Събитията от миналото трудно можем да оприличим на прави линии, започващи с „причина“ и завършващи със „следствие“. Те представляват по-скоро паяжина от взаимодействия, където е важно да знаем съществените фактори. Индро Монтанели в своята “История на Рим” обръща внимание на факта, че героичните митове в римската история са се появявали предимно в епохи на поражения. Струва ми се такъв аспект имат всички наши септемврийски празници, но сега ще се спра на обявяването на “независимостта” на 22 септември 1908 г.
Васална държава ли бе България до 1908 г.?
Този въпрос задължително трябва да бъде зададен. По силата на Берлинския договор – България е васална държава. По неговите клаузи Княжество България е васално на султана, то е и трибутарно (т.е. плащащо данъци), което пък е основен признак на васалитета. А Източна Румелия направо си е област на Османската империя, макар и автономна. Така е по Берлинския договор. На практика обаче реалностите са съвсем други. Още от първия ден на Освобождението България се изгражда като независима държава. И тази независимост е гарантирана от Русия с руската “окупация” на България, както казват соросоидите, т.е. с Временното руско управление. Защото отношението „сюзерен – васал“ е силово отношение. То би било реалност, ако Османската империя имаше възможност да налага волята си на България със сила. Но между Османската империя и България застава Русия и… просто няма начин това да се случи. Васалитетът си остава на хартия.
Говорейки по темата за независимостта или суверенитета (и двете понятия означават едно и също), трябва да посочим, че България демонстрира националната си независимост още от първия ден на своето конституиране като държава, което се прави от Великото народно събрание с приемането на Конституията на 16 април 1879 г.
По силата на Берлинския договор основният закон на Княжеството трябваше да бъде Органически устав, който да подчертава васалното положение на страната спрямо Портата. Обаче Великото народно събрание прие Конституция, за да подчертае независимия характер на новата държава, гарантиран от руските “окупационни” войски, и никакво упоменаване на васални отношения няма да намерите в нея. Е, питам аз, не беше ли актът на гласуването на Конституцията от 1879 г. едновременно и акт на обявяване на независимостта? Или пък за тази независимост трябваше да чакаме австрийският агент Фердинанд да я прогласи с манифеста си от 22 септември 1908 г.? Мисля, че всеки що-годе подготвен седмокласник, че и някои от шестокласниците, ще могат да отговорят. Приемането на конституцията на 16 април 1879 г. беше реалното и формално обявяване на българската независимост. Като следствие и никакъв трибут не беше платен на Портата. А тогава за чий дявол трябва да празнуваме 22 септември, дето никой, когото срещнеш по улицата, не може да ти каже какво е и за како се отнася? Не го знаят даже отличниците!
Нека сега хвърлим
„поглед и на Източна Румелия,
която по Берлинския договор беше оставена под властта на султана. Имаше ли османска власт в Източна Румелия? Не нямаше! Защо? Първо, поради същата причина като в Княжеството – наличието на руски “окупационни” войски. За наш късмет сред руските войски тук бе и ген. Скобелев. Великият генерал не се съобрази ни с турско, ни с руско правителство, ни с каквито и да са там международни договори, и не остави на мира никой в провинцията, докато не създаде боеспособна българска войска от спонтанно възникналите гимнастически дружества. Разбира се Скобелев беше само главният подбудител, всички руски офицери се включиха с ентусиазъм в това дело, пращайки на майната й, както европейската, така и собствената си дипломация. Добре го е описал Симеон Радев. Този спонтанен ход на българското население и руските офицери постави в шах и Европа, и Русия, и Турция. Ако Османската империя речеше да изпрати своите войски по границата с Княжеството, както предвиждаше Берлинския договор, тя щеше да срещне отчаяната съпротива на новосформираното обучено и въоръжено българско опълчение, подпомогнато от цялото население, готово до край да брани свободата си. Това означаваше нови масови кръвопролития, които нито европейската, нито руска общественост щяха да приемат. Русия предупреди султана, че няма да допусне кръвопролития, и той, къде да ходи, кандиса да не праща войски в областта. Генерал Обручев го съобщи в Пловдив в началото на април 1879 г.
А властта на един държавен субект, знаем, се основава на специални въоръжени отряди от хора, наричани армия и полиция. В Източна Румелия те бяха български. Ерго и там независимостта бе установена, както и в княжеството в началото на април. В провинцията обаче международна комисия изработва Органически устав, който дава определени пълномощия на султана. Все пак основната власт остава в ръцете на местното Областно събрание. Накратко можем да я определим като Втора българска държава в слаба зависимост от Портата, т.е. слаб васалитет.
