Нова Зора

Размисли послучай 6 септември,

138 години след първия опит за единение

на разкъсаното в Берлин 1878 г.

историческо българско землище

 

 

Утре е 6 септември, ден тържествен и славен. Ще се издигне и развее на­ционалният флаг, ще гъ­ръмнат строгите трели на мар­шове и химни, ще отекнат тежки­те стъпки на военния парад или поне на гвардейците от знамен­ната рота. Ще се изричат паметни и вълнуващи думи за дълг и Оте­чество. И ако отгоре гледат непре­жалимите герои на България, не­поколебимите синове на дълга и подвига, навярно биха си казали, че не са отдали живота си напразно. Зер, знае ли някой, дали не изглежда отгоре като мечтана и жадувана действителност вся­ко представление с абсурдни актьори като днешната българска власт!...

Но, „режисьорският замисъл“ е едно, а съвсем друго е действи­телността. В нея, като в пошла пиеса, черните души се сдобиват с био­графии на безукорни патриоти; майкопродавците, по повод и без повод, клетвено разкъсват своите ризи; подлеците и страхливците най-често играят ролята на рицари на безкористността и честта.

Признавам, непразнични и невесели са тези мисли. Но нима онова чутовно събитие от преди 138 години, което в скороговорката на живота най-често наричаме просто Съединението, ние не сме го обезсмисляли с разединения и несговори, които ни спъват и да­вят?

Не сме ли оставили, за радост и угода на нашите недоброже­латели, подвигът, в името на България, на ерозията на рутинното всекидневие и пошлата инерция на бездуховността?

Не сме ли се отрекли и разкръстили от примера и себеотрица­нието на всички, които не искаха „сюромашко тегло да гледат“ и „тежка, желязна ръка да целуват“?...

И не привикнахме ли, макар и свободни, все „лъжливи уста да слушаме с вяра“?...

А за този ден нито славата е била лесна, нито паметта трябва да е къса. До заревото на неговото знамение са минали само седем го­дини, откакто от пепелта на вековете възкръсва, подобно на птицата Жар, един полузабравен народ. Възкръсва след безподобния подвиг на друг един братски народ, чувствата и волята на който са заста­вили могъщия Императорски дом на Русия, нейното благородно офицерство и интелигенция, да сътворят чудото, което няма ана­лог в историята: да пролеят кръвта на своите синове, в изпълне­ние на най-съкровения евангелски принцип – „За други своя!“.

Българският народ възкръсва, за да бъде само след три месеца от­ново разпнат, след хладнокръвното „четвертование“ на свободата му, след откраднатата в Берлин, победа от доблестните негови освобо­дители. Там, в министерската сграда на Раздвил „сумрачният герман­ски гений“, канцлерът Бисмарк, нагло ще определи целта: „Ние не сме се събрали тук, за да направим българите щастливи.“

Казал го е, сякаш между дру­гото, но всъщност, за да препо­твърди своята позиция, че „ов­цекрадците от Долни Дунав“ не заслужават костите и на един померански гренадир.“

Бенджамин Дизраели, министър-председателят на Нейно Величество, все още не е написал своето пис­мо до лейди Честърфилд, в което пояснява: „Ние тук спечелихме – (или казано съвсем точно – откраднах­ме) една велика победа, коя­то трудно могат да оценят в Англия.“

Има време докато Дизра­ели стигне до написването на тези изобличителни редо­ве на самопризнанието, което обаче не означава, че негово­то правителството бездейства в това време. Кралица Вик­тория ясно е определила за­дачата: „Не е въпрос дали ще поддържате Турция, пише тя на своя министър-предсе­дател, а въпрос е дали руси­те или британците ще имат надмощие в света“.

