Нова Зора

Може ли печален не­вежа в историята да се произнася по исторически теми и да се представя за политиче­ски анализатор? Може, разбира се - у нас сульо-пульо се занима­ва с политика, защо да не може пульо-сульо да прави полити­чески и исторически разбори?

Повод да напиша тези редове е страничката за „коментари“, запазена за Калин Терзийски във в. „Филтър“. Човекът е взел присърце ангажимента си, веро­ятно варакосан с прилично хоно­рарче и всяка сряда снася в по­лога на вестника по едно яйце, което дори през псевдоинте­лектуалната си черупка, нами­рисва на невежествен полито­логически запъртък. Но писа­телят също трябва да яде, нали? А сигурна хранилка и топъл обяд предлага само евроатлантиче­ската сороска магерница. Като потвърждение на това правило, виж ежеседмичните участия на Милена Фучеджиева в рубри­ката „Агора“ на ижеименуемо­то издание. Но ако Фучеджие­ва няма какво да губи, какъвто и политкоректен кич да забърка, защото и „сериозните й творби“ са на същото равнище, книга­та на Калин Терзийски „Алко­хол“ , единствената, която ми е попадала от този автор, ме по­рази навремето с искреност­та и силата си - и ми внуши, че в България се е появило ново, даровито и трагично писател­ско перо.

„Алкохол“ ми прозвуча като ведър вопъл от преизподнята - самоубийствен, самоироничен, наивен и безцеремонен, разру­шителен - и градивен.

Оттогава насам с вестни­карските си статии и публика­циите си в Гугъл, Калин прави всичко възможно да ме разко­лебае в тази моя оценка.

С „Алкохол“ авторът трябва­ше да завърши писателския си път (неслучайно тук изплува думата „път“ - книгата напомня духа на Керуак), защото подир нея последва плъзгаво и не­достойно надолнище. Не може в белетристиката да си почтен със себе си и читателя, а в пуб­лицистиката да се гънеш като мекотело за шепа сребърни­ци. Именно като мекотело, за­щото на страниците на умерено евроатлантическия „Филтър“, Терзийски дори не защитава твърда евроатлантическа по­зиция, а разточва като тесто някаква мъглява автопсихоа­нализа, неясни реминисцен­ции от собственото детство и младост с русофобски пъл­неж, оставящи все пак и отво­рена вратичка за отстъпление в другия лагер - при възможни неблагоприятни геополитиче­ски обстоятелства.

Цялото това слузесто, уни­зително парльоство трябва да представлява „позицията на интелектуалеца в днешна­та противоречива епоха“. Само дето „позиция“ на пръв поглед липсва, а личи вопиеща не­обходимост от ежеседмични звонкови постъпления и же­ланието да напомня перио­дично за себе си, за да не бъде забравен. Но тези белези са на повърхността. Всъщност пози­ция има - и тя е в уж небреж­ното, уж мимоходом изразе­но патологично изопачаване на истината за отношението към Русия, за разбирането на руското, скрито като реликва дълбоко в българина. Пред­ставено през „наивния личен по­глед“ на Кальо, то представлява прикрит демоничен фалши­фикат.

В броя (16 август) на изда­нието, Терзийски е поместил статия с бомбастичното загла­вие „О, Шипка - между героизма и отрицанието“. От текста раз­бираме, че, според Кальо, ода­та на Вазов във възприятията на поколенията български деца, е „нещо като скоропоговорка, нещо непонятно, нещо като сбор от странни словосъчета­ния: човек не разбира неща, кои­то съвсем не е виждал и няма никакъв начин да си предста­ви“. Това явно е възприятието на самия Терзийски, генера­лизирано и разпростряно върху всички българчета от всички по­коления след Освобождението.

В младостта на Кальо, от­ношението към историческите събития на Шипка и заветната творба на народния поет, сякаш рязко се променя с перманент­ното присъствие на автора в со­фийските кръчми:

„После се появи заведение­то „О, Шипка“ и някак си - пи­ейки бира в хубава компания от млади писатели - аз започ­нах да свързвам този израз-въз­глас с нещо хубаво - с хубавите разговори пред разпенени халби. За мен „О, Шипка“ се асоциира­ше с уютно бъбрене до среднощ сред дрънчене на чаши и наздра­вици.“

Нямам представа кои са и с какво са се занимавали роди­телите на Калин Терзийски, в каква капсулирана среда е от­гледан и израснал, та не само в детските, но и в младежките си години, когато вече е правоспо­собен да се налива до среднощ, не е разбрал какво място има Шипченската епопея в исто­рията на Отечеството, какъв заряд носи подвигът на оп­ълченците и руските войни­ци и офицери на връх Шип­ка, какъв съдбовен смисъл има за нас Освободителната Руско-турска война, след коя­то България отново се появя­ва на картата на света. Не съм толкова по-стара от Терзийски, но още на три-четири годиш­на възраст научих наизуст ве­личествената Вазова творба и твърдя, че напълно осъзнавах нейното значение и сила. Бях наясно с разигралите се на вър­ха събития - и дори помнех под­робности, ярки и поразител­ни, които не избледняват с въз­растта. И като мен бяха всички мои познати деца, съученици, приятели. Нямаше нито един олигофрен със закъсняло ум­ствено развитие, за когото името Шипка - в българска­та география, история и пое­зия - да е „нещо като скоропо­говорка, нещо непонятно, нещо като сбор от странни словосъ­четания“. Моите родители, как­то и родителите на моите позна­ти, не бяха червени буржоа, а обикновени образовани бъл­гари, но и на село децата знае­ха що е Шипка и още от малки посещаваха върха - водени от майки, бащи и учители.

