През втората половина на IХ век България бе онази страна в Европа, където Кирило-Методиевото дело можеше да има най-благодатна почва за развитието си. Не само поради приобщаването си през 865 г. към формиращото се европейско семейство на християнските държави и народи, но и поради дълго продължилото тук търсене на подходяща писмена култура. Предкирилометодиевският период на писмовността е отразен в „Сказание за буквите“ на Черноризец Храбър (Х в.):
„Прочее, преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и тълкуваха с черти и резки. Когато се покръстиха, те бяха принудени да пишат склавянската реч с римски и гръцки букви – без устроение. И така беше много години.“
Чертите и резките – това са многобройните загадъчни знаци на прабългарското рунно писмо, които се откриват в един твърдеширок географски ареал: от Бесарабия до Халкидика и от Черно море до Панония. Публикуването на по-голямата част от тях от археоложката Л. Дончева е добра основа за разчитането им, за което не са достатъчни похвалните усилия на любители.
Гръцкият език и писменост навлизат в Българското ханство на Долния Дунав още в началото на съществуването му. За това свидетелства първият надпис към релефа на Мадарския конник от 705 г.
Повече от 100 са издадените от Васил Бешевлиев първобългарски надписи на гръцки език от периода VІІІ – началото на Х в. Употребата на гръцкото уникално писмо през дълъг период създава основата за възникване по-сетне в България на кирилицата, изместила твърде бързо от употреба глаголицата. Римските букви и тяхната употреба са регистрирани от три надписа на латински език, намерени в старобълргарските столици Плиска и Велики Преслав, свързани с пребиваването на папското духовенство през 866-870 г.
Като се добави наложената след идването на Кирило- Методиевите ученици в България употреба на глаголицата и кирилицата в славянския език, тук има удивяващо многообразие на използване на графични системи и писмености – факт, който не се наблюдава тогава в нито една от държавите на Европа.
Смъртта на св. Методий във Велехрад през 885 г., белязала трагичния край на Великоморавската мисия на славянската писменост и книжнина и същевременно началото на Българската мисия. Нейното значение в културната история на славянството и Европа е с изключителна важност, защото тя бележи утвърждаването на нов, трети духовен европейски свят редом със съществуващите западнолатински и източновизантийски.
Дошлите в България през 886 г. Кирило-Методиеви ученици Климент, Наум, Ангеларий, Константин и др. получили блестящи условия за разгръщане на проповедническа, просветителска и книжовна дейност от страна на нейния владетел княз Борис І – Михаил (852-889; + 907), който се изявил в ролята си на спасител, покровител и вдъхновител на славянската писменост и книжнина. Това в най-голяма степен, успоредно с извършената християнизация на българите, определя изключителното му място в цялата ни история.
Продължаването на Кирило-Методиевото дело, превръщането на България в негаснещо огнище на християнска и славянска просвета и книжовност, в пръв духовен вожд на славянския свят разкриват държавническия гений на най-великия сред средновековните ни владетели. Чрез подвига, който в края на 9 – началото на 10 в. се твореше в българската земя, се разтваряха дверите на културната история за една нова творческа стихия – славянството.
Значимостта на средновековна България като „държава на духа“(според акад. Д. Лихачов) особено релефно и в християнски дух е подчертана в старобългарската творба от началото на ХІІІ в. „Разумник – указ“: „Знайте и това! На света има трима царе, както е и Света троица на небето... Първото царство е Гръцкото. Второто царство е Българското. Третото царство е Алеманското. С Гръцкото царство е Отец. С Алемантското е Синът. С Българското царпствно е Светия дух...“