Външнополитически измерения на националния суверенитет след Освобождението.
Във вътрешнополитически план можем да кажем, че националният суверенитет или независимостта на България от Портата е на 100% постигната. Макар по-трудно, но и във външно политически план младата българска държава следва изключително суверенни решения. Така например според тогавашното международно право България има право да изпраща свои дипломатически агенти в други страни само с разрешението на султана. На тази основа Портата се опитва да пречи на изпращането на български дипломатически агенти в други страни. Въпреки това България се налага и в това отношение. Още на 19 юли 1979 г., само две седмици след съставянето на първото българско правителство, княз Батенберг подписва указ за изпращане на дипломатически агенти в Турция, Румъния и Сърбия. Дипломатически агенти са изпратени в Русия (1883), Австро-Унгария (1889), Гърция (1896), Англия, Германия и Италия през 1903 г.
По Берлинския договор България няма право да участва самостоятелно в международни конференции, нито да подписва международни договори. Но тя го прави. Още 1880 г. с подкрепата на Русия тя участва в конференцията на крайдунавските държави в Галац, Румъния, и гласува отчитайки единствено националния си интерес. Което пък предизвиква недоволството на Австро- Унгария и води до падането на Цанковото правителство. В същия дух на отстояване на националния интерес и суверенитет България, пак през 1880 г. и въпреки протестите на Портата, се присъединява към Международната телеграфна конвенция от 1875 г. Тъй като в основата на международното право и дейност са международните договори, можем да приемем, че със сключването на поредица от международни търговски споразумения България утвърждава националния си суверенитет в международните отношения. Такива са сключени с Австро-Унгария през 1896 г., а с Русия, Англия, Франция, Италия и Сърбия през 1897 г.
За ролята на Русия в утвърждаване на българския суверенитет
Предхождащото изложение показва ясно, че България е била независима още от основаването си посредством приемането на Търновската конституция. Нейният суверенитет се разпростира както във вътрешнополитически, така и във външнополитически план. Тя действа независимо, суверенно. Нейният суверенитет е гарантиран както от бързо изграждащата се българска армия, така, и най-вече, като се има предвид границата с Османската империя, от покровителството на Русия, която сдържа Османското правителство да нахлуе на българска територия. Ролята на Русия за гарантиране на българския суверенитет в първите години след Освобождението е изключителна. Каквото и да говорят соросоидите, точно Русия с острото си предупреждение към султана, гарантира успеха на Съединението през септември 1885 г., спирайки движението на османските войски в наша територия на границата на Кърджали. Ами ако Русия не беше се намесила? Докъде щяха да стигнат османските войски тогава? Дали султанът би обърнал внимание на подобен апел на Англия, например. Със сигурност Сърбия също щеше да нахлуе и бихме били изправени пред неминуем крах. Точно спирането на турското настъпление при Кърджали, даде възможност на българите да защитят границата си от сръбското нахлуване. Е, как тогава Русия била срещу Съединението, когато тя го е спасила! Да не говорим, че въпросът за Съединението на Княжеството и Източна Румелия, вече е бил решен от Русия в международен план и фиксиран в договора за Съюза между тримата императори от 1881 г., по-точно в т. 4 от Протокола към него, където се казва: “Трите държави няма да се противопоставят на възможно съединение на България с Източна Румелия в рамките на териториалните граници, указани от Берлинския конгрес...”. Ясно кой е наложил тази клауза в договора, ама защо не се сеща никой соросоид, млад или стар, да я цитира…
Възниква въпросът
защо Русия прави толкова много за България
по онова време, а не провежда типичната за Великите сили тогава, а и сега империалистическа политика?
Интересен и важен въпрос. По онова време развитието на руската държавна идеология е достигнала до формулираната от Сергей Уваров триада: “Православие, самодържавие, народ”. Тази идеологическа, но и държавноправна формула ни показва, че властта в Русия се основава на ценностите на православието и славянската народна традиция, които властта на царя-самодържец брани. Каква разлика от Западна Европа, където господства масонският принцип: “Свобода, братство и равенство”, - т.е. формалното равенство пред закона и няма дори намек за морална отговорност. И точно защото я няма моралната отговорност, никой не може да гарантира дори формалното равенство пред закона. То остава само празна фраза, пропагандна демагогия, фалшива новина.