С други думи, форму­лирана е целта на англий­ската политика: „Руска­та армия да заеме колкото се може по-малко терито­рия, населена с българските поданици на султана.“ Им­ператор Александър Втори вече е прогласил създава­нето на българска държа­ва от двете страни на Бал­кана, но това е против ан­глийските интереси, които, както и днес, са навсякъ­де. В отговор много англий­ски офицери веднага са из­пратени на турска служба: адмирал Хобарт – команд­ва турския флот; генерал Бейкър – под името Бе­кер – командва една от ос­манските армии; полко­вник Станислас Синклер – бивш дипломат - стъкмя­ва от разбития край Плов­див аскер, залутан из ро­допските дебри, първите мюсюлмански отряди на съпротивата. Той е приел подобаващо име - Хидает паша, което означава „не­примиримият генерал“. За света и за османската власт, както и за обикновените мю­сюлмани, това звучи не само обнадеждаващо: „Англия не е съгласна и значи не всичко все още е загубено, въпреки силата на Московеца!“

Високата порта добива кураж. Месеците до 1 юни, когато се открива Берлин­ският конгрес, се използ­ват за припламването на бунтове на мюсюлманско­то население в освободена­та, но опожарена и съсипа­на територия на България. Това отваря работа на хората на капитан Петко Войвода в Родопите. И на казашките сотни на генерал Казимир Ернрот, в Северна Бълга­рия. Там, в пространство­то от Осман Пазар (днешния град Омуртаг), до Прова­дия, и от Айтос до Поморие действа задълго неприми­римият Чобан Хасан, кой­то обявява тези територии отново за владение на па­дишаха.

Из Българско шетат обаче и кореспонденти. Много от тях не са далече от мнението на своя коле­га Арчибалд Форбс, корес­пондентът на вестник „Дей­ли Нюз“, който си беше поз­волил да напише още при обявяването на войната, че турците имат пълното пра­во да изколят до крак бъл­гарите, щом руските вой­ски преминат Дунав.

По понятни причини и с ясно формулирани цели гърми не само английска­та преса. Вестниците пре­ливат от сърцераздирателни репортажи и информации за българската и руската жес­токост спрямо „беззащит­ното турско население“. Европа е настръхнала и аха да духне мъждукащо­то пламъче на българска­та свобода. Но блудница­та е разтревожена, най-вече, че на Балканите се ражда голяма православна сла­вянска държава. И това я хвърля в ужас. Това е и най- правдоподобното обяснение за продължилото векове робство на народите тук и е косвено обяснение за моти­вите на Бисмарк, относно це­ната на костите на един по­меренския гренадир.

Вътре, в Румелийски­те полета, по същото време, изгорената до основи Ста­ра Загора все още не знае дали отново ще бъде дом на живота, след хекатомбата на 14 000 нейни граждани. Селата из околията още димят от пожарищата, гро­бищата са препълнени от съсечени из православните храмове българи – старци, жени и деца. Европа обаче е глуха за разорението на Румелийските села и за пе­пелищата на Тракия.

Мога да продължа с из­реждането на факти и съ­бития, но боите на българ­ското страдание са толко­ва гъсти, че на техния фон би избледняла правдата за т.нар. европейско вели­кодушие. А това, особено днес, е недопустимо. Както е известно „отговорностите на белия човек“ са били ви­наги в служба на справед­ливостта, правдата и чо­веколюбието, и току-виж, ще излезе, че изкривявам историческата правда. А тя, както се оказа, била раз­казана още преди 138 го­дини в една нарочна бро­шура, издадена от Патрио­тичната асоциация в Лон­дон, в огромен за времето си тираж. Нейното заглавие е „Българите такива, какви­то са“. Струвала е 6 пенса, а нейн автор е… „този, кой­то знае“. Досещате се може би защо.

Ето например цитат от раздела „Българските звер­ства“, където само авторът може да каже кой му е по­ръчал да изопачи истина­та: „Българското въстание – пише той - избухна в нача­лото на 1876 г., близо до Фи­липопол, на главния път на империята. Сърбия и Черна Гора се въоръжаваха, Русия заплашваше Турция с огро­мната си сила. В района на бунта нямаше турски войни­ци. По хитрите и злонамере­ни съвети на граф Игнати­ев, руския посланик, местни­те войски бяха използвани за спиране на въстанието, кое­то беше извършено със зна­чителна жестокост. Нищо от зверствата, за които се съобщаваше от английска­та преса не се е състояло. Игнатиев е имал свои аген­ти на мястото и английски­те вестници се отдадоха с готовност на играта на из­кусния руснак. Тогава раз­пространението на тези жестокости беше ново за обществеността. Стряска­щите разкази бяха ужасно преувеличени, а ужасът бе умело раздухван от четни­ците, които се надяваха да хвърлят върху британско­то министерство отговор­ността за турската жес­токост“.

