Нова Зора

Притесняват ме ня­кои, меко казано не­точности, които като че ли не са допуснати случайно. Една от тях е още в заглавието: „Монумент на сеп­темврийци“. Така е наречен па­метникът, който съществу­ва от времето на социализма, и на който му е дадено ново предназначение с поставяне­то на паметните плочи с име­ната на пострадали и заги­нали във войните и при раз­личните политически режи­ми преди и след 9 септември 1944 г. В статията изрично е по­яснено, че първоначално па­метникът е бил изграден „за да прослави участници в сеп­темврийското въстание през 1923 година от това село“. Но истината е, че монументална­та композиция отразява въ­оръжената съпротива срещу монархо-фашисткия режим в България по време на Втора­та световна война и е в памет на загинали 6-ма участници в съпротивителното движе­ние от селото и района около него.

Не мога да упреквам авто­ра и редакцията за това, че не са поставили снимка на це­лия монументален компекс, а само на мемориалните пло­чи – все пак възможностите на една вестникарска страница не са неограничени. Но на сним­ката, която ви предлагам, се виждат фигурите на двама от загиналите, за които по-ста­рите винищени, когато бяха още живи твърдяха, че скулп­торът е постигнал дори физи­ческа прилика с тях. (Виж сн. 1)

Някому явно не му се ще по­коленията да знаят че е имало партизани и за какво те са се борили? На тази мисъл ме на­вежда и фактът, че след проме­ните през 1989 г. паметникът е „приеименуван“ на „Паметник на незнайния войн“ (?!?). Защо незнаен, едва ли някой може да каже, след като тези, които са го проектирали и построи­ли много добре, са знаели чия памет увековечават! Някой ве­роятно е сметнал, че е доста­тъчно да се заличат имената на загиналите и те да станат „незнайни“. И буквите изпи­сали тези имена, изчезнаха! (Виж сн. 2) А не е съборен, веро­ятно защото управляващите не бяха забравили как реаги­ра обществеността в Монта­на, когато някои новоизлю­пени „демократи“ настоява­ха да се премахне паметникът на Христо Михайлов. (Тогава гражданите преградиха с тела­та си пътя на булдозерите и па­метникът си е все още там...). Пак волята на гражданите, а не на управата, вероятно е причи­ната на централния площад в Монтана да продължава да се извисява фигурата на ране­ния септемвриец, в памет на загиналите участници в Сеп­темврийското въстание през 1923 г.

Но да се върнем на „памет­ника на помирението”, както го нарича авторът на публи­кацията и по-точно, да при­помня как и при какви об­стоятелства „Паметникът на незнайния войн“ се прероди в днешния си вид.

Когато проучих ръкописи­те на Захари Станчев, дългого­дишен учител в същото село, за историята на Винище, реших след като ги допълня с мои из­следвания, да ги издам. Изда­дох книгата, а едно от прило­женията, резултат на допъл­нителни проучвания, беше „Жертвите на Винище“. В него, освен загиналите във войни­те за независимостта на Бъл­гария, поставих едни до други жертвите на селото – постра­дали и убити и преди и след 9 септември 1944 г., заради по­литическите им убеждения и дейност!

Кирил Маринов, роден в село Винище, е политемигрант в Германия до промените у нас през 1989 г., но след това продължи да живее там. При едно от посещенията си в Бъл­гария през 2006 г., след като узнал, че се подготвя книга за Винище, ме потърси и поиска среща. Когато се видяхме го запознах с почти готовата за печат книга, а той сам пред­ложи да осигури по-голямата част от средствата необходи­ми за издаването й! Особено се впечатли от приложението за жертвите на Винище. По това време вече се обсъждаше иде­ята да се построи часовникова кула, финансирана от него. Предложих му да поставим це­лият този списък на жертвите на Винище на стените на тази кула, или дори да се помисли как да се проектира паметни­кът така, че да не бъде прос­то една кула, а да се оформи като мемориал на паметта на поколенията. Предложих също да лансираме идеята като негова, по простата причина, че ако моето име стои зад нея, тя едва ли ще види бял свят като реализиран проект. Маринов се позамисли, но се съгласи.