От триадата “Православие, самодържавие, народ” пряко произтича славянофилството, което става водещото политическо движение в Русия след средата на XIX век. Славянофилството като разгърната политическа доктрина (виж напр. “Русия и Европа” от Николай Данилевски) поставя акцент върху мирогледния и геополитически конфликт със Запада и търси необходимия на Русия съюзник в славянските народи, преди всичко в православните славянски народи и акцентът по това време не е към Сърбия, а към България. Към България е насочено вниманието и социалната активност на славянофилите, защото тя се счита за най-близка по дух и исторически път. В тази насока особена роля изиграва книгата на близкия до славянофилите изследовател Юри Венелин “Древните и сегашни българи и отношението им към русите”. Вниманието на руската геополитика се премества върху Сърбия за сметка на България едва когато Западът, посредством Батенберг, манипулиран от Англия, и Фердинанд, откровен австрийски агент, предизвикват противоречия и конфликти с бившата освободителка. Тук особени усилия полага Стамболов и не случайно соросоидите го имат за носител на националната ни идея, макар самите те да са толкова далеко от каквато и да е национална идея, че е просто смешно да определят кой е нейният носител.
Манифестът на Фердинанд и неговите последствия
Че Фердинанд с неговия манифест няма никакъв принос към независимостта на България, казахме, е ясно на всеки седмокласник. Но защо Фердинанд издаде този манифест и какви бяха последствията от него, е важно да се разбере. Манифестът е обявен на 22 септември, а на 23 септември Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина. По Берлинския договор Австро-Унгария окупира Босна и Херцеговина за срок от 30 години. Този срок вече е изтекъл на 1 юли 1908 г. и Австро-Унгария трябва да се оттегли от провинцията. Освен ако Берлинският договор престане да действа!... Ерго, кой друг, ако не австрийският агент Фердинанд може да го наруши? И Фердинанд обявява “независимостта” на България, а Австро-Унгария на другия ден анексира Босна и Херцеговина. Фердинанд Лисицата, неслучайно му викат така, не обръща внимание на многократните постъпки на руската и английска дипломация, България да изчака. Русия и Австро-Унгария вече са се договорили за ревизия на Берлинския договор. Но в случай на общо действие за промяна на договора, Русия също ще има своите придобивки, а Австро- Унгария не желае това. Номерът с България минава. Въобще историята е много жалка, за нищо възвишено не става дума.
Основните последствия за България от събитията на 22 септември са крайно неблагоприятни. Това е времето, когато с Англо-Руския договор от 1907 г. вече са се оформили основните противостоящи групировки, които ще се сблъскат в Първата световна война. Заставайки на страната на Австро- Унгария, България фактически предопределя бъдещата си позиция – участник в коалицията на губещите. Изключително тежки са последиците за българската кауза в Македония. След младотурската революция от юли 1908 г. българите в Македония са на голяма почит. ВМРО, което подпомага младотурците, прави преход към легална политическа дейност. Създават се български политически партии, които изпращат представители в османския парламент. Има перспектива пред българската дипломация да помогне за осъществяването на така желаните реформи в Македония. Министърът на външните работи ген. Ст. Паприков, който е добре запознат със ситуацията, полага огромни усилия да достигне до разбирателство с Портата. В Истанбул на 14 септември е изпратен Калчо Хаджикалчов да преговаря. Само в рамките на една седмица е постигнат огромен напредък. Турция се съгласява с одържавяването на частта от Източните железници на територията на България, предприето от българското правителство, съгласява се и с обявяването на независимостта на България. Това, което иска, е съюзнически договор. Ще рече още един успех за нас. Като се има предвид, че в този момент нещата в Македония стоят отлично за българите, такъв съюз би закрепил техните позитивни придобивки. Но не, Фердинанд Лисицата, австрийският агент, обявява глупавия си манифест, който разваля всичко. Манифестът се отразява негативно на отношенията ни с Русия и Англия, по-конкретно замразява се действието на Българо-руската военна конвенция от 1902 г., толкова важна да ни пази гърба от Румъния, при положение че при случая с убийството на румънския журналист Михайляну от Върховния македоно-одрински комитет през 1900 г. отношенията ни с Румъния стигат почти до война. Естествено, развалят се и отношенията с Портата, което е и една от причините за коренната промяна в отношението на младотурците към българското движение в Македония. Оттук нещата непрекъснато се изострят, за да се стигне логично до Балканската и Междусъюзническа войни, съответно до Първата национална катастрофа.
Защо ли тези очевидни негативни последствия не се коментират в нашата историческа литература? Не знам, може би защото, както е посочил Индро Монтанели, в период на криза народите си създават митове и се опитват да се хванат за тях. Но за България митът за обявяването на независимостта на 22 септември 1908 г. далеч не е конструктивен.
Да възхваляваш измамата, значи да се учиш на глупост.
