Нова Зора

Проф. Михаил Ростовцев е руски историк на древния свят, археолог, публицист, изкуст­вовед, университетски преподавател. Роден е на 29 октомври (10 ноември) 1870 г. в Жито­мир, Руската империя. Син е на действителния таен съветник Иван Якович Ростовцев, бивш учител по латински език и член на Държав­ния съвет на Руската империя. Завършва кла­сическа гимназия в Житомир, учи в Киевския университет, а по-късно се прехвърля в Санкт Петербургския университет, който завършва през 1892 г. Подготвя се за професор по исто­рия, класическа филология и археология.

През 1899 г. става частен доцент в Петер­бургския университет. През същата година за­щитава магистърска степен на тема „Систе­мата за изкупуване на Рим“. От 1902 г. е уни­верситетски професор в катедрата по Стара история и класическа филология, препода­ва в Александровския лицей, изучава антич­ната живопис в Босфорските крипти в Керч. През юни 1914 г. е избран за член-кореспон­дент на Пруската академия на науките. Член е на Петербургската академия на науки­те (1917) и член-кореспондент на Британска­та академия от същата година.

През 1920 г. емигрира в САЩ. В изгна­ние Михаил Ростовцев получава световно признание в Университетите на Уисконсин и Йейл (от 1925 г.). От 1928 до 1936 г. Ростовцев участва в написването на „Кеймбриджска исто­рия на древния свят“.

Проф. Михаил Ростовцев е известен като титан на античната история и е един от вели­ките представители на историческата наука на ХХ век.

Умира на 20 октомври 1952 г., на 81 години, в Ню Хейвън, щата Канектикът, САЩ.

През септември изд. „Из­ток-Запад“ ще пусне на паза­ра ново издание на книгата на проф. Михаил Ростовцев „За­лезът на Античната цивили­зация“. Първото преиздаване на книгата бе през есента на 2022 г. То бе само 200 бройки и го подарявах на мои приятели и познати. Към него си позво­лих да напиша предговор, кой­то трябва да излезе като послеслов в новото издание – изданието от 2023 г., за което добавих още няколко изречения.

Ето ги:

Книгата на Михаил Ростовцев „Залезът на Античната ци­вилизация“ е пред вас. Тя е посветена на причините за залеза на Гръко-Римската цивилизация.

Защо е актуална? Днес Западноевропейската цивилизация, цивилизацията, наследник на древния Рим, също е навлязла в своя залез. Упадъкът й е видим. Прочитането на книгата на проф. Ростовцев ще ви насочи към много аналогии. Но има и ня­кои разлики. Ще посоча три, които смятам за съществени.

1. Римската империя е била ограничена, имала е граници. За­падноевропейската цивилизация е глобална.

2. В древността човекът е бил необходим. Днес голяма част от хората са излишни.

3. Западноевропейската цивилизация е наследник на Гръко- Римската, на Античната цивилизация. Тя е стъпила на Христи­янската религия. Днес доминиращата религия може да се изрази в „препоръката“: „Живей всеки ден като за последно!“

Въпроси.

Ще има ли наследник Западноевропейската цивилизация?

Каква ще е съдбата на земляните?

Има ли креативна посока?

Помислете!

Студията на именития руски учен М. И. Ростовцев, един от най-всестранните и най- дълбоки познавачи на класическата древ­ност, който сега е професор в Университетa в Madison (Wisconsin, Америка), е печатана в списанието „Русская Мысл”, Кн. VI—VII, VIII — XII,1922 г. Поради големия интерес, който тя представя и поради оригиналните мисли, изложени в нея, ние вярваме, че ще бъде по­лезно да я дадем в преводна нашите читате­ли, толкоз повече, че върху тая тъй интересна проблема из историята на древността у нас нищо не е писано.

Приятен дълг ни е да изкажем благодар­ност на Г-на Проф. Ростовцева, който твър­де любезно позволи да преведем студията му, а също и на издателството „Ново Училище“, кое­то се нагърби с издаването на книжката тъкмо във време, когато търсенето на сериозното че­тиво у нас е много слабо.

