Специалната военна операция на Русия срещу Украйна е особен вид война заради причините, които я провокираха. Но и заради начина й на водене на военните действия, заради които е оправдавана или отричана. Най-важната й особеност е, че тя не се провежда с цел да се завземат територии и да се окупира и ликвидира впоследствие нападнатата държава. Това, от една страна, е война на идеология срещу идеология. А, от друга, е продължение на вековечен спор и вражда между цивилизациите и техните най-могъщи държави, които ги олицетворяват и които днес устройват и ръководят света.
Точно поради тези особености тя представлява нещо ново в геополитиката и е важно да бъде изучена, анализирана и тълкувана, за да бъде разбрана правилно. Защото тук са събрани на едно място и се проявяват едновременно много от спецификата на днешната геополитика, нравите и поведението на великите държави с тяхното отношение към малките и слаби народи и страни.
Много необходими, наложителни и ценни са изводите и поуките конкретно за нас и нашата държава – стига, разбира се, да бъдат направени умно, професионално, умело и без пропагандни пристрастия. Много грешки бяха сторени за тези две години от българските държавници и политици.
И то доста груби и непростими, които ще имат тежки последици за всички ни. Те характеризират много точно възможностите на властта, изградена от случайни хора без подготовка, но и без морал, умения, познания.
Специалната военна операция изостри до крайност международните отношения. В такава ситуация най-голямо е изпитанието на малките и слаби народи и държави. Те нямат своя самостоятелна външна политика, а точно сега се налага да направят своя съдбовен избор. Ако сгрешат и изберат губещия, след войната върху тях неизбежно се стоварва най- тежкият удар на възмездието. И понеже управниците им са все хора продажни и непригодни за отговорностите, които са им поверени, повече от тях правят недопустими грешки, не отчитат реалностите, мислят единствено за личното си благополучие и се обручават с този, който най-убедително ги съблазнява. Те дори не си правят труда да помислят малко, да поразсъждават, да съобразяват с повече аргументи и различни очаквания за всичко, което ще се случи след края на войната.
Рядко ще се появи държавник, който да изхожда от националния, а не от личния или класовия си интерес. Той моментално бива изолиран вътре в държавата и подложен на външен натиск. Защото такъв човек разклаща установилата се система и показва колко порочно е устроена държавата и колко гибелна е политиката на властта.
Малките народи наистина почти нямат избор, но могат да се държат разумно и достойно, да не бързат със съглашателството си. А когато все пак „изберат“ съюзника си, в никакъв случай не бива да се държат нагло и арогантно към противника – особено ако е доскорошен съюзник. Това е най-срамното и нагло нагаждачество към новия господар, демонстрация на верноподаничество.
А България се държи така винаги!
Така се държи тя и по време на СВО, без изобщо да отчита реалностите и промените в ситуацията. Агресивната й пропаганда в подкрепа на Украйна и сеенето на ненавист към Русия и обявяването й дори за „враг № 1“ на България настройва обществото и усилва русофилските му настроения. Обществото вижда неадекватността на българските държавници и все повече осъзнава, че те го водят към пропаст, от която този едва ли ще има излизане. Властта целенасочено работи за изкореняване на проруските симпатии на българите. Но го прави неумело, грубо, арогантно – само и само да се хареса на господарите си и да заслужи благоволението им. И дори бърза да ги изпревари в акциите си, за да докаже европейския си характер и вярност към новите идеали и ценности. За тях това не е опасно за България. Те си мислят, че като се намесят в конфликта между големите, ще станат и те големи и България ще придобие заради тях ново значение.
Както винаги, така и този път, българските държавници не осъзнават, че след всяка подобна война, особено така, която е форма на цивилизационен сблъсък, се установява нов световен ред, променят се държавните субекти, които ръководят света. Рядко субектът, който е решавал до войната съдбите на народите, запазва положението си и продължава да налага волята си и след нея.
Сега е на път да стане същото.
Войната категорично извежда новите световни лидери Русия и Китай и пуска в ход сгромолясването на Европа и изместването на САЩ от първенстващата им роля. За съжаление това не се вижда или ако се вижда, се преценява като съвсем временно, след което ще се възстанови статуквото. Българската власт е напълно политически ослепяла и е изгубила на реалната представа за себе си и за състоянието на света.
Светът обаче се преобръща и променя издълбоко своята същност и облик.
Тези трансформации протичат обективно и не могат да бъдат спрени. Могат да бъдат отричани, но с отрицание няма да бъдат изключени от световните процеси. Държавникът е длъжен да ги усеща и наблюдава внимателно и постоянно да си вади изводи за перспективите и бъдещите възможности за България. Тя нека пак да си е лоялен съюзник, но по друг начин и със съзнанието, че в един момент ще трябва да се излиза от позорното положение. Трябва винаги да се оставя подобна възможност и тя да бъде реална.
Сега най-важното е да се държат всички врати отворени, а не да се затварят демонстративно и с увереността, че нищо не се случва и няма да се случи.
Защото скоро ще се случи нещо много важно!
Много погрешно и вредно за България е да се държи като лаещо кученце срещу Русия и Китай, да говори срещу тях, да се организират протестни акции срещу политиката им и да се втълпява на обществото, че са зловещи диктатури, а лидерите им са убийци и престъпници. Управниците са възприели детинското поведение да реагират отрицателно и наплевателски срещу всеки опит да им се каже истината. Вместо да помислят, примерно над думите на президента, те излизат с декларации, обвиняват го в предателство, в желание непременно да контролира властта и да се меси в нейните работи. Добре, но властта не е сама за себе си. Тя управлява държавата и работа на всички, които тя управлява, е да я контролират и поучават, да изискват от нея и да са непримирими към грешките й.
Поведението на днешната власт е, както се казва, римейк на вече случило се през първата половина на 40-те години. Тогава властта си позволи да преследва и наказва физически несъгласните. Днес тя е с огромно желание да запушва устите на непокорните и да отстранява противниците си. Но това няма в никакъв случай да я спаси. Дори и да промени Конституцията и да измайстори нов Закон за защита на държавата и нацията. Напротив, осъжда я на още по-сурова присъда.
Политическият инат винаги е проявление на нелечима глупост и безнадеждност. Той е присъщ на слугинския манталитет.
Но нима държава с такъв манталитет има бъдеще?
