Нова Зора

В античната филосо­фия и при Сократ, и при Платон, свобода­та се разглежда като нещо, което е свързано със съдбата. При Аристотел те­мата за свободата се проявя­ва като освобождаване от по­литически деспотизъм, както и от злините на битието, кое­то е разбиране характерно за стоиците. В труда си ,,Никома­хова етика”, Аристотел посоч­ва, че свободата на избор със­тавлява съществен момент в нравственото поведение. Све­ти Юстин Философ отбеляз­ва, че ако няма свобода, няма и добродетел. Други автори считат, че проблема за човеш­ката свобода се припокрива с учението за свободата и воля­та [5]. При това свободата на­мира своето основание не във волята на човека, а в неговия дух. Тя е проява на съкровена­та дълбочина на душевната цялост на човека, на основно­то ядро на богоподобната чо­вешка личност. Поради това, поробеният от страсти човек се освобождава от тях чрез усили­ята не само на волята си, а на цялото си състояние.

От Аристотел до днес, про­блемът за свободата е ста­нал централен предмет във философско-етическите из­следвания. Това е основател­но, защото без свобода няма нравственост. Николай Харт­ман в труда си ,,Етика” [2] по­ставя метафизическия про­блем за свободата, като по­сочва, че това е най-трудно разрешимия проблем. За да може правилно да се разбере този въпрос е необходимо да се предотврати смесването на нравствената с правната (гражданската) свобода. При последната държавата чрез законодателството предоста­вя на гражданите определен простор за проява в грани­ците на забраненото. Поради това гражданската свобода се простира в рамките на позво­леното в гражданските закони, докато нравствената свобода се разпростира по-дълбоко и се отнася до способностите на човека да се самоопределя към изискванията на нрав­ствените ценности [3, 4].

Съществува и друг вид свобода.

Тя е свободата на дейст­вие, която се смесва със сво­бодата на волята. Тази сво­бода означава, че човек може да извърши това, което же­лае. Свободата на действие се осъществява там, където въз­никналото вече искано и взе­то решение не среща пречки за осъществяването си. Тази свобода не се отнася до самото искане и вземане на решение. Често свободата на действие е вид външна свобода, наречена още физическа. Подобно твър­дение е неприемливо, защото решенията на волята не мо­гат и не трябва да бъдат неза­висими от реалните възмож­ности. В смисъла на тези раз­съждения, Барух Спиноза и Ге­орг Хегел са дефинирали, че: ,,Свободата е осъзната необхо­димост” [5]. Това твърдение те отнасят само към външната свобода, а не за обобщението - свобода.

Нещо повече, Хегел опре­деля Френската революция като движение към свободата на човека. Тя представлява ут­върждаване на принципа на свободата на волята, противо­поставена на обстоятелствата в които съществуват хората и об­ществото. Теорията на Хегел за свободата има корените си в творчеството на автори като Рене Декарт, Жан Жак Русо и Емануел Кант. Той ги следва в това, че разграничава просто­то отсъствие на външна при­рода или намеса от рационал­ното мислене и избор – свобо­да, постижима за всеки човек. В едно наистина свободно обще­ство трябва да се признава, че нашите съграждани не са вън­шен фактор, ограничаващ сво­бодата ни. Чувството за само­контрол и разбира се взаимен контрол трябва да се издиг­не на такова ниво, че да не си пречим и тероризираме в рам­ките на работното място, фир­мата, корпорацията и разбира се семейството. Според Хегел единствено чрез социалното взаимодействие, действието и избора (конкурса в обществото) се превръщаме в истински ин­дивиди и човешки същества.

На фона на гениалните умо­заключения на Георг Хегел в този труд се твърди следното: ,,Общественото съзнание обос­новано на мисленето на наши­те лидери (религиозни, научни, политически и други), трябва да предхожда индивидуално­то мислене на индивида. Сле­дователно, общественото съз­нание (включително неговата памет – историята) са основ­ните носители на ценностите на обществото и държавата. Свободата (дефинираща апо­стериорното явление наречено – щастие) е една от тези цен­ности.”

Според Н. Хартман сво­бодата може да се дефинира като състояние на духа, при което човек е свободен от вся­какви ограничения и може да извършва всичко, което по­желае. В този ход на мисли свободата няма определена цел и се изразява в способнос­тта на човек да избира различ­ни начини на действие. Сле­дователно, колкото по-малко са препятствията пред дейст­вията на личността, толкова тя се чувства по-свободна. За­щото колкото повече действия може да извърши човек, тол­кова той е по-свободен. От така изложените разсъждения след­ва, че свободата се определя като непрекъснато увелича­ване на възможните пътища за действие чрез премахва­не на пречки. Това е ,,отрица­телната свобода”. Тази свобо­да е ,,от”, а не свобода ,,за” и е само формална, а не реална. Поради това трябва да е ясна, целта на свободата, защото целта е силата на свободата. Затова е така актуално или по- точно безкрайно впечатлява­що мотото на Дякон Игнатий (Васил Левски): ,,Свобода или смърт”!

Поради това проф. Иван Панчовски дава следната де­финиция: ,,Истинската, нрав­ствено-добрата свобода никога не се намира в противополож­ност с Божията воля, защото тя желае и търси доброто” [3, 4].