Цитатът се оказва твър­де дълъг, но как да спреш насред думата „този, който знае“?

В брошурата има различ­ни раздели: „Югоизточна Европа“; „Истината за Из­точна Румелия“; „Руският кръстоносен поход от 1877 година и неговите последи­ци“; „Нашата традиционна политика и пр.“. Излишно е да подчертавам, че всеки от разделите е от правдив по-правдив. И интересен. Че как иначе? Английска­та брадва винаги е удряла все на едно и също място; английската черна боя ви­наги е била най-черната, особено когато е реч за Ру­сия и славянството.

А ние и днес се чудим от­къде извира тази „стъпис­ваща обективност и любов към истината“ на днешни­те „мисири“ и „мисирки“, от разните там Атлантиче­ски съвети и клубове.

Оказва се, че за погро­мите в Тракия е винов­на отново Русия. Дългата ръка на граф Игнатиев се била домогнала и до упра­влението на местните вой­ски, които възпрели въста­нието „със значителна жес­токост“.

Тази брошура отпреди 138 години е издадена още в първите дни след „Рево­люцията в Източна Руме­лия“. И ако се позовавам на нея, то не е за да разказвам небивалиците и да преубеж­давам „този, който знае“, а за да подчертая удиви­телната „краетивност“ на политиката на Нейно ве­личество, която бързо сме­ня пропагандния регистър, защото вижда възможност: първо – да атакува Русия като гарант за спазване­то на договора от Берлин­ския конгрес на Великите европейски сили; и второ – да противопостави бъл­гарите на Освободителка­та, която няма как открито да подкрепи тяхната воля за общ дом, в пределите на българското историческо землище, разпокъсано спо­ред признанието на Дизра­ели, „след великата победа­та която откраднахме“.

Но да се върнем към съ­битието, което авторът на въ­просната брошура определя като „Революцията в Източ­на Румелия“.

Оказа се, че дядо Вазов е хиляди пъти прав. Наро­дът, който бе писал про­шения до Берлинския кон­грес; до просветените умо­ве на „цивилизована Евро­па“; който дори бе вдигнал бунтовете в Разлог и Кре­сна, за да се чуе неговият глас, наистина, „тайно и полека, бе пораснал със ня­колко века“. За седемте чи­рашки години на привиква­не със свободата, той бе про­зрял главното: българинът, трябва да разчита само на себе си. И на никой друг. И този принцип от времената на Апостола, до наши дни, не е опровергаван от живота.

Седем години българи­нът със стиснати зъби се готви да въстане срещу чу­довищната неправда, на „цивилизованите европей­ски вълци“. И въпреки ра­ните и разрухата, из бъл­гарските градове и села шетат апостоли, заседават тайни комитети и „гимнас­тически дружества“. На­пира неудържимия вик на непокорност и несъгласие. Неправдата поражда сили, които тътнат с тектонична сила. Робът е вдъхнал въз­духа на свободата и в очи­те му вече проблясват кре­мъчните искри, които те­първа ще го утвърждават като „прусакът на Балкани­те“. И същата „човеколю­бива“ Европа, срещу която още Ботев бе изригнал, ще тръпне от страховитото не­гово „Ура!“.

И чудото става. На 6 сеп­тември 1885 г. България строшава хатъра на Вели­ките сили. Провъзгласено е Съединението на първи­те разкъсани части на це­локупното Отечество. Гу­бернаторът на Източна Ру­мелия Гаврил Кръстевич е арестуван и охраняван от Недялка Шилева и Про­дан Тишков-Чардафон все пак успява да промълви в талигата, която го отвежда: „Нали и аз съм българин!“

Но великото вълнува­що театро не свършва с това. Сладко е пиршеството на сво­бодата и също, както през ап­рил 1876 г. камбаните бият, пушкалата трещят, калпаците летят на възбог и зад барутна­та мъглица на това дръзко на­чинание светът осъзнава стъ­писан, че България не може да бъде изличена от историята. И докато таборите да тръгнат от­към Босфора, додето във Виена изчакват, а Русия се мръщи, за­щото е разгадала коварството на Албиона, Англия, както спо­менахме, бързо изоставя довче­рашната си политика на анти­български обструкции. И „Вос­точний вопрос“ се решава като се затяга. Доброто на това за мо­мента се крие във формулата „Никой не се намесва“, което оз­начава, че се намесва в полза на България. Временно!...