Като млади хора, студенти, не асоциирахме името Шип­ка с бирария, а с България и с личната и обща саможертва на неговите защитници. И аз смятам за недопустима под­мяна, за мерзка гавра, възтор­жената признателност на бъл­гарския народ и на неговата младеж, да бъдат свеждани до подобна пошлост.

С тия фалшификати Терзийски представя не само себе си, но и всички българи като малоумни шебеци.

„Едва в зряла възраст“ - продължава да откровеничи Кальо - „с моя чудесен тъст Гено“ - отидохме на връх Свети Никола. „Тогава за първи път усетих“ - пише видният мемоарист Терзийски - „ма­кар и като дълбок, не съвсем осъзнат повей, страховитата същ­ност на това събитие“.

Тъстът Гено бил историк и не спирал да разказва „къде и как­во се е случило“, не преставал да обяснява значението на паметници­те. Да обсипва с информация зет си Кальо. И Кальо „усетил неосъз­нат повей“. Как невъзможен е понякога диалогът между тъст и зет! Какво ще рече „зряла възраст“, когато индивидът е инфанти­лен, но с пъклено недоразвита и объркана психика - някакъв особен тип аутист?

„Освободила ли ни е Русия или ни е поробила, тогава, в тоя ав­густ, когато момчетата са загивали на тоя обрулен и жесток връх? (...) Сложни въпроси“ - стене душата на Терзийски.

А във въпроса няма никаква сложност, отговорът е предел­но ясен. Ако Русия не бе освободила българския народ от пет­вековно турско робство и не бе възстановила българската дър­жавност, днес България нямаше да съществува.

Патосът на Кальо обаче тутакси се измества в друга посока:

„Има ли общо тогавашна Русия със сегашна? Ние ли сме тези, които могат да решат дали има общо или няма?“

Подобно питане очевидно надхвърля интелектуалния потен­циал и философско-историческата подготовка на анализатора Терзийски. С него той си взема беля на главата. Не познава Ру­сия и руснаците, руската история му е тъмна Индия, съдейки по информираността му за българската. С особена ерудиция относ­но руската литература също не може да блесне, като се има предвид ограничения кръг от руски творци, които неуверено споменава. Следователно не познава обекта на своя „анализ“. Ако се реши да отговори на реторичния въпрос, който сам поставя, с „да“ или „не“, ще трябва да се аргументира - а не носи никакъв багаж от до­води. Просто несвързано плямпа. Пълни с думи страничката си. Дава ли си сметка какви рискове носи това бръщолевене? И ка­къв срам за българите, защото някога ние не се славехме като абсолютни дебили!

Кальо се хваща за единствената възможност - открития финал. Споменава, че братлето му било неистов русофоб и антипутинист, но „винаги е уважавало руската култура. Само че това, което е сега в Русия, няма нищо общо с тази руска култура!“ Става ясно, че Ру­сия на диктатора Путин, която воюва с цивилизования Запад, „няма нищо общо с руската култура“. От себе си ( М.В.) вметвам, че навярно тези, които искат да я разчленят и унищожат, ще я осенят с истински културни достояния. Напомням, че политкоректните русофоби в цивилизована Германия на Шолц, зовяха трудовия не­мец да пребори зимните студове при наложения газов и електро-де­фицит, като си пали огън с произведенията на руските класици.

Кальо се застрахова със самооценката, че, за разлика от брат си, той е „полемичен човек“ - погрешно подбран термин, с който иска да заяви, че е толерантен, неконфликтен. За негово успокоение - никой не уличава безгръбначните в конфликтност, те са извън по­дозрение. По думите му той също много мразел Путин: „Откак­то видях Путин, възневидях това мишелико ченге“. Съгласна съм, за разлика от всяващата съмнения у Кальо „безвежда безчувствена физиономия на Путин“, дядо Байдън, кака Лайнен, Шарл Мишел, Шолц и прочее интелектуалци, да не говорим за Шваб, Гейтс и Сорос, внушават всяческо възхищение. Също и нашата евроат­лантическа плеяда - Боко, Денков, Киро, Лена, Асен, Бойкикев, напетият генерал Гном - и вездесъщият Мони Паси. Край тези върхове Шипка наистина изглежда невзрачна.

Според Кальо, брат му често повтарял, че „страна като Русия трябва да се премахне, и то час по-скоро, защото е най-зловещият прът в колелото на човешката цивилизация и олицетворение на злото“. От това уточнение става безпощадно ясно, че всъщност ни­каква руска култура не се нрави на Кальовия брат - нито няко­гашната, нито сегашната. И че, ако зависи от братлето на Кальо, то радикално би решило въпроса с руската култура - хващайки се за кобура. Достойно братче - ако бях на Кальовото място, щях братски да му отстъпя списването на страничката във „Филтър“. Преди да го пратя доброволец в Украйна.

Но самият Кальо в заключение на статията си заема соломонов­ска позиция: „Русия вероятно ще остане и след Путин“.

Машалла, Терзийски! Тц, тц, кой да се сети! Неслучайно си пси­хиатър, макар и неосъществен. Такова велико прозрение си струва изгубените десет минути, които твоите читатели мъченически пре­карват насаме с текста ти!

Но чуй какво ще ти кажа - Русия е вечна, а ти си никой. Та­къв като теб не бива дори да произнася името й. Камо ли да се опитва „да чертае“ нейното бъдеще.