София февр. 1924,

Гавр. И. Кацаров

ПРЕДГОВОР

Иван ЦЕНОВ

Няма епоха в исто­рията на човечест­вото, която би била по-интересна за из­дирвача на историческата еволюция и на т.нар. прогрес в историята на човечеството, отколкото епохата на Рим­ската империя. Бедна откъм крупни факти, почти не създа­ла личности от световно значе­ние, с изключение на най-ран­ния й период, тя въпреки това отдавна привлича внимание­то на най-видните историци и мислители. Всички еднакво биват поразявани от контра­ста. Епоха на древността, нео­бикновено богата с творчест­во, създала велики ценности една подир друга, като че ли непознаваща ни прекъсване, ни спиране в своето творчест­во, преживяла в първия век на съществуването на римската световна империя висок твор­чески подем, не по-малък от подема на Гърция в V и IV в. и от тоя на следалександро­вата епоха в III и II в., тя съ­вършено, като че ли неочаква­но отначало, престава да тво­ри, замира, замръзва, и после от III в. сл. Хр. почва бавно да се спуска надолу, връщай­ки се, по видимому, във всич­ки области на живота към все по-примитивни и по-прими­тивни условия, които, както изглеждало, окончателно и завинаги били изпратени в архивата.

Не е чудно, че това явле­ние, ясно вече за съвременни­ците му, е предизвиквало все по-голям и по-голям интерес. Един след друг най-видните умове са се опитвали да го оп­ишат и обяснят. От Гиббона до Ферреро са били предлагани безкрайно количество реше­ния на проблемата. Ни едно от тия решения не е могло да се задържи. Не искам да ги из­броявам. Те са повече или по- малко известни на всинца. Но ще изтъкна това, че в по­вечето от тях се крие основна грешка. Изследвачът описва един от симптомите на раз­виващия се упадък, един от процесите, свидетелствуващи за израждането на творческа­та сила в тая или оная област, и обявява тоя симптом за при­чина, главна причина на зале­за на античната цивилизация. Това е едната група. Другата като че ли отива по-дълбоко, но и тя също се спира на по­върхността. Така Зеек е раз­вил теорията си за „Ausrottung der Bestеn“, т.е. постепенното и систематично унищоже­ние, в социалните и полити­чески конвулсии на стария свят, на най-добрите и най- творчески сили, забравяйки че тая диагноза е правил­на само за Гърция и Италия и никак не обяснява, защо творческите сили не дошли от тия западни провинции на империята, които след ня­колко века построиха великата европейска култура, или от Из­ток, който още в по-близко бъ­деще преживял разкошен ре­несанс. Други говорят за „кон­таминация“ на творческите раси с елементи от по-низши раси чрез робството. Източната и варварската западна кръв за­менили творческата гръко-ла­тинска раса с друга, смесена, неспособна за култура. Но и те забравят, че същите тия из­точни раси на времето си съз­дали най-велики култури, без които културата на гръко- римския свят би била немис­лима. Пита се, защо кръвта на тия раси непременно трябва­ло да убие творческия фер­мент на гръко-латинската раса, а не да го съживи?