Такава криза на „междуна­родно установения ред“ обаче е невъзможно да не прерасне в ново качество. И това се случ­ва само след месец и половина. Случва се, защото интересите са огромни, а ламтежите на съседите за лесна плячка, са ненаситни.

Но докато загърмят топо­вете край Сливница, българи­те вземат успешно най-труд­ния изпит пред историята: от­стояват задружно предмости­ето на своя първи щурм към бъдещето. Няма партии, няма партийни интереси. Няма сън. Няма покой! Суровата решителност е сменила опи­янението от дързостта и ако се вгледаме в одухотворените лица на деятелите на Съедине­нието, ще видим нещо, което по-късно рядко се среща в ре­диците на българските власт­ници. Това са мъже, които жи­веят със съзнанието за дър­жавническа воля и съвсем не са по-сетнешните залисани в угодия и сметкаджалък дреб­ни политикани!

Въобще какво ли не прави пламъкът на онзи огън, кой­то разтупва сърцата пред ве­ликия магнетизъм на словото „Отечество“.

Това е звездния час на ис­торията, която ражда герои, която изличава мрака на пет­вековната робска нощ, прос­ветлен за първи път на Шип­ка, в славните дни на август 1877 г. Но в този ден, 6 септем­ври, няма жертви, освен една; няма драми, освен една; няма битки, освен една – най-дъл­гата и най-непримиримата, с която българите ще отстояват своята независимост. Захарий Стоянов, Иван Андонов, ген. Данаил Николаев, доблест­ният Сава Муткуров, трагич­ният капитан Райчо Николов – това са само някои от име­ната, кодови позивни на бъл­гарската воля за държавност и неистова жажда за обедине­ние на разпокъсаното в Бер­лин през 1878 г., българско ис­торическо землище. След ве­ликата радост на 3 март! След надеждата, че в Сан Стефано, за първи път в битка с интере­сите и сметките на Великите сили, ще възтържествува пра­вдата и справедливостта!

Това разбира се не се случва, но на 6 септември 1885 г. Бълга­рия счупва хатъра на Великите сили. Наречете го дързост, на­речете го безразсъдство, защото освен победа, този ден е и цена­та на една велика загуба: Бълга­рия и до днес остава да грани­чи сама със себе си.

Пак оттогава народът ни плаща цената на своето частич­но единение. Заплаща го с най- тежката отговорност на своето съществувание, на своята свобо­да. Не прокламираната и не пла­катната, и не пропагандна сво­бода, която толкова често мени своя образ, а онази, вътреш­ната свобода, с незаглушимия български глас на несъгласие със силните на мира всего. С това е ценен този ден. И с участ­та, че никой друг народ по-теж­ко от нас, българите, не е изпи­тал злобната памет на Великите сили. Те всички си приличат по това, че никога не прощават. Нещо, което не трябва да се за­бравя и сега.

От блестящия пример на 6-ти септември, през неувях­ващата слава на Новото гро­бище на Сливница, ще пос­ледват други величави за Бъл­гария събития със съдбовна участ и ехо. Без този ден напри­мер, историята не можеше да научи гордите слова на майор Атанас Узунов: „Мен са ме учи­ли да превземам крепости, не да ги предавам!“ И Тимошката ди­визия не успява да влезе във Видин. И във войната между сръбските генерали и българ­ските капитани, печелим ние. И мощното победно българ­ско „Ура!“ на децата бурливи на България, тепърва ще ги окичва с неувяхващата сла­ва на Одрин и Булаир; на Кай­макчалан и Завоя на Черна; на Дойран и Брегалница. Но след толкова победи винаги ще ни застига злолбата на онези, чийто хатър бе скършен на 6 септември 1885 г.

Не, това не са компенсиращи самочувствието думи. И ако ги изписвам то е, за да подчертая онова, което днес ни прави по- различни от нашите предход­ници, които летяха в бой „за родний край“ и не позволиха нито едно българско знаме да попадне в чужд плен.

