Нова Зора

Уважаеми читатели,

Този брой, който дър­жите в ръцете си, тряб­ваше да бъде последни­ят, след цели 33 години и 40 дни, през които бяхме заедно. Чис­лото на „Христовата възраст“, може и да е съвпадение в случая, но въпреки това, изминатият път от 14 май 1990 г., до днес, е не­заобиколим факт. Оказа се, че така и дори още по-високо го оценяват и членовете на Редакционния съ­вет на вестника, който свиках на 23 юни, за да уведомя за решението си своите другари, които цели три десетилетия бяха редом с мен – главния редактор и из­дател на в. „Нова Зора“. Пред тях и пред вас, пламените просве­тени умове и сърца – най-вярната читателска публика, такава, каквато няма нито едно друго издание в България, аз трябваше да засвидетелствам основанията за своето поражение.

Възнамерявах вместо сбогом, да помоля за онази справедли­вост, отказана на „Оцелелият от Термопилите“: „Те бяха честни. Да, но те умряха! И ти си честен. Да, но ти си жив!“

случая, намесвам антич­ността, не защото в собствени­те си очи се възприемам едва ли не като античен герой или поне като „античен мъж, об­речен на изгнание.“Нямам оба­че никакво друго смекчава­що обстоятелствата свидетел­ство, задето съм решил да на­пусна полесражението, освен аргументите на своята чест.

През тези 33 години, Сла­ва на Бога, „Зора“ беше неумор­ният трубадур на надеждата“, „непреклонният рицар на воля­та“, „незаспиващият часовой на правдата и непримирими­ят защитник на българската свяст. И на цяло едно мирозда­ние, сътворено от съзидател­ния дух на народа ни“. Оценки­те са цитати от ваши писма и телефонни обаждания, които няма как да премълча. От себе си обаче ще добавя: Не бих ка­зал, че сме постигнали много. Но малко ли е да бъдеш годи­ни наред като рибя кост в гър­лото на нечестивите, на гузни­те и безродните, на майкопро­давците и отцеругателите?! На всички ония, за които Бълга­рия бе станала село без кучета!

Да, ние набирахме мощ, за­щото гласът ни бе глас на ис­тината, на болката за Отечест­вото, което строихме и недо­строихме и, което чезнеше пред очите ни. Други избираха „заслони в гънките на месност­та“. Ние, не! Карахме напра­во. Имахме самочувствието, а и уменията да бъдем като „Пе­тата кохорта“ от могъщият все още „Легион на съпротива­та“ за род и традиция. И вяр­вахме, че можем да решим изхо­да от всяка битка. В редиците ни бяха хора, самите те – крепости: Николай Хайтов, Георги Близ­наков, Николай Генчев, Мил­чо Лалков, Чавдар Добрев, Христо Малеев, Венцеслав На­чев, Венелин Мечков, Детелин Дачев и много други.

Моя милост и тогава, и до днес, не беше нищо повече от клисаря, който премита хра­ма на една кауза и, който има за длъжност да удря камба­ната на тревогата пред опас­ностите, които дебнеха една след друга. Те имаха различни имена, но с безсънните челю­сти на марокански скакалци налазваха ту цветните тучни лехи на българското образо­вание, ту вековния ствол и ко­рен на народната свяст и дър­жавност. И бяха напаст, защо­то бяха времена на разруха и запустение велико!

Времето препускаше, а жи­вотът бе неумолим. Големи­те, един по един си отиваха и авангардните боеве, които „Зора“ водеше, постепенно се превръщаха в ариагардни. Вяр­но, престанаха да обръщат ма­сите, на които се предлагаше вестникa, но пък обсадата около него и взетите нарочни, възпш­ращи мерки, ставаха, все по- плътни и по-ефикасни.

Поувлякох се, но няма да из­реждам прийомите и трикове­те, с които „за по-демократич­но“, се пречеше да стигнем до хората. Вследствие на цялата сложна комбинация от меро­приятия, колкото и държели­ви да бяхме, колкото и да се на­прягахме, оказа се, че в един мо­мент вече не достигат силите да преодолеем онази ледена стена на безпаричието, която още от обиколките на Апосто­ла, е била непреодолимо пре­пятствие пред всяко дело за народност и Отечество.

Аз съм последният, който може да изрече хулна дума за народа ни като цяло, но едно е народът, а съвсем друго е ко­нашкият чорбаджилък! И той не отбира ни от конак, ни от цар­щина, ни от посолства. Всичко за него е все едно и също. Важното е да пада келипир! Илия Бешков бe казал, че първото поколе­ние български чорбаджии тру­пат само лой. Тази фраза е без­пощадна и обобщаваща като заключение. И да е имало из­ключения, те само са потвържда­вали това наблюдение на про­никновения автор, известен с острото си сатирично око и перо. Дори когато е чезнела във войни, мизерия и изтребления, лойта от душите само е подбух­вала компрадорските очички на чорбаджилъка, който кол­кото и да се е напрягал, все не е смогвал да порасте и да осмисли историческите отговорности и задачите на една нормална на­ционална буржоазия.

