дини от рождението на народния писател Николай Хайтов. Благородното звание „народен писател“ българският народ дава на двамина забележителни творци в новата и най-новата ни литературна история – Иван Вазов и Николай Хайтов. Каквито и хули да са се сипели върху тях от страна на нелесни врагове и злопаметни недоброжелатели, те, със своето гражданско поведение и обществено ангажирано слово, с цялата обаятелна сила на своя талант и своето родолюбие, с отразяването на народните тежнения, надежди и идеали в творчеството си, заслужиха всецяло любовта, почитта и обожанието на българите.
И удивителното съвпадение! Когато животът на Патриарха на българската литература вече клони към своя залез, в скътано в пазвите на Родопа, никому неизвестно селце – Яврово, в бедно семейство, на 15 септември 1919 г. проплаква момче. Кой да предположи тогава, че нему е писано след години да поеме щафетата директно от Вазова. Защото написаното от Николай Хайтов избликва именно от духовната вселена на Патриарха.
По повод на 150-годишнината от рождението на Вазов през 2000 г. родолюбецът писател заяви: „Без Вазов сме за никъде. Той е темелът на България. Всъщност той и з м и с л и България: с драмите си, с поезията си, с прозата си. Той уплътни духовната сфера на България със своята личност, идеи и представи... Цяло едно столетие премина под неговото обновително присъствие...“.
Когато си отиваше от тоя свят, Николай Хайтов тъгуваше, че България боледува, че България си отива. Да, отиде си България – на епохата, в която живя самият той и бе живял преди това самият Вазов. Остана България на нашето време, в която днес живеем и която, подобно на него, няма да предадем никога. И остана онази хилядолетна България – безсмъртната Държава на духа, която изградиха и ни завещаха родолюбци като него и която ние ще изграждаме и завещаем на идващите след нас. „Главата ми да отсекат, пак ще викам: „Даживее България!“ – казваше той. И беше готов – подобно на Левски – да даде живота си за България.
Не, не мислете, че Николай Хайтов обичаше България отвлечено, абстрактно. Неговата любов беше конкретна, дейна, всеотдайна. Обичаше хората – всеки човек поотделно. Интересуваше се от битието му. Съпреживяваше болките му. Разрешаваше, доколкото бе възможно, проблемите му. Никого не пренебрегна. Вслушваше се в изстраданата мъдрост и на най-простичкия, най-обикновения, най-нищожния човечец и я попиваше. Истински, а не насилено. Защото знаеше, че всеки човек не напразно, а с Божи промисъл живее на тоя свят. И тачеше всекиго, както се полага на човек.
Затова разказите му дишат българското, дишат България. Ако някой приневолен гурбетчия, потърсил щастие и прехрана в чужда земя, се докосне до чудодейното слово на „дивите“ му разкази, сигурна съм, плаче – за себе си, за загубеното отечество, за родината и родното, осъзнал с безпощадна яснота, че без тях е празен, че без тях е „дърво без корен“, птица без гнездо, звезда без небе. Колкото и да се хвали с придобивки и безметежно съществуване, той дълбоко в себе си сънува как минава покрай дърветата на своето родно място, къса букови шумки, дъвче ги и хортува, досущ като Николай-Хайтовия Ибрям-Али: „В нашия край шумата е като чеверме! В чужбина няма шумки за илач, а водата им е, да прощаваш, като помия“. Как, види ли коритце, и спира: „Чакай да пием!“. Как си туря главата под чучура, гребе от коритцето с две ръце и плиска въз очите, плиска... А когато влезе в борикаша, спре до някоя борика, побара я, като да я поглади, а че я прегърне... Защото българинът припознава себе си в неговите герои. През сълзи. Тихомълком. Или, както писателят е споделил в лично писмо: „Ние почти не си говорим, но така хубаво си мълчим...“.
Николай Хайтов преброди България от край до край. И без фотоапарат, мобифон или айфон, а дали в разказ, дали в есе, дали в дневникови записи остави незабравими картини от всяко нейно кътче... С раззеленилите се пред очите му клонки. С опияняващите аромати на цъфнали храсти и медоносни билки. Със звънтежа на повей между шумки от габър или воя на вятър в горско дълбине. С екота на чанове. С пъстроцветието на китеници и огъня на халища... Всичко, написано от него, е живо. Всичко гори, искри, сияе в непреходната светлина на съществуването. А в центъра на всичкото – човекът. Простичкият, обикновеният, малкият голям българин.
Обичайте Николай Хайтов и го четете, за да станете по българи. И по-човечни.
