„Както днес бесите мен, така утре ще бесят и вас“, с тези последни думи поп Андрей Игнатов от село Медковец (Червеният поп или Попа с топа) влиза в кървавата вакханалия след 23 септември 1923-та.
Колоритна и противоречива личност е дядо поп в селото, дава пари с лихва, прави първите ракети срещу градушка, убеждава съселяните да построят малък язовир. Чистосърдечен порив, или авантюризъм движи ръката на поп Андрей да подпише учредителния протокол на социалистическата група в Медковец през 1919 г. Избран е за делегат на Двадесет и втория партиен конгрес в София. В часа на обявеното въстание попът е забравен, но сам отива при командира на медковската дружина Кирил Митев-Кабзата и желае да бъде ангажиран в битката. Не го вземат и тогава яхва кончето за Фердинанд. Влиза в стаята на Георги Димитров и Васил Коларов и му поверяват плененото оръдие, с което Христо Михайлов снове от Берковица до Бойчиновци. Но преди попът - стар артилерист - да получи оръдието, мнозина очевидци си спомнят как е развявал расо и дълга извита сабя при завземането на Бойчиновската гара.
Военните ръководители Гаврил Генов и Георги Дамянов предават на поп Андрей плененото планинско оръдие с номер 2010, качват го заедно с една тежка картечница върху открит вагон, зад вагона са парният локомотив и друг товарен вагон с около 40-50 въстаници от Лом и околността. И започва одисеята на попа-артилерист, лашкан от различни заповеди към Лом, Враца, пак към Лом. С голяма вероятност се смята, че е получена подвеждаща заповед от правителствената войска чрез началник гарата в Медковец, уж ломският въстанически командир Беремлиев се обадил от гарата в Брусарци и наредил отрядът на попа да замине незабавно за атака на ломските казарми. Пак по телеграфа „спешно“ препращат единственото оръдие сега пък към Враца...
Бунтът догаря, обезверените въстаници захвърлят пушките и бягат кой към Сръбско, кой към дома и семейството си. В края на битката отрядът на поп Андрей разполага с композиция от няколко закрити товарни вагони с хора и катъри. Оръдието има предостатъчно муниции, до него надеждно стоят две картечници. Имат прясно изпечен хляб, сирене, попът носи на хората си цял кош грозде. Но паниката слиза с вечерния мрак и привечер на 28 септември влакът вече е заседнал на гарата в Габровница. Поп Андрей нарежда да се свали оръдието и запрегне в конски впряг, но няма кой да изпълни заповедта. Знаейки много добре, че няма да бъде пожален, Червеният поп е възнамерявал също да превали билото на Балкана, но първо да се сбогува със семейството си. Отива в Безденица, сестра му го крие от главорезите на прочулия се с убийството на Александър Стамболийски капитан Харлаков. Те идват в къщата на Ивана, без да подозират че е сестра на попа-артилерист, сядат да ядат и пият, а поп Андрей се крие зад голяма стара бъчва. Пияните се хвалят, че къщата на бунтовния поп е изгорена, някой си Колю Мангала заклал малкия му син и го хвърлил в огъня. Сестрата на попа примира от дочутото, но брат й е скрит в мазето и не долавя пиянските хвалби. Сестрата си спомня: „Когато шайкаджиите си отидоха, слязох в мазето и му разказах всичко. Попът не продума нищо, само очите му светнаха от гняв. Пожелах му добър път през Балкана, а той каза не, първо щял да види децата на село и тогава...“
В овчарска кошара научил, че семейството му било избито, жив бил само големият му син Никола, мелничен техник. Пътем за Медковец преминал през Сливовик и зърнал опожарения си чифлик.
Хванали го на жп-прелеза в Медковец. Омотали го с въже около фенерния стълб на гарата. Още призори на гарата заприиждали много хора. Дошъл и малкият му племенник Тошо. „Ела, момчето ми, подигни косата от очите ми да мога да те видя“, примолил се попът. Пазачите ги заудряли с приклади...
Най-подробен е разказът на очевидеца Тома Георгиев Ненков от Медковец:
„В неделя рано сутринта Шамир биеше барабана като луд и зовеше стари и млади да дойдат на гарата и видят как ще бъде обесен поп Андрей. Ние, децата, отидохме от любопитство на гарата. Там видяхме страшна картина: попът беше вързан за дирека на гаровия фенер и омотан с въже от глезените до гушата. Беше без калимавка. Силният вятър развяваше косата му, която падаше ту връз очите му, ту в устата. Попът беше бос, без чорапи, мърдаше палците на краката, а главата му се поклащаше ту на едната, ту на другата страна. Пазеха го войници с пушки. Откъм селото се зададоха трима души, двама пазачи и между тях Георги Белчев. Вкараха Георги в дежурната, после разбрахме, че там бил капитан Харлаков. Двама войници с натъкнати ножове на пушките изкараха Георги. Като минаваха покрай фенера, поп Андрей и Георги се спогледаха. Попът извика: „Ей, юнак бе!“ Каза и още нещо, но аз не разбрах какво.
