На 23.I. (4.II.) 1872 г. е роден Гоце Делчев, една от най-достойните, безспорни и обаятелни личности в българската история. 13 месеца след тази дата е обесен Апостола на свободата Васил Левски. Сякаш самата история се е погрижила за продължителя на неговото дело.
Гоце Делчев загива на 34 години – както и много негови другари и предходници. (Като си помисли човек, как вече 13-а година в страната ни хора, появили се кой знае откъде и как, се занимават с важните държавни и политически работи, мотат се, туткат се, лъжат безочливо, крадат без срам и свяст, слугуват и се оправдават с времето, обстоятелствата, хулят и ругаят народа си…!!!)
На Гоце Делчев принадлежат думите: „Не е малко да бъдем само човеци”. В онова сложно и жестоко време той е бил – въпреки всичко. И още: „Аз не воювам против османлиите като народ, аз воювам против османската тирания като господарствена система.”
Техническият модел в България не е от вчера и само външни сили имат желание и интерес да го прекрояват – както направиха на други места на Балканите. Аз поне не знам някой в Европа и в света да е формулирал така точно и кратко идеала на световното човешко устройство като Гоце Делчев. „Аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование на народите”. Огледайте се ослушайте се и вижте с кого и как се съревноваваме!
Родният град на Г. Делчев е Кукуш (дн. Килкис на територията на Република Гърция – б.р.) е населен от векове с българи. Това е първия български град с български владика. Родът Делчеви е стар, уважаван род.
Бащата Никола притежава ниви, лозя, 150-200 глави овце, дюкян. На младини е известен борец. Дори на старини (умира 1920 г.) е със запазена горда осанка, тежка походка и красива премяна. Възпитава децата си на труд и почитание, строг и справедлив. Майката, Султана, е известна красавица, работлива, с изключителна доброта и човещина. Георги (наричан от дете Гоце) е първородният син. Има още трима братя и пет сестри. (Освен Гоце в борбата загиват и двама от братята му).
Още от ученическите му години проличават възможностите на Гоце Делчев за самодисциплина и съсредоточаване. От голямо значение е и учението му (както и на много българчета от Македония) в известната Класическа българска гимназия в Солун. Както е от значение и съставът на учителите там. Тогава между учителите са и Константин Величков, Григор Пърличев. По традиция една част от учениците след това отиват да учат във Военното училище в София. Преди Делчев за Военното училище заминава например Борис Сарафов.
Гоце Делчев влиза в училището през 1891 г. Тогава влиза и Борис Дрангов. Малко след тях – Петър Дървингов, Софрони Стоянов, Йордан Венедиков и много други българчета от Македония. Без особени проявления, без особен блясък – такава му е натурата – Делчев изкарва първия курс на Военното училище от 3 години. Въпреки че не се сблъсква често с командирите си като Дрангов, не прави момчешки лудории като повечето юнкери, Гоце Делчев трудно се поддава на упорития натиск на военната дисциплина. Накрая на обучението юнкерите се оценяват по 12-балната система. В нея освен изпитните оценки в края, влизат и понятия като патриотизъм, чувство за дълг и чест, за саможертва за родината. Само че критериите зависят от усета и вижданията на оценителите. Гоце получава оценка 9,45 – добра, но по-ниска в сравнение с много от другарите му в ротата. Но така е и при Борис Дрангов – когато подреждат 100 души от випуска по баловата оценка, той е в края на списъка. Гоце Делчев го няма в този списък, защото е изключен заедно с още 5 души. Четирима от 6-те, между които и Делчев, имат право да се върнат в армията, като подадат молба. Той отказва. Историята, и тя прави по-късно своя списък, и в него влизат Гоце Делчев, Борис Дрангов, Петър Дървингов…
Странна намеса на съдбата е и връзката, и дружбата на Гоце с мюсюлманина Хюсеин Тефиков от неговия взвод (в училището има още един мюсюлманин – Исмаил Юруков). Гоце Делчев, състрадателен по природа, помага често на Хюсеин в учението и при полеви учения. Казват, че дори имало случай да стреля по мишената му, за да изкара той по-добра оценка. Тефиков бил слаб курсант и повтаря една година. (През 1903 г. Хюсеин Тефиков командва войсковата част, като обкръжава и убива Гоце Делчев. Бащата на Тефиков пък е свързан с убийството на В. Левски!). След изпитите Гоце Делчев е определен да служи в 22 Тракийски полк в Татар Пазарджик. Падането на Стамболов забавя производството на юнкерите. Създава се брожение, недоволство. Анонимни ругателни писма получават началникът на училището, военният министър Рачо Петров. Започва разследване. Намерени са книги в шкафчета на юнкери. Оказва се, че са внесени от Гоце Делчев. Така той бива изключен. (Още едно странно съвпадение – Васил Левски сваля расото си, за да се отдаде на народната работа по друг начин – и както пише поетът „девет години той скита се, без отдих, без сън, без покой”…). Гоце Делчев се отказва от военна служба след изключването и 9 години, до смъртта си, организира народа в армия, която да може да извоюва свободата си.
