Нова Зора

Против фашизма

Една необходима констатация в борбата срещу варварството

Слово на Бертолт Брехт пред първия Международен

писателски конгрес в защита на културата – юни, 1935 г.

Другари, ще ми се, без да казвам нещо особено ново, да споделя някои мисли за борбата срещу онези сили, които днес се гот­вят да удавят в кръв и мръсо­тия културата на Запада или остатъците на една култура, който ни е завещал един век на експлоатация. Бих искал да насоча вниманието ви само върху една-единствена точка, по която според мен трябва да цари яснота, ако искаме да се борим срещу тези сили резул­татно и преди всичко до самия им край.

Писателите, които изпит­ват ужасите на фашизма – на собствените си глави или на главите на другите – и са по­тресени от това, далеч още не са в състояние да се борят сре­щу тези ужаси, въоръжени с този си опит и с тази си потре­сеност. Може мнозина да вяр­ват, че описанието на тези ужа­си е достатъчно, особено когато големият литературен талант и неподправеният гняв пра­вят описанието убедително. По­добни описания действително са много важни. Тук се вършат ужаси. Това не трябва да ста­ва. Тук бият хора. Това не бива да става. Каква полза тогава от дълги разисквания? Просто скачаш и възпираш ръката на душевадеца. Не, другари, има нужда от разисквания.

Може и да скочиш, това не е особено трудно. После оба­че следва отпорът, а той вече е нещо по-трудничко. Гневът е налице, противникът е назо­ван; как обаче да го повалиш? Писателят може да каже: „Моя­та задача се състои в това, да посоча неправдата” – и да ос­тави читателя да се оправя сам по-нататък. В такъв случай оба­че писателят ще научи от прак­тиката нещо странно. Той ще види, че гняв и състрадание са количествени понятия, нещо, което съществува в едно или друго количество и може да се изчерпи. А което е най-лошо­то: колкото повече нужда има от него, толкова по-бързо се из­черпва. Другари ми казаха: кога­то за първи път докладвахме, че колят нашите приятели, проз­вуча вик на ужас и помощта бе голяма. Изкланите тогава бяха сто души. Но когато из­клаха хиляда и още не се виж­даше краят на клането – на­всякъде се възцари мълчание, а и помощта вече бе много, много по-малка. Така е: „Кога­то престъпленията зачестят, те стават невидими. Бият ли някого и ти си зрител – загуб­ваш съзнание. Това е напълно естествено. Когато злодеяние­то започне да идва така, как­то идва дъждът, никой вече не вика – стига!”

Така, значи, стоят нещата. Може ли да се сложи край на всичко това? Има ли средства, които да попречат на човек да отвръща очи от ужасите? И защо се отвръща?

Той се отвръща, защото не вижда възможност да се на­меси. Човек не се спира на не­чия болка, ако не може да по­могне. Можеш да възпреш удара, ако знаеш кога ще пос­ледва, къде ще последва и защо, с каква цел. И ако мо­жеш да възпреш удара, ако съ­ществува макар и най-малка­та възможност да сториш това, тогава можеш да проявиш съ­чувствие към жертвата. Мо­жеш да го проявиш и без та­кава възможност, но не про­дължително време, поне не толкова дълго, колкото про­дължават да се сипят удари­те върху, жертвата. Значи: защо се сипят ударите? Защо хвърлят културата през борда като ненужен баласт, а заед­но с нея и отломките, които са ни останали? Защо животът на милиони хора, на повечето хора, така обеднява и оголя­ва, защо бива унищожаван – наполовина или без остатък?

Някои от нас дават отго­вор на този въпрос. Те отгова­рят: от жестокост. Те мислят, че са свидетели са на някакъв изблик сред голяма и все по- голяма част от хората, който буди страх, свидетели на ня­какъв ужасен процес, който може би, дай боже, също така внезапно ще стихне, някак­во необуздано изригване на дълго потискана или дреме­ща варварщина от рода на инстинктите.

Тези, които отговарят така, естествено сами чувстват, че подобен отговор няма да ни изведе далеч. А и сами чувст­ват, че жестокостта не бива да се уподобява на природна стихия, на непобедима сила от преизподнята.

Говорят, значи, за занема­реното възпитание на човеш­кия род. Нещо там било про­пуснато да бъде свършено или в бързината не успели да го свършат както трябва. Сега сме длъжни да наваксваме. Трябва да противопоставим добротата на жестокостта. Трябва да извадим на бял свят големите приказки, заклинани­ята, които веднъж вече помог­наха, непреходните понятия: свободолюбие, доблест, пра­вда – тяхното въздействие поне е документирано исто­рически. И те изричат велики­те заклинания. А какво става? На всеки намек, че е жесток, фашизмът отвръща с фана­тична възхвала на жестокост­та. Обвинен, че е фанатичен, отговаря с възхвала на фана­тизма. Обвинен, че накърня­ва разума, в най-добро разпо­ложение на духа се залавя да съди разума.

Впрочем: фашизмът също е на мнение, че възпитание­то било занемарено. Той из­вънредно много разчита на въздействието върху мозъци­те и на закаляването на сърца­та. Към жестокостите на свои­те инквизиторски подземия той прибавя жестокостите на своите училища, вестни­ци, театри. Той възпитава ця­лата нация и я възпитава це­лодневно. На повечето хора не може много да предложи, сле­дователно се налага много да ги възпитава. Не дава храна, затова се налага да възпитава в дух на самоовладяване. Не може да въведе ред в производ­ството и се нуждае от войни, за­това е принуден да възпитава у хората физическа смелост. Нуждае се от жертви, значи трябва да възпитава всички в дух на жертвоготовност. Това също са идеали, изисквания към човека; някои от тях дори са светли идеали, високи изи­сквания.

Ние, естествено, знаем за какво служат тези идеали, кой възпитава и кому трябва да донесе изгода това възпи­тание – във всеки случай не на възпитаваните. Какво може да се каже за нашите идеали? И онези от нас, които виждат корена на злото в жестокост­та, във варварщината, гово­рят, както вече видяхме, само за възпитание, само за наме­са в сферата на духа – но за никакво друго вмешателство. Говорят за възпитание в дух на доброта. Но добротата няма да дойде от изискването за до­брота, за доброта при всички обстоятелства, дори при най- лошите, тъй както и жесто­костта не може да дойде от са­мата жестокост.

Аз лично не вярвам в жес­токостта заради самата жесто­кост. Трябва да защитим чове­чеството срещу обвинението, че то би било жестоко, дори ако жестокостта не беше такъв изгоден гешефт. Моят прия­тел Фойхтвангер споделя един остроумен каламбур, кога­то казва: „Обществената полза стои по-високо от личната изгода”. Но той не е прав. Жес­токостта не произтича от жес­токостта, а от гешефтите, кои­то без жестокост просто вече не могат да се вършат.

В онази малка страна, от коя­то идвам, не царуват будещи страх порядки, както в много други страни; но всяка седми­ца биват унищожавани пет хи­ляди глави най-качествен кла­ничен добитък. Това е лоша работа, но не е някакъв изблик на внезапна кръвожадност. Де да беше така – положението щеше да бъде далеч не толкова лошо. Унищожаването на кла­ничен добитък и опустошава­нето на културата не се коре­нят във варварски инстинкти. И в двата случая бива унищо­жена една част от блага, създа­дени не без усилия, защото се е превърнала в бреме. При нали­чието на глада, който господ­ства и в петте континента на света, подобни мерки наисти­на са равни на престъпление, но те нямат нищо общо с нео­бузданата прищявка; ей богу! – нямат. Днес в повечето стра­ни на света сме свидетели на об­ществени порядки, при кои­то престъпления от всякакъв вид щедро се възнаграждават, а за добродетелите се плаща скъпо. „Добрият човек е безпо­мощен, а безпомощния го преби­ват със сопи, с жестокост оба­че можеш да се сдобиеш с всичко. Мерзостта се кани да преживее поне още десет хиляди години. За разлика от нея добротата има нужда от лична охрана, но не може да намери такава.”

Само да не ни хрумне прос­то да я поискаме от хората! Нали и ние не желаем да изис­кваме невъзможното! Да не до­пуснем да ни укоряват, че и ние се обръщаме към хората само с призиви да дадат от себе си нещо свръхчовешко, а имен­но: въоръжени с висши добро­детели да понасят ужасни по­рядки, които наистина могат, но не бива да бъдат промене­ни! Да не говорим само за кул­турата!

Да имаме милост към кул­турата, но да се смилим преди всичко над човека! Култура­та ще бъде спасена, ако бъдат спасени хората. Да не допуснем да се поддадем на твърдението, че хората съществуват заради културата, а не културата – за­ради хората! Това твърде много би напомняло обичайната прак­тика на пазарите, където хората съществуват заради кланич­ния добитък, а не кланичният добитък заради хората!

Другари, нека помислим къде се крият корените на зло­то! Едно велико учение, кое­то завладява все по-големи чо­вешки маси на нашата планета, учи, че коренът на всяко зло се крие в нашите имущест­вени отношения. Това уче­ние, просто като всяко велико учение, е завладяло онези чо­вешки маси, които най-мно­го страдат от съществуващи­те имуществени отношения и от варварските методи, с кои­то тези имуществени отноше­ния бишват бранени. В една страна, която обхваща една шеста част от земната по­върхност, в която угнетените и безимотните са взели власт­та в ръцете си, това учение се превръща в живо дело. Там вече не похабяват храни и не опустошават културата.

Мнозина от нас, писатели­те, които научават за ужасите на фашизма и са поразени от тях, още не са проумели това учение, още не са открили ко­рените на жестокостта, коя­то ни хвърля в ужас. За тях все още съществува опасност­та – да гледат на жестокостите на фашизма като на ненужни жестокости. Те все още държат на съществуващите имущест­вени отношения, защото вяр­ват, че за тяхната защита не са необходими жестокостите на фашизма. Но за да се под­държат господстващите иму­ществени отношения, тези жестокости са необходими. В това отношение фашистите не лъжат, по този въпрос те казват истината. Онези наши прияте­ли, които като нас са ужасени от жестокостите на фашизма, но искат да поддържат същест­вуващите имуществени отно­шения, или са безразлични към продължаващото им гос­подство, не са в състояние да водят борбата срещу все по- нарастващата варварщина така смело и достатъчно про­дължително време, защото не сочат обществени порядки и не помагат да бъдат установе­ни други, при които варвар­щината би станала излишна.

Онези обаче, които по сле­дите на корените на злото са се натъкнали на въпросните имуществени отношения, са прониквали все по-дълбоко и по-дълбоко, през същинския пъкъл от лежащи все по-дъл­боко и по-дълбоко ужаси, за да достигнат там, където една мал­ка част от човечеството е закот­вила своето безмилостно гос­подство. Закотвила го е в она­зи собственост на отделния човек, която служи за експлоа­тацията на ближния, която тя брани със зъби и нокти, с цената на една култура, нежелаеща или негодна повече да бъде страж на тази собственост, с цената на всички закони на човешкото съжителство въобще, за които човечеството така дълго и отча­яни смело се е борило.

Другари, да поговорим за имуществените отношения!

Това държах да споделя във връзка с борбата срещу добиващата все по-голямо надмощие варварщина – за да бъде казано и тук, за да съм го казал и аз.