Последвалите събития по­твърдиха моите опасения. Върху Маринов и върху мен, беше оказан сериозен на­тиск и Маринов накрая се от­каза от намеренията ни вър­ху стените на часовникова­та кула да се поставят имена­та на жертвите. Въпреки че на въпрос на журналист от вест­ник „Труд“, зададен му по те­лефона, той беше потвърдил от Фраткфурт, че такива име­на ще има. Часовниковата кула беше тържествено открита през следващата 2007 г., разбира се, без имената на жертвите на Винище, а управляващите по­бързаха да провъзгласят по­строяването й като символ на приемането на България в Европейския съюз.

Бях принуден да търся друг начин да осъществя иде­ята. Този път предложих име­ната да се поставят върху пло­чи, включени в мемориалния комплекс „Паметникът на не­знайния войн“, в действител­ност – на загиналите антифа­шисти. Създадохме Инициа­тивен комитет. Освен Милан Дренчев (предполагам извес­тен на повечето от по-възраст­ните читатели), между члено­вете му бяха най-старият жи­тел на селото тогава, един кон­цлагерист от Белене, синът на убит без съд и присъда след 9.9.1944 г., авторът на книгата „История на Винище“, синът на комуниста Захари Стан­чев, чиито ръкопис е в осно­вата на книгата „Винище - фа­кти и предания за историята на селото и за живота на него­вите жители“, ръководители­те на организациите на БСП и БЗНС в селото - все хора с различни политически убеж­дения. (Виж сн. 3) Организи­рах и земляческа среща на ви­нищени, на която 40 души се подписаха за поставянето на такива паметни плочи...

Въпреки всичко това и въ­преки, че продължавахме да твърдим, че Кирил Маринов стои зад идеята и, че той ще финансира проекта, в продъл­жение на още няколко години нямаше напредък – община­та в Монтана не вземаше ре­шение по въпроса... Аз вече от­давна бях разбрал, че няма да е лесно. А дори и Милан Дренчев като че ли не вярваше, че е осъ­ществимо. Когато го открих в една болница, изоставен от при­ятели и съмишленици в поч­ти безпомощно състояние, той се подписа под заявлението на Инициативния комитет и каза: „Ти наистина ли смяташ че това е възможно?“. Каза го, но не чакаше отговор. По-ско­ро беше убеден, че няма как да стане. И въпреки това положи подписа си...

Годините минаваха, срещах се и с кмета на Монтана Златко Живков, и с кмета на Винище, но резултат нямаше. Предстое­ше да се осъществи поредното дарение на Кирил Маринов – построяването на помощното футболно игрище към стади­она в Монтана. Предложих на Маринов да постави „ребром“ въпроса пред кмета на Монта­на като монтирането на памет­ните плочи бъде условие за реа­лизирането на дарението за иг­рището. Този път тактиката ни сработи (защо ли се сещам за поговорката „интересът кла­ти феса“): общинският съвет най-сетне взе необходимото, според закона решение, и иде­ята за мемориал „Жертвите на Винище“ стана реалност на 10 април 2012 г., макар и 6 години по-късно, след като я бяхме об­съдили за първи път с Маринов.

Авторът на публикацията в „24 часа“ „Как монумент на септемврийци стана паметник на помирението“, явно не е за­познат с тези подробности, но при добро желание от негова страна е могъл да научи по- важните от тях. Достатъчно е дори да ръзгърне биографич­ната книга на Кирил Маринов „Моят живот“ и книгата „Ви­нище – факти и предания за ис­торията на селото и за живота на неговите жители“.