Нейсе. Тази ако я подхвана, край няма!

Затова се връщам към пре­поръките и изводите на прове­дения на 23 юни Редакционен съвет, на който след анализа на обективните факти в живота на „Нова Зора“, възникна диску­сия. Участниците не предявиха изисквания и препоръки относ­но идейната същност на линията на “Нова Зора“. Общото в заклю­ченията бе, че категорично, не­уместно, нежели безотговорно е предложението ми вестникът да спре. На моите възражения, че всичко това прилича по-ско­ро на удължаване на агонията, те, като истински нотабили от Синедриона на „Зора“, препо­ръчаха известната формула на Пашич: „Пари нема. Действай!“

Това разбира се е на шега. Иначе, нали отдавна се пресра­мих, пък и те го препоръчаха, за в бъдеще пак ще се разчита на волните целеви пожертвова­ния, както и на все още мъжду­кащата надеждица, че все по­вече ще стават тези, които ще чуят и ще откликнат на при­зивите ни за абонамент. Като съкрушаващ аргумент ми бе по­сочена „историческата необхо­димост от съществуването на в. „Зора“. Възприех аргумента като контрапункт на незнайно преборилото ме чувство за без­временно пораженство. Възло­жено ми бе дори да изкупя това свое „морално отстъпление“ като направя обръщение към просветения ум и патриотична­та съвест на читателите на „Нова Зора“.

Нещо повече, препоръчаха ми да се огледам и в световна­та практика: в. „Гардиън“ напри­мер, също бил в подобно положе­ние, но това не смутило редакци­ята и не й е попречило да го спо­дели с читателската аудитория. И да я призове, да помогне!...

Благодарих, разбира се, най-вече заради това, че не пожелаха предварително да одобрят текста на обръще­нието. Благодарих и за изне­надващия, но действен личен пример на инж. д-р Марин Бе­лоев, който не само подкрепи с лични средства този брой, но отправи призив и останалите членове на Редакционния съ­вет, да направят същото като него за следващия.

Съобщавам на читателите всички тези подробности като се опитвам, както те сигурно разбират това, да балансирам върху острието на бръснача между шегата и безпощадни­те императиви на действи­телността. Но като знам за кол­ко ненавистници спирането на „Нова Зора“ би било най-благо­датна вест, се съгласих все пак да не бъда аз причината, коя­то ще ги зарадва. Така ми хрум­на и дързостта да се опитам да надградя идеята на колегите от в. „Гардиън“.

Не съм вещ в порядките на Албиона, където, както съм чу­вал, било съвсем по английски, в реда на нещата, да получаваш, сиреч – да вземаш, без да даваш. Обратното означавало, че не си добър англичанин.

Така че аз като „тъмен бал­кански субект“, все още не­освободен от чувството за морал, се опитах да се впиша в духа на народната мъдрост, из­вестна от приказката „Сливи за смет“, само че наобратно. Въ­просът обаче съвсем не е за „из­бор на снаха“. Вън от обратната аналогия, в идеята на народния разказвач, както много пъти сме повтаряли, реч е за кауза. За ка­узата на вестника, който обичате и, в който вярвате!

Затова предлагам: всеки подкрепил каузата на „Нова Зора“ да получи като премия подборка от пълната пореди­ца на излезлите за 2023 г. брое­ве на вестника. Както и отдел­ни екземпляри, ако такива му липсват от отминалата 2022 г. Същите ония броеве, които той е търсил, понякога намирал, или най-често е пропускал, не по своя вина, и които ние съхраня­ваме в редакцията, защото спо­ред прилаганата от дълго вре­ме схема спрямо нас, те са били поръчани, но поради описва­ните неведнъж причини, не са разпространявани.

За тази цел ще е необходи­мо спомоществователят, изпра­тил съответната сума, да посочи само точния си адрес, както и телефон за обратна връзка. От интензивността на този про­цес, ако се окаже, че има право на живот, по-точно от неговото движение и развитие, съвсем по английски, може би ще съуме­ем да решим екзистенциалния въпрос за съществуването на „Нова Зора“, поне до края на го­дината: „To be, or not to be“.

Мисля, че така е по-честно.

Останалото е известно: Со­фия 1000, ул. „Пиротска“ 3, те­леграфен или пощенски запис на името на Минчо Мънчев Минчев.

Празничната каторга про­дължава!

Да живее България!