Винаги са ме стъписвали прозренията на българските поети. Ботев е съзирал своята участ и е побързал да напише „Моята молитва“. Яворов повтори неговия пример: „С кръвта си кръст ще начертая/ от Дунав до Егея бял./ И от Албанската пустиня, /до черноморските води“. Вапцаров добави: „Но да умреш, когато се отърсва /земята от отровната си плесен,/ това е песен./ Да, това е песен!“.
През годините неимоверно много нарасна отвъдният хор на тия „чада бурливи“ на България. Всеки от тях бе вгледан приживе в примера на безсмъртните. И всеки от тях обичаше Отечеството, повече от всичко. Дълъг е този мартиролог. Той отнема и прибавя към необята на българската вселена и покруса и обич, и благодарност за Божията искра и въздишка за човешкото преклонение пред законите на битието. И особено за изпълнения, до последен дъх граждански дълг и отговорност.
На 7 юни почина поетът Петър Анастасов.
Той владееше невероятната оптика и мащаби на поезията. Можеше да вземе „трикракото столче“ и да седне „край Млечния път“. Можеше да ни накара и да повярваме, „че човекът се ражда,/ когато умира. И с това е безсмъртен,/ и с това е велик!“
Отиде си „обгорен от поредната земна беда“. Не беше гръмогласен поет, но не беше и многолик. Беше честен провидец, който знаеше и ни предупреждаваше, че „лешоядите идат“. И бе неутешим, защото „народът отново очаква месия“.
Взирайте се по-дълго през ясните нощи на юни, към Млечния път. Той сигурно е там. И ако съзрете, че пада звезда, усмихнете се за поздрав. Значи Петър е запалил „своята цигара от горест“ и е хвърлил кибритената клечка отгоре, за да ни напомни, че огънят на тревогата ни за България не бива никога да угасва.
А иначе, лешоядите долетяха. Те са тук.
Сбогом поете.