Есента на 1894 г. Гоце Делчев се среща с Даме Груев и веднага се сприятеляват и заработват заедно за народното дело. Христо Силянов пише: „Мъчно би могло да си представи човек по-щастливо съчетание на две уши, тъй сродни по благородство на своите пориви и различни по индивидуални качества… Единият (Гоце) смята хората изваяни по негов собствен духовен образ и вярва безкрайно в добрата им природа, другият вижда във всеки човек обект за наблюдение и въздействие…”.
Гоце Делчев става водач твърде млад – на 24 години. Като че ли предусеща недостига на време и работи с бързината на вятъра. За кратко минава надлъж и шир по села и паланки в Македония, а след това и в Тракия. Основава комитети, разговаря с много хора и ги привлича за целите на организацията, за свободата и революцията. Гоце Делчев вярва, че по природа човек е добър и хората откликват на искреността и доверието му, както на никой друг. Любовта и милосърдието са главното оръжие срещу човешките слабости и недъзи. Като никой друг той умее да изслушва и разбира хората. „Заприказва те пръв, докато ти го гледаш и му се любуваш. И пипа право в душата ти, на най-нежната струна”.
Всички, които са се срещали с него, са почувствали огромното му обаяние и авторитет. Дори враговете му знаят – той държи на думата си, никога няма да измами, няма да излъже.
Гоце е единствения, на когото дори страховитият и непреклонен Сандански никога не кърши хатъра. Само на него Яне има пълно доверие. Когато след месеци рискове и премеждия той и другарите му Чернопеев и К. Асенов (племенника на Хаджи Димитър, френски възпитаник, човек с невероятна, исполинска сила) вземат откупа за мис Стоун – 103 кг злато, го предават за организацията на Г. Делчев.
За морала на тези хора може да се съди и от факта, че не вземат и грош, въпреки че и поради дейността им родителите на Яне и семейството на Чернопеев – жена и 4 деца, мизерстват. Кръстю Асенов оставя на сестра си 3 хил. лв. да ги предаде на Гоце, а после иска 10 лв. от майка си за преки нужди. Гоце Делчев си познава хората и без да ги пита, праща по 5 лири на жената на Чернопеев и бащата на Яне. Последният не искал да ги приеме, че синът му ще се сърди! Така се привличат хора и се гради делото. Може би затова американския автор, А.Д. Смит вижда четниците така: „Тези македонски четници са отделна самостоятелна раса… Всички са млади, смели и интелигентни и са цветът на българския род… Те не знаят какво значи страх, за няколко часа се опитвах да обясня значението на тази дума на един от тях. Между тях съществува неписан закон – никой не трябва да обръща внимание на собствения си живот, когато е застрашен животът на другаря му. А какви великолепни бойци са!”
Михаил Герджиков, който е много близък с Гоце Делчев, казва, че е „съвестта на македонската революция” и твърди, че докато е бил жив Гоце, дисциплината в организацията е била по-добра, поддържана не толкова от строги правила, колкото от „моралното въздействие на човека, който бродеше из цяла Македония и Тракия и с личния си пример чертаеше какъв трябва да е нравственият облик на революционера”. Симеон Радев нарича Гоце Делчев „праведник с кама в пояса”.
„Г. Делчев не обичаше да говори дълго. Той никога не вземаше позата на оратор или заповедник, но словото му беше убедително, изпълнено с чувство на дълбока жал за бедните и голите, за сираците, вдовиците, старците. Той рисуваше картини пред слушателите си и ги трогваше до дъното на душата им.”
Гоце Делчев остава чужд на озлоблението, не търпи кавги и заяждания между съратници – дори когато Върховният комитет отваря втори фронт на ВМРО. Пейо Яворов, автор на едни от най-точните и правдиви неща за Гоце Делчев, пише: „…В интимен кръг той въздишаше: „Клета Македония… разправата с върховистите ни се налага, но тя би могла да бъде и по-малко отвратителна”.
Едва ли е случаен и фактът, че Делчев е един от малцината дейци, срещу когото не е стреляно от братска, българска ръка! Както и Левски, той има принцип: „Трябва да се надяваме само на себе си, само на своите гърди и мишци, само на своята воля и сила.” (Да сте видели в последните години, някой да не се е привел, навел, примолил на външни благодетели?)
Към края на 1902 г. натискът върху Вътрешната организация за въстание от страна на Върховния комитет в София се засилва. Княз Фердинанд играе свой пасианс. От ръководителите на вътрешната организация категорично против преждевременно въстание са Гоце Делчев и Гьорче Петров. След дълги спорове в Солун се взема решение за въстание, при отсъствие на повечето от ръководителите.
През януари 1903 г. Гоце Делчев напуска София на път за Македония. Отбива се вечерта в дома на Янка (Юстиниана) Каневчева, родом от Охрид. Там е и Михаил Герджиков – бъдещия съпруг на Янка. Тя дава на Гоце, ушито от нея знаме за четата му. В Самоков го чака Яворов и му дава посветени на него 4 стихотворения.
Яворов тръгва с Гоце за Македония. През март Делчев прави един от малкото сполучливи опити и взривява моста на р. Ангиста. Преди Великден се вижда с Даме Груев, който също гледа на предстоящото въстание с някакъв свой фатализъм и казва: „По-добре един край с ужаси, отколкото ужаси без край”.
На 15-18 април светлите и самоотвержени момчета от Солун правят своите атентати. От 10 души и гемеджии случайно оцеляват само двама. Те са търсили смъртта, но са искали да няма други човешки жертви. За съжаление това не се получава.
На 19 април Гоце стига с четата в с. Баница, Серско. На 20 тук са и четите на Георги Бродалията и Димитър Гущанов. Тук е и Димо Хаджидимов. Той споделя пред Яворов за последните часове от живота на Гоце Делчев.
На 20 вечерта Гоце сънувал, че куршум го удря в сърцето. Мислил си, че брат му Мицо е убит. На 21 април, рано сутринта, започва блокадата на селото. По ирония на съдбата аскерът е предвождан от същия Хюсеин Тефиков, на когото Гоце е помагал във Военното училище.
Гоце Делчев решава да рискува и да излезе извън селото – за да не пострадат селяните. Повежда 14 души. Накрая на селото попадат на войници. Гоце дава един изстрел срещу тях и ада е пронизан.
В боя загиват още 6 души, между тях и Гущантов. Хаджидиов разказва: „Петнадесет часа гледахме мъртвия Гоце, приведен, сякаш върху гроба на Македония и… ни се късаха сърцата.”
На другия ден срещат стария войвода, дядо Илия Кърчовалията. Пита ги за Гоце. Казват му. „Старият харамия оброни глава, едри сълзи потекоха из очите му и цял половин час плака неспирно като дете, без да продума…”
Скоро за смъртта на Гоце научава и Сандански. Хората, които му занасят лоша вест, споделят, че никога не са виждали челичения Яне Сандански в подобно състояние. След това избухва страховитият му гняв. Хванати и разпитани са предполагаеми предатели на четата, след което са убити край гроба на Гоце. Истината за предателството на четата на Делчев обаче е мътна и неясна и до днес.
На 20 юли (2 август) – Илинден, започва въстание.
На 5-6 август (19 нов стил – Преображение Господне) се вдига Одринска Тракия.
Срещу 300-хилядна турска войска се вдигат на смъртен бой 14-16 хиляди бойци. Някои като Силянов сочат и по-големи цифри. Боевете траят 2 месеца. Убити са 994 въстаника. От мирното население са убити и изклани 4 694 души. Озлочестени са 3 122 жени и девойки, отвлечени са 176!
Изгорени са 202 села.
Без дом остават 70 835 души!
В Княжество Българи идват 30 хиляди бежанци.
Общественото мнение в Европа е потресено. Същата Европа, която ревизира естествените етнографски и народностни граници на България.
Във в. „Дейли нюз” от 29 октомври 1903 г. Дж. Оксънфорд пише:
„Британио, ръцете ти са в кръв!
Оградите са в кръв, пътеките ска в кръв
И твоите ръце, Британио са в кръв!
Огнищата са в кръв, потоците кървят
и този дивен край е ткрвав, кървав ад –
Британио, ръцете ти са в кръв!”
А в пространството се носят думите на Гоце Делчмев: „Не е малко да бъдем само човеци!