Зад един вагон войник застреля Георги с два куршума. Беше около три часа следобед. Два влака от София и Видин стовариха пътниците си. Много народ гледаше поп Андрей, преместен от фенера и вързан на телеграфен стълб зад гарата. Дочувахме къси команди и заповеди, псувни и ругатни към вързания за стълба мъченик. Приготвиха въжето, войници сложиха маса под бесилката, на масата стол. Отвързаха попа и с ръце отзад той пристъпи до масата и се качи сам на нея. Разрязаха расото му отгоре до долу, един се качи на масата, извади нож, хвана брадата на попа, отряза снопче косми и ги сложи в джоба си. Дръпнаха масата, шест души хванаха въжето и го опънаха. Плач, викове, проклятия...“
Доктор Стамен Илиев следва медицина в Женева. През Първата световна е началник на военна болница в Струмица. В първите часове на въстанието оценяват способностите му и става главен лекар на въстаниците във Фердинандската болница. Верен на Хипократовата клетва, лекува еднакво и ранените въстаници, и царските офицери и войници. Между тях са командирът на военната дружина капитан Попов, околийският управител Коста Григоров, офицерите Рачев, Харизанов, симпатизантите на властта Петър Вълев, Цинцарина и др. На Коста Григоров дават специална диетична храна, защото симулирал бъбречни страдания. Санитарка храни кап. Попов с лъжичка, плаче пред доктор Стамен Илиев: „Довчера е убивал, а сега трябва да го храня и убеждавам да яде, за да оздравее!“ Докторът казва: „Нашият морал ни задължава, той е ранен и сме длъжни да се грижим за него“.
Предвидливо докторът нарежда на покрива на болницата да се окачи знаме с изобразен голям червен кръст, за да не бъде обстрелвана. Но когато шпицкомандаджиите завземат столицата на въстанието, символът на червения кръст не ги спира да се разправят жестоко с болничния персонал. Докторът не е избягал от професионалните и хуманни задължения, вярва, че е правил добро, лекувайки и запазвайки живота на стотици от двете страни на боя. Капитан Попов бързо „оздравява“ и като комендант на завзетия Фердинанд хвърля своя лекар в лапите на озверелите победители. Ножове играят по ушите и окото на Главния лекар на революцията. След дни е изкаран в неизвестна посока. Съдбата му отрежда кървав край и неизвестен гроб.
Ликуват ония, които не се спират нито пред сребърния кръст върху одеждите на божия служител от Медковец, нито пред червения кръст върху невинно бялата лекарска престилка.
Преди народния бунт през септември от календара надниква девети юни, когато превратаджии свалят законната власт и земеделската партия дръзва да се защити с оръжие. Съпротивата е сломена и Александър Стамболийски тръгва сам към близка гара. Възнамерява да се предаде, да бъде откаран в София и животът му цивилизационно да бъде запазен. Но не знае, че военният министър Вълков е заповядал на верния си капитан Иван Харлаков да прерови земята, да намери селския трибун и безжалостно да го ликвидира.
Едно просто говедарче от село Ветрен извършва предателството. Заловеният Стамболийски бива зверски измъчван от садистите на Харлаков и македонски четници. С кръвта си изписва на стена датата и часа на гибелта си. Според някои твърдения отрязаната глава е пъхната в конска торба и отнесена в София. Кому? Остава тайна...
„Черният” капитан получава много пари, гуляе до безпаметност, въргаля се в долнопробни вертепи. За да бъде забравен, му осигуряват дълги държавни командировки до Виена, Будапеща и другаде. През 1933 г. се понася слух, че е умрял в Белгия, и в родния Габрово му струват панихида. Изненадващо умрелият възкръсва в Париж, пие на провала с българи, рови във фустите на курветини. Изгубил мярка, крещи в бар: „Аз не съм никакъв господин Петров, аз съм Харлаков, знаете ли това име, а?”
В Габрово с подкупи оглавява Дружеството на запасните офицери. На девети септември страхливо тропа на портата на женски манастир, но не го пускат там. Заловен е пред кафене, следва съд и възмездието го застига. Не могат да бъдат забравени стоте избити въстаници край село Горна Гноеница, кървавото хоро в Лопушна, удавените с вързани ръце от шлепа-затвор в Дунава край Лом...
След десетилетия някои ще леят сълзи заради спорния Народен съд, други ще обвиняват, че народът е клан така, както турчин не го е клал. Историята е виенско колело, за някои слизането надолу е болезнено отрезвяващо.
В скоби, или извън тях: предводителите на бунта бягат нагоре отвъд Ком, Миджур и Връшка чука и търсят спасението в чужбина...