Още по-малко задоволител­но е, да се изтъква поглъщане­то на културната раса на гръ­ко-италийците от западни­те варвари, варваризацията на римската империя. Такова пог­лъщане на по-културни еле­менти и раси от по-малко кул­турни не веднъж се наблюда­ва в историята на древността. Върху сумерите в Месопотамия се наслоили семитите, след тях се явили и завладели Месопо­тамия каситите, и най-после господствуващи племена ста­нали полудивите асирийци от горното течение на Ефрат и халдеите от Арабийската пустиня; но въпреки това все­ки път след късовременно по­нижение на културното равни­ще настъпва нов висок подем на културното творчество. Още по-ярък пример ни представя историята на гръцкия свят. Ве­ликата егейска култура пре­живяла своя цикъл от скром­ни начала до бляскав подем на творчеството във II-то хи­лядогодие и до пропадането в края на това хилядогодие. При това пропадане дошли „варвари“ (същите, както гер­манците и славяните в епоха­та на римската империя, т. е. народи с по-примитивна кул­тура), гърците, и в течение на два века изковали основите на самата тая култура, която по- късно завоювала света. Също­то, mutatis mutandis, се слу­чило и в Италия. Защо в рим­ската империя тоя процес на наслоение докарал необикно­вено дълъг и болезнен процес на разложение, а не нов по­дем на културата в най-близко бъдеще? Нека не се говори за политическия строй на рим­ската империя. При същия монархически строй Изток преживял един ренесанс след друг, един по-великолепен от другия. Защо тоя строй тряб­вало да убие културата в рим­ската империя? Не е ли по- право да се каже, че тоя строй бил израз на развиващия се културен процес, а не негова причина?

Античният свят преживял много културни приливи и отливи, които приемали раз­лична форма спроти местата и епохите. Подем и израждане са свойствени не само за епохата на съществуването на светов­ната римска държава. Причи­ните на тоя подем и изражда­не принадлежат към тия тай­ни на историческия процес, чиято завеса не е могъл да по­вдигне до сега нито един ис­торически издирвач. Всичко, що можем да направим, то е, в най-добрия случай, да опишем процеса на развитието както като напредване, тъй и като обратно движение, да свър­жем ведно редицата успоредни явления и да изясним истори­ческата връзка, и най-близки­те причини на всяко от тях. За тая цел историята на Римската империя ни дава изобилно, изключително изобилно гра­диво. Не е така със същите яв­ления на Изток, дето ние стоим пред голия факт, понижението на творческите културни сили; в гръко-римската област ние можем да го проследим стъп­ка по стъпка почти във всички области на живота. При това не бива да се забравя, че не може да се говори за пълно прекъс­ване на творчеството и за смърт на творческия дух и сили нито за една епоха на кул­турен отлив и още по-малко за епохата на римската империя. Такава диагноза би била в ос­новата си неправилна. Твор­ческите сили продължават да действуват, но не в тия обла­сти, които създават културния живот, както го разбираме ние. Tе се отдръпват от областта на държавата, науката, техника­та, подобрението условията на материалното съществу­ване, но няма нито една епо­ха, в която творческият дух да изсъхне в областта на ре­лигията и изкуството. И ха­рактерно е, че епохите на най- големия подем в областта на религиозното творчество поч­ти никога не съвпадат с епохи­те на най-плодотворна работа в останалите области на култу­рата. По-скоро може да се каже, че религиозното творчество или предхожда, или върви след най-високия подем на твор­чеството в другите области. Из­куството живее свой, като че ли автономен живот и няма такава епоха, в която круп­ните творци да не отразяват в изкуството духа и стреме­жите на епохата. Формите на това отражение се менуват, но живата душа в изкуството никога не умира.

От това гледище, аз си поз­волявам да предложа на внима­нието на читателя кратък очерк на това, как е вървял процесът на отлива в епохата на ранна­та римска империя и в първи­те десетилетия на късната рим­ска империя, с особено внима­ние към първите три века на но­вата ера, когато преломът бавно назрявал. Тая епоха винаги ме е интересувала, много съм ми­слил върху нея и не малко съм писал за нея. Тя никак не е по-интересна и по-важна от­колкото следващите епохи, като се почне от IV в, сл. Хр., но това време ми е по-малко познато, а аз се боя да обоб­щавам там, дето в ръцете ми няма пълен и напълно лично от мене изследван материал.

