Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало 2023 Брой 34 (19 септември 2023) ЗА ДА СТАНЕТЕ ПО-БЪЛГАРИ

ЗА ДА СТАНЕТЕ ПО-БЪЛГАРИ

Е-поща Печат PDF

дини от рождението на народ­ния писател Николай Хайтов. Благородното звание „народен писател“ българският народ дава на двамина забележител­ни творци в новата и най-новата ни литературна история – Иван Вазов и Николай Хайтов. Ка­квито и хули да са се сипели върху тях от страна на нелесни врагове и злопаметни недобро­желатели, те, със своето граж­данско поведение и обществе­но ангажирано слово, с цялата обаятелна сила на своя талант и своето родолюбие, с отразя­ването на народните тежне­ния, надежди и идеали в твор­чеството си, заслужиха всеця­ло любовта, почитта и обожа­нието на българите.

И удивителното съвпадение! Когато животът на Патриар­ха на българската литература вече клони към своя залез, в скъ­тано в пазвите на Родопа, нико­му неизвестно селце – Яврово, в бедно семейство, на 15 септем­ври 1919 г. проплаква момче. Кой да предположи тогава, че нему е писано след години да поеме щафетата директно от Вазова. Защото написаното от Николай Хайтов избликва имен­но от духовната вселена на Па­триарха.

По повод на 150-годишни­ната от рождението на Вазов през 2000 г. родолюбецът пи­сател заяви: „Без Вазов сме за никъде. Той е темелът на Бъл­гария. Всъщност той и з м и с л и България: с драмите си, с по­езията си, с прозата си. Той уп­лътни духовната сфера на Бъл­гария със своята личност, идеи и представи... Цяло едно столе­тие премина под неговото обно­вително присъствие...“.

Когато си отиваше от тоя свят, Николай Хайтов тъгува­ше, че България боледува, че България си отива. Да, отиде си България – на епохата, в коя­то живя самият той и бе живял преди това самият Вазов. Оста­на България на нашето време, в която днес живеем и която, по­добно на него, няма да предадем никога. И остана онази хилядо­летна България – безсмъртната Държава на духа, която изгра­диха и ни завещаха родолюб­ци като него и която ние ще из­граждаме и завещаем на идва­щите след нас. „Главата ми да отсекат, пак ще викам: „Дажи­вее България!“ казваше той. И беше готов – подобно на Лев­ски – да даде живота си за Бъл­гария.

Не, не мислете, че Николай Хайтов обичаше България от­влечено, абстрактно. Неговата любов беше конкретна, дей­на, всеотдайна. Обичаше хо­рата – всеки човек поотдел­но. Интересуваше се от би­тието му. Съпреживяваше болките му. Разрешаваше, до­колкото бе възможно, пробле­мите му. Никого не пренебрег­на. Вслушваше се в изстрада­ната мъдрост и на най-про­стичкия, най-обикновения, най-нищожния човечец и я попиваше. Истински, а не на­силено. Защото знаеше, че всеки човек не напразно, а с Божи промисъл живее на тоя свят. И тачеше всекиго, както се полага на човек.

Затова разказите му дишат българското, дишат България. Ако някой приневолен гурбет­чия, потърсил щастие и прехра­на в чужда земя, се докосне до чудодейното слово на „дивите“ му разкази, сигурна съм, пла­че – за себе си, за загубеното отечество, за родината и род­ното, осъзнал с безпощадна яснота, че без тях е празен, че без тях е „дърво без корен“, пти­ца без гнездо, звезда без небе. Колкото и да се хвали с придо­бивки и безметежно съществу­ване, той дълбоко в себе си съну­ва как минава покрай дърветата на своето родно място, къса бу­кови шумки, дъвче ги и хортува, досущ като Николай-Хайтовия Ибрям-Али: „В нашия край шу­мата е като чеверме! В чужби­на няма шумки за илач, а водата им е, да прощаваш, като помия“. Как, види ли коритце, и спира: „Чакай да пием!“. Как си туря главата под чучура, гребе от ко­ритцето с две ръце и плиска въз очите, плиска... А когато влезе в борикаша, спре до някоя бори­ка, побара я, като да я поглади, а че я прегърне... Защото бълга­ринът припознава себе си в не­говите герои. През сълзи. Тихо­мълком. Или, както писателят е споделил в лично писмо: „Ние почти не си говорим, но така хубаво си мълчим...“.

Николай Хайтов пребро­ди България от край до край. И без фотоапарат, мобифон или айфон, а дали в разказ, дали в есе, дали в дневникови записи остави незабравими картини от всяко нейно кътче... С раззе­ленилите се пред очите му клон­ки. С опияняващите аромати на цъфнали храсти и медонос­ни билки. Със звънтежа на по­вей между шумки от габър или воя на вятър в горско дълбине. С екота на чанове. С пъстроцве­тието на китеници и огъня на халища... Всичко, написано от него, е живо. Всичко гори, ис­кри, сияе в непреходната свет­лина на съществуването. А в центъра на всичкото – чове­кът. Простичкият, обикнове­ният, малкият голям бълга­рин.

Обичайте Николай Хайтов и го четете, за да станете по българи. И по-човечни.