския съюз и на социалистическата сис­тема не е трудно, а и не се из­исква кой знае каква смелост и изобретателност да ругаеш комунизма и неговата идео­логия и практика. Нашите ан­тикомунисти ругаят по-скоро реалния социализъм. Повече от 30 години изминаха от неговия край, но тези още не са се на­ругали.

Само при пределно ниско интелектуално равнище на обществото, лишило се от мо­рални задръжки и лутащо се в идейния свят, антикомуни­змът приема толкова драс­тични форми и си служи с долнопробни и ругателски изрази. При това повечето му квалификации и факти, зара­ди които ругае социализма, са напълно неверни или просто са силно изопачени. Но това антикомунистите не ги инте­ресува.

Бесовете на антикомуни­зма се разбесняват най-сме­ло и силно, когато общество­то преживява тежък упадък и е лишено от перспективи. И умните хора са се стопили за­ради лошото образование и липсата на перспективи. Из­буяли са бездарията, посред­ствеността, глупостта, неве­жеството, ленивите умове. Те са превзели земята и владеят обществата.

Антикомунизмът е без­спорният знак за настъпва­нето на края.

На този край, след който, ако не бъде преодолян, на­стъпва вечният мрак, а след него небитието.