ПСИХОЛОГИЧЕСКОТО ПРЕРАЖДАНЕ

Животът в държавата и за държавата си отишъл сега и от западната половина на циви­лизования свят, както си оти­шъл по-рано и от източната. Да се повърне той назад, било без­надеждна мечта. Дори и члено­вете на сенаторското съсло­вие бързо съзнали това. Ог­ромния обем на римската им­перия, която обхванала целия цивилизуван свят, не възбуж­дал горещи чувства у хората, както своята държава-град, а само чувство на уважение, сме­сено у едни със страх, у други с гордост. Да се работи за импе­рията — могло да бъде данък на чувството за дълг, но най- често това било занаят, кой­то осигурявал живота, но ни­как не и радостна жертва. Ма­шината работила като машина, и човек чувствувал себе си или като винт на тая машина, или като обект на нейната работа. Някой движел главния лост на тая машина, и тоя някой бил извън контрол и извън преде­лите на въздействие. Импера­торите се сменявали, тежкия ход на машината си оставал същия. Мощния облик на дър­жавния Рим ставал все повече безличен и все повече безраз­личен, като някаква сила от по- висок разред, чиято работа не могла нито да се поправи, нито да се измени. Но тая сила била необходимост, да се води с нея борба било не само безполез­но, но и грешно. Тя смазвала за миг своите противници и продължавала да работи, как­то по-рано. Понятието гражда­нин, с което се сживял стария гръко-римски свят, изчезнало за винаги, останал човекът и човечеството.

...

Има ли в тоя хаоси в това напрежение на религиозно­то чувство елемент не само на разложение, но и на твор­чество? Струва ми се, че има. Достатъчно е известно, как из редицата на съществуващите църкви, които живели редом с държавата, постепенно се отде­ля една, която расла и закреп­вала в борба с държавата, борба не активна, а пасивна, борба не за власт, а за рели­гиозен идеал. Тука не е място да се говори за причините и за етапите на тая борба, не е мяс­то да се говори и за причините на неудържимия ръст на тая църква. За нас е важен един безсъмнен факт. В хаоса и без­надеждността на I I I в. израс­нала като мощна скала, орга­низацията на християнската църква, равнодушна към дър­жавата, враждебна към култу­рата на стария свят, която пре­местила центъра на тежестта на живота вътре в човека, коя­то отваряла безкрайни перс­пективи зад гроба и съединя­вала своите последователи в мощен идеен съюз, готов да приеме в лоното си и силните и слабите,и добродетелните и порочните, и образовани­те и невежите, и жените и мъ­жете. Християнската църк­ва е велико творение на духа и волята, които се отвърнали от старите пътища и указали властно на нови. Като се съе­динила с държавата, църквата, не без щета за себе си, поддър­жала остарелия неин органи­зъм. Но като приела държава­та, тя не приела старите пъти­ща на творчество и започнала постепенно да отваря вратите за нови. Как да се прецени ра­ботата на християнството и християнската църква, която тъй ярко отразила в себе си изменилата се коренно пси­хика на античния свят? Може ли да се говори, че и тя е про­дукт и симптом на отслабва­нето на човешките творчески сили? Не виждам никакви ос­нования за подобно твърдение. Всичко творческо, което оста­нало в античния свят, се обеди­нило като в фокус в творчест­вото на християнството. Пре­ценката на това творчество не влиза в пределите на поставе­ната от мене задача.

Далеч съм от мисълта, че в моите редове съм сполучил да изясня въпроса за причините на залеза на древността. Оба­че уверен съм в едно. Напразно ще дирим тия причини в ико­номическото развитие на ан­тичния свят. Изменението на формите на икономическия бит, възвръщането към първо­битни форми на стопанството е само един от многото симпто­ми. Всички тия симптоми се обгръщат от един общ, който може би е не само симптом, не само резултатна още по- дълбоки, недостъпни на на­шето издирване, процеси, но именно тая основа, която при­чинила постепенната промя­на на всички форми на антич­ния живот. Аз имам предвид психологическото преражда­не на всичките обществени слоеве; само по-дълбокото из­дирване на това прераждане е в състояние да пролее нова светлина върху развитието на античността в периода на нейния „залез“.