Днес в живота ни, за съжале­ние, отсъстват базови, непод­лежащи на обсъждане дори политически ценности, кои­то са в основата на всеки нор­мален политически процес, на всяка уважаваща себе си дър­жава.

Думата ми е за онова на­ционално чувство, умишле­но обезсилвано вече години наред и доведено почти, уви, до закърняване, при много от представителите на по-млади­те поколения. Подложени на специални образователни про­грами и пропагандни доктрини, които рекрутират неграмотност, безпаметност и пъпчива инфан­тилност, те почти са лишени от национален рефлекс. Негово­то отсъствие има за краен ре­зултат убеждението на много от тези млади хора, че патрио­тизмът е „бошлаф“, а национа­лизмът е смъртен грях. И те не могат да допуснат дори, че това са най-нормалните чув­ства на всеки нормален човек. Че ако патриотизмът е любов към Отечеството като даде­ност, то национализмът е лю­бов към същото Отечество, но в неговата динамика, в мина­лото и в бъдещето. И че общо­то между тях е онова, което обезпечава здравето на наци­ята - нейният имунитет. И че всичко е същото като при хора­та: ако имаш имунитет, имаш и условието да бъдеш здрав; ако си здрав, значи че и с иму­нитета ти всичко е наред. И че за държавата именно този „иму­нитет“ би трябвало да е първа и неотменна грижа. Но за „бъл­гаряните“, които уви, днес упра­вляват, не това е важно. Важен е келепирът. Не ги интересува тях здравето на нацията, не стимулират те нейният иму­нитет. Какво е обяснението за това, знаят всички. А без иму­нитет просто няма кой да ни защитава от „болестите“, кои­то се стремят да убият българи­на и неговата държава.

Да, смисълът на това, кое­то се случи с България, през последните 33 години, е пъл­зяща заплаха за българската държавност и въобще за съ­ществуването на българите като народ. Все по-очевидна става зависимостта на властта в България от чужди посолства, които все по-нагло и безцере­монно дирижират обществе­ния живот, качват правител­ства и налагат лидери!... За су­веренна политика, ориентирана към националния интерес, може само да се мечтае. Отсъствието на добросъвестен критичен поглед към миналото пред­поставя посоката и на нало­жения на България път. Сиреч пропастта е просто под крака­та ни. Дефицитът на справедли­вост в обществото всекидневно отменя стремежа на народа ни да се съхрани, лишава живо­тът му от оптимизъм, от воля за постигане на справедливо общество, в условия, когато тържествуват принципите на нравствения упадък.

Показателно е, че днес ка­тегорично няма обществена поръчка, която да изследва корените на порочната „ци­вилизованост“, в която живе­ем. С други думи, отсъства вез­десъщият страж на морала. Но в случая не е реч за ново бого­търсачество, а за извечната ис­тина, прозряна още от Достоев­ски: „Без Бог, означава че всичко е възможно“. Така безнравстве­ното лесно се представя за нова висша нравственост, която ут­върждава, че мъжът не е мъж; че жената не е жена; а деца­та трябва да започнат още от детската градина да избират своя пол и да бъдат обучавани в различни сексуални практи­ки. Обидното е, че всичко това е опаковано в лъскавата обвив­ка на т.нар. права на човека. Но това е вече тема за друг разго­вор.

А утре наистина е велик ден – 6 септември! Този ден може да бъде оценяван по раз­личен начин и сигурно с раз­лични цели, но главното на което ни учи този ден е, че ние, българите, трябва да вземем съдбата си в собстве­ните си ръце. Днес българско­то небе е оскъдняло откъм пъ­теводни звезди. Но там, горе, очите на великите мъртви ни гледат с почуда и укор. Мо­жем да ги утешим само ако обърнем поглед нагоре, за да видим, чуем и проумеем, че не е необходимо да чакаме нов Месия, че Заветът и при­мерът на предците ни, е на­шето единствено спасение: единна, неделима, независи­ма България! И тя ще пребъ­де!

Това е пътят, който тряб­ва да следваме. Той очертава и червените линии на поноси­мото човешко търпение, спря­мо неправдите и поставя въ­проси от първостепенна важ­ност: кого избираме за съюз­ник? Накъде вървим и докъде ще стигнем?...

Забравихме ли? Апостола бе написал: „Целите сме изгоре­ни и пак не знаем да духаме!“