Нова Зора

Свободата е крайъгъл­ният проблем на иде­ологиите и социал­ните теории. За тях тя има различни значения и по тях можем да съдим за ха­рактера, същността им и от­ношението към човека и не­говата участ. А това означава и доколко те са истинни, съ­ответстващи на социалните и духовните потребности на обществата и отделната лич­ност, и дали помагат на чове­ка, давайки му нравствени, социални и политически иде­али, върху които да устройва своя живот.

Поради това никоя соци­ална и политическа наука не може да бъде „чиста“ и да слу­жи като кабинетно занимание на хора, призвани да мислят и пишат. Бедата на политизира­щите се политически науки е, че се отдават без да се съпро­тивляват, на властта и не­справедливата система и мно­го рядко на истината. Телесно привличат като „учени“ пропа­гандисти, агитатори и откри­то политически функционе­ри, но рядко умни, съвестни, отдадени на служение на ми­сълта и истината изследовате­ли и учени.

Има в тези среди и съвест­ни изследователи и мислители, които обикновено не осъзнават заблудата, в която или сами са се поставили, или са ги поста­вили. Те се подчиняват на уста­новените правила и служат със съзнанието, че това го изисква „науката“.

Но примамката на либе­ралната идеология е свобо­дата. Тя трябва да бъде така представена, формулирана и наложена, така че да обезсил­ва човека и обществото, за да попаднат изцяло в нейната не­видима власт и смисъл. Чрез свободата всъщност се пре­следва подчинение, потис­ничество, служение по чужда воля.

Това е целта на либерали­зма, който се е обозначил чрез свободата, но е оставил само името й на показ, а всичко ос­танало и изхвърлено, повече и дума не става за него. Важното е хората да търчат след това име и да си вярват, че отиват там, където ще бъдат свободни. А всъщност отиват на истинско заколение. Не, не преувеличавам и не използвам метафори. Това е самата истина.

Историята доказа, че тази свобода, която прокламира Френската буржоазна рево­люция и, която й бе завеща­на от философите на Просве­щението, е пропагандна теза, средство за борба срещу поли­тически противник, опит да се докаже, че новото време идва с възвишени цели и, че него­вата най-важна грижа е дос­тойнството и величието на чо­вешката личност. И нищо по­вече. При това не защото на чо­века не му е нужна свобода и че тя не го прави силен, за да въз­станови пълнотата на своята цялост, да му даде възможност да се развива и изявява пълно­ценно, а защото разбирането за свободата, която френски­те мислители дадоха, не е тази свобода, която е чак толкова нужна. При цялата си претен­ция за универсалност тази сво­бода е само политическа, пора­ди което се регулира от закони, правила и норми, които дър­жавата постановява и следи за тяхното спазване. Ако те не се спазват, налага санкции. В общи линии тя означава „непод­чинение“ и право да вършиш, каквото намериш за добре.

За най-висока степен на свободата по-късните либера­ли определиха т. нар. „свобода на словото“. Тя била дори май­ката на всички свободи.

Политическият характер на свободата, за която говорим, изключва нейната универсал­ност. Да не говорим, че тя е съв­сем утилитарна и се отнася до неща, които нямат нищо общо със святост, та дори и с истин­ност. Тази свобода се проти­вопоставя на правата и власт­та на аристокрацията и уж от­режда на всичките тогавашни социални съсловия достъп до властта и участие в обществе­ния живот. И нищо повече! За­щото е свобода на едно опре­делено време и тип общество, което не е вечно и се ръководи от едно от многото съсловия. То изразява определени интере­си. Затова и всичко у него от­говаря на ползата, интереса, практическата потребност и служение.

Тук се сблъсквам с разсъж­денията на Георги Фотев, про­фесор и доктор, демократ и либерал, в портал „Култура“, който не се мъчи да прикрие своите политически прист­растия и ненавистта си, за да изведе уж някакви всеобщи и неоспорими от други прист­растия съображения. За да бъде убедителен и обективен, си служи с понятие, което може да впечатли наивния и жадуващ обяснение на необясними­те неща като „страх от свобо­дата“. „Що за парадокс? - пита пропитият от загриженост за истината професор, - Сво­бодата е висша ценност и бла­го. Защо страх? Хората сами са изпитвали страх от свобода­та, която им се дава и са виж­дали страхове на близки, позна­ти и непознати. Големи социал­ни групи и дори цели общества се страхуват от свободата. Хо­рата и народите се опозоряват с мълчанието си по време за ясно и свободно публично изразяване, което е едно и също със свобо­дата на словото.“ И отговаря смело и напористо: „Свобода­та в многообразните си форми, в това число свободата на сло­вото, е неотделима от отговор­ността. Тук е проблемът! По­някога отговорността е много тежка и съдбоносна.“

Либерализмът обича да об­винява, че не го разбират, но най-вече че нямат смелост хо­рата да го следват, защото иде­ите му били високи. Ето, той великодушно дарява човека със свобода и дори със свобо­да на словото и очаква от него радост, щастие, велики поми­сли. А какво се получава: бедни­ят човечец се страхува от тази свобода и не смее да я консу­мира.

Уж Фотев е учен, търсещ истината, но бърза да си дойде на любимата дума и да заклей­ми комунизма и тоталитаризма, питайки се „колко са съсипани­те съдби за волнодумство в то­талитарно-комунистическата мракобесна система?“. Разбира се, че били безчет, защото сис­темата не позволявала никак­ва свобода, а още повече „сво­бода на словото“. Нали тя е то­талитарна и диктаторска систе­ма. Тази констатация доказва, че подходът му е целенасочен, а тезата, която ще изведе, е пред­поставена. Затова и пише стати­ята си, а не чрез размишления да достигне до истината и да я формулира точно и ясно. Но той едно си знае и едно си бае! Е, сега добавя още „руския неофа­шистки империализъм“, „циви­лизационно пропадаща Русия“, за да подсили гарнитурата любима на либералите „любов към демокрацията“ и „свобода на словото“.

Нека обаче уточним нещо много просто: „свобода на сло­вото“ и родените от нея други свободи, заченати от Просве­щението, а и от по-предиш­ни епохи, са човешки форму­лировки, поради което не мо­гат да бъдат нито съвършени, нито универсални, нито вечно значими и валидни. Те дори не могат да се изпълнят с необхо­димото съдържание, камо ли да се съблюдават и практикуват от тези, за които са предназначе­ни. Това не бива да убягва от на­уката, дори и на тази, която об­служва либералната идеология. Освен ако целта й не е нещо друго, различно и далечно от истината.

Бог, а не либерализмът е създал човека свободен да из­бира между доброто и злото, т. е. между Него и сатаната. И Той никога не е отнемал тази свобода, нито я е ограничавал по какъвто и да било начин. Но е обещал да въздаде за из­бора справедливост и според делата, думите и помислите.

Тази свобода е майката на всички свободи, а не просло­вутата и нищо не означаваща „свобода на словото“.

За либерала това изречение ще предизвика гняв. Но аз знам, че този гняв ще е фалшив. Пък и да е искрен, той не може да е оправдан и справедлив. Ко­гато човек мисли, той няма как да не види лъжата или поне илюзията в това празно сло­восъчетание. Когато човек е истински свободен, т. е., кога­то извършва избора си между доброто и злото, той не може да не е свободен в своето пуб­лично говорене