В гранични времена инстинктът често ни връща смътната тревога на първия човек, който е погледнал към луната и е почувствал неясната, но твърде болезнена тръпка към недостижимото. Лично аз искам да се докосна до обобщената тема за Човека, без да бъде делен на голям, малък, среден, още повече на възраст и цвят. От няколко години насам се опитвам да направя обобщена картина на живота във въртопа на промените. Мъчи ме въпросът дали животът тече, или стои на едно място, а ние преминаваме през него. Идеалното движение било кръгово, твърдят мъдреците. На мен ми се иска да погледнем извън кръга, дори с риск да нараним хармонията на идеалното. Поводът да си припомня тези мои размисли е най-новата книга на Орлин Загоров „Човекът между разума и безумието“1
Човекът е многопланов, многостранен и изключително сложен феномен на живота. Още древните мислители се опитвали да проникнат в същността на това явление, създавайки различни концепции за човека, а към неговото разбиране са подхождали от различни гледни точки.
Има много основания да се твърди, че човекът е продукт на природата, планетарно-космическо същество; той е резултат от еволюцията на всичко живо. Въздействие върху неговото психофизическо състояние оказват енергията на Космоса, електромагнитните вълни, радиацията и други. Обществото може да съществува само в рамките на природата.
1 Загоров, О. Човекът между разума и безумието. С., 2023 г.
От това следва, че хармонията с природата е необходимо условие на човешкия живот. В същото време човекът зависи и от социалните отношения. Самият той е техен продукт и същевременно техен създател. Същността на човека е съвкупност от неговите социални качества, обусловени от конкретната историческа ситуация. Всичко е амбивалентно…
Като феномен човекът е богата същност, той е биопсихосоциално същество. В този контекст същността му би трябвало да се разглежда във взаимодействие с битието. Човекът като представител на Homo sapiensa, генетично свързан с други форми на живот, е надарен с разум, размисъл, реч и способност да създава оръдия на труда. Той е уникално същество: отворено към света; неповторимо, духовно незавършено; универсално: морфологично способно на всякакъв вид дейност; холистично: интегрира физическото, умственото и духовното начало.
Човекът е жива система.
Въпросът защо човекът живее на Земята е интересувал много мислители по целия път на развитие на философията. В различни времена различни философи са отговаряли на този въпрос по различни начини. В различните философски системи в понятието се влага различен, често диаметрално противоположен смисъл. Именно това дава основание на философа да разгледа човека не само от гледна точка на разума като негово фундаментално превъзходство, а в контекста на смисъла на неговото съществуване и неговата способност да се ръководи от законите на познанието, превърнато в съвест на разума. Така той стига до парадокса на Homo sapiens, който живее в условията на съвременните обстоятелства, които го поставят между разума и безумието.
С огромно закъснение от хиляди години човекът осъзнава парадоксалната истина, че след толкова продължителна еволюция и при наличието на повече от 2000 обособени области на познанието, днес техният творец – човекът, продължава да знае най-малко за себе си. За този парадокс говори Мартин Хайдегер: “Нито една епоха не е знаела толкова малко за това, което представлява човекът, както сегашната. Но в нито една епоха човекът не е бил такъв проблем, както в нашата”.
Това сякаш потвърждава древната индийска легенда, че някога, когато хората са били богове, те така злоупотребили със своята божественост, че господарят им Брахма решил да им я отнеме като я скрие някъде, където хората никога няма да я открият. Събрал Брахма съветниците си и им съобщил за своето решение. Оставало да се определи това недостъпно за човека място, където той никога няма да стъпи. Предложили човешката божественост да се зарови дълбоко в недрата на Земята. Брахма възразил, като отбелязал, че човекът ще прокопае Земята и ще я намери. Обмислили да търсят това място на дъното на океана. Брахма пак възразил и предложил най-потайното място, където човек никога няма да се сети да я потърси – в него самия. И от тогава човекът обикалял света, изследвал го, катерел се по планинските върхове, спускал се в дълбините на океаните, за да открие и възвърне онова, което се крие единствено в него самия.
Предмет на изследване в новата книга на проф. Орлин Загоров „Човекът между разума и безумието“ е именно човекът. За мен това не е изненада. Тази тема отдавна вълнува човека и философа Орлин Загоров. През 2002 година той издаде чудесната монография „Към философията на човека“2. В нея задълбочено разглежда космическата концепция за човека и човешката концепция за космоса и стига до заключението, че еволюцията на философското понятие за човека се подчинява на закономерностите на прогреса в различните му измерения като резултат от усложняването на обществената практика и задълбочаването на човешкото познание. В зависимост от спецификата на главните исторически епохи се променят и представите за човека.
И в най-новата си книга Орлин Загоров поставя въпроси с фундаментална значимост, като ще можем ли да оцелеем и как е възможно това да се постигне, ако не се разбере, че човекът е съществото, способно да възприема и преживява света едновременно като факт, истина, ценност,
2 Загоров, О. Към философията на човека. С., 2002 г.
творчество и идеал. Отговорите О. Загоров намира чрез удивителния си синоптичен поглед върху битието и пристрастието му към екзистенциалните проблеми на епохата, с умението си да обхване цялостната картина, вниквайки в нейните отделни детайли. За О. Загоров откривателството и изобретателността са най-характерните знаци на творчеството. За него това е постоянно състояние на духа, начин на съществуване и самоутвърждаване; мисловна, практическа и социално значима съзнателна дейност, преобразуваща наличната реалност и формираща нова, несъществуваща преди нея, с помощта на определени методи и средства за това субективно преобразуване; оригинална и уникална, неповторима по характер дейност, обоснована от определена индивидуална личностна нагласа.
Никога не съм преразказвал съответна книга глава по глава. Няма да го направя и сега; само ще спомена някои глави и подглави в „Човекът между разума и безумието“, които говорят сами за себе си: Десапиенизацията – най-тежкото поражение на духа; Поквареният дух и неговите болести; Тайните на човешката еволюция; Когато безумието започва да властва над разума; Жива е оптимистичната визия за живота и т. н.
Орлин Загоров разтревожено се пита това ли е светът, в който бихме искали да живеем и който бихме желали да завещаем на идните поколения. Той е роден философ. А във философията въпросите са по-важни от отговорите.
Орлин Загоров умее да задава въпроси.
Проф. Мюмюн ТАХИРОВ