Защо разказвам всичко това и то едва сега? Публика­цията е само повод. Причината е, както се твърди и нейният ав­тор, че все още „политическите партии не са припознали мону­мента, не са дорасли да дойдат и да се поклонят едновремен­но пред паметта и на свои, и на чужди“. Наистина, и на мен не ми е известно след поставя­нето на плочите някоя инсти­туция или партия да е подне­сла цветя там. Причината е и в това, че „моята“ партия БСП, макар отдавна формално да не съм неин член (до проме­ните бях член на комунистиче­ската партия), като че ли само на думи е за такова помире­ние. А ако греша, то поне не виждам да се прави нещо, за да стане това реалност. Пре­ди една година изпратих пис­мо до Висшия съвет на БСП, в което ги запознах със същест­вуването на такъв паметник в България (бях сигурен, че там не знаят за него) и помолих за техния коментар, за тяхната позиция. Не получих никакъв отговор и след второто пис­мо, с което преди няколко ме­сеца отново напомних, че чакам отговор. Всъщност, още тога­ва, когато общинската управа в Монтана все още мълчали­во отказваше да вземе реше­ние, се срещнах и с председа­теля на общинския съвет, кой­то беше от БСП. Но и той не ми оказа (или не успя да окаже) съ­действие.

Кога ли ще се облагоро­дят българските политически нрави? Май все още не сме го­тови за помирение, макар че такива случаи в историята на други държави има.

В брошурата за този мемо­риален комплекс, издадена от Историческия музей в Монтана и Инициативния комитет може да се прочете следното послание към поколенията:

„На този камък са издълба­ни имената на наши предци. Те всички обичаха България. За­гиваха по бойните полета във войните за Родината си. Заги­ваха и в мирно време, заради по­литическите и идеологически­те си убеждения, а оцелелите заплатиха висока цена в лагери и затвори, в изселничество или емиграция.

Потомци, не позволявайте това да се случи отново! Не са ви нужни повече войни, беззако­ние и терор! Да тачим памет­та на предците си!“

Наистина ли е толкова трудно да направим това?

А що се отнася до публи­кацията дала повод за днеш­ните ми откровения, няма да се спирам на такива „подроб­ности“ като твърдението, че Кирил Маринов е бил общин­ски съветник в Франкфурт, макар че не е бил такъв, нито че плочите не са от мрамор, а от красив цветен гранит, че броят на жертвите изписани там не са 89 а 69, и т.н.

Чудя се също за какво точ­но и как се грижи кметът на селото (в публикацията пише, че мемориалът се стопанис­ва от него), след като плочи­те са си все на мястото, къде­то са поставени, а и буквите не са изтрити, просто защо­то всичко е направено, как­то е трябвало да се направи. Но със стопанисването може би имат връзка бурените и храс­талаците избуяли пред някои от плочите, които не позволя­ват да се доближиш до тях, а камо ли да прочетеш написа­ните имена. (Виж сн 4) А шест­те камъка положени някога по един за всеки от загинали­те антифашисти, и сега са там, но са разхвърляни един вър­ху друг като ненужни и може би е по-добре, че израсналата растителност ги е закрила. Да, трудно ми е да разбера „загри­жеността на кмета“ на село­то за мемориала, както и мо­тивите за идеята му да бъде включен в стоте национални обекта, като си спомням как ме ругаеше и назидаваше ня­кога по телефона: „Какъв е тоя инициативен комитет, който създаваш? Какви са тия жерт­ви на Винище? Няма да има ни­какви плочи, престани да обра­ботваш Кирил Маринов!...“. Е, бих могъл да му простя – в оня момент вероятно все още не е имал нареждане от шефове­те си. (Той е кмет и днес, назна­чаван или избиран вече някол­ко поредни мандата!) А пък ако днешното му поведение е знак, че помирението започва, напра­во ще се зарадвам.

Само защо ли ми се струва, че все още сме далеч от този мо­мент! А толкова национални за­дачи стоят пред държавата и об­ществото ни. Едва ли някога ще ги решим, ако продължаваме да сме разединени.