Достойнството на човека се дължи на това, че той е на­дарен със свобода и има въз­можност за самоопределение към Бога и нравствените цен­ности. Свободата е необходимо условие за осмислян и пълноце­нен живот. Човекът е свободен, защото е сътворен по Божи образ и подобие и притежа­ва богоподобна духовна при­рода. Само издигащият се над природата и идващ от Бога чо­вешки дух е свободен. Руският философ от началото на XX век Николай Бердяев казва: ,,Чо­вешкият образ се опира на по- висша природа, отколкото е са­мият той. Човешката свобода достига своя окончателен израз в по-висшата свобода, в свобода­та на Истината” [6].

Съществуването на

нравствената свобода

не отхвърля наличието на причинност в живота на хо­рата. Поради това свободата, де­финирана от преценката на чо­века: ,,Кое е правилно, кое не”?, притежава способността да за­дава определена насока на чо­вешкия живот. В смисъла на това е необходимо да се разгледа – религиозната (християнска в конкретния случай за България) свобода.

Християнската свобода е свързана с вярата на човека. Във връзка с тази свобода Биб­лията ни насочва към разми­съл относно думите на Иисус Христос: ,,И ще познаете исти­ната и истината ще Ви напра­ви свободни” [10]. Следователно християнската свобода е свър­зана с познаването на учение­то на Христос и с вярата в него като особен вид знание. Според св. Симеон Нови Богослов сво­бодата се състои в това, че Иис­ус Христос никога не принуж­дава нежелаещия човек да из­повядва неговото учение. Той иска последователите Му да следват доброволно и свобод­но неговото учение.

Човекът в християнската религия е богоподобен и бла­жен, понеже е удостоен със свободната воля, която е по­добие на Господ БОГ. В този смисъл без свобода не е въз­можна нито религията, нито нравствеността. Великият ин­квизитор от романа ,,Братя Ка­рамазови” на световно извест­ния руски писател Фьодор Дос­тоевски, враг на свободата и на Христос, говори с укор от­носно неговото учение: ,,Ти възжела свободната любов на човека, щото свободно да тръг­не той след Тебе, прилъстен и пленен от Тебе” [7]. На проти­воположната позиция е филосо­фа Николай Бердяев: ,,Бог-Лич­ност иска не човек, над когото Той да господства и който е длъ­жен да го прославя, а човек-лич­ност, който отговаря на него­вия призив и с когото е възмож­но общение и уважение” [6].

В смисълът на горните съж­дения авторът на този труд под­държа следната теза:

,,Свободата на мисленето и обществено полезен труд е не­обходимо условие за нравстве­ното съществуване на човека и неговото достойнство. Ако нещо на този свят се извършва по необходимост или по прину­да, то загубва нравствения си характер и ценности.”

Свобода и щастие

Християните са призвани да живеят в свобода и щастие (независимо от разновидности­те на религията и в мирно съ­трудничество с останалите ре­лигии на света). Човекът може (и трябва) да се отзове на този призив и да прегърне духа на собствената свобода (разно­видност на щастието според Хе­гел). Християнската свобода не е свобода на човека, който се на-мира под властта на гре­ха и под проклятието на зако­на.

СВОБОДАТА е Божи дар и състояние на духа. За да бъ­дещ щастлив човек, трябва да се освободиш от оковите на греха и да водиш обновен живот в името на истината. Не случайно Иисус Христос казва: ,,Ако Бог Ви освободи, ще бъдете наистина свободни и щастливи”.

Следователно християн­ската свобода и щастие се по­лучават чрез благодатно осво­бождаване, чрез което вярва­щия отново придобива като Божий подарък своята ,,повре­дена” първоначална свобода. Християнската свобода изди­га човека над заобикалящия го свят и го усъвършенства в нравствена личност.

Щастието придобива сми­съл на всички ценности (на­лични и бъдещи) и формира па­радигмата на нравствеността. В този смисъл човекът може да се осъществи само при наличие на свобода. Според християн­ското разбиране единствено в свободата човек намира своя­та екзистенция (щастието). Той търси и се стреми да бъде щастлив, чрез познаване и от­криване на истината (науката е вид относителна истина за све­та). Поради това, свободата, ис­тината и щастието са взаимно свързани.

Тъй като за истината е не­обходима свобода, както и за свободата - истина, то щасти­ето (реално – при контакт с хо­рата, или имагинерно – получе­но от социалните компютърни мрежи) е мултипликация от свобода и истина, дефинира­на от реалностите на семей­ството, обществото и закони­те на държавата, осигурява­щи личната и обществена си­гурност!

В резултат на извършеното мултидисциплинарно разсъж­дение авторът предлага следни­те изводи, като първия от тях е световно известен диалог меж­ду Дон Кихот и Санчо Панса от романа на Мигел де Сервантес ,,Дон Кихот”!

1. ,,Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съ­кровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето”!

2. Сигурността е състояние на духа, дефинирано от физи­ческата сигурност, икономиче­ската сигурност, доброто физи­ческо (телесно) състояние, за­щита на човешките права и ос­новни свободи определени от конституцията на държавата.

3. Щастието е мултиплика­ция от свобода и истина, де­финирана от реалностите на семейството, обществото и за­коните на държавата, осигуря­ващи личната и обществена без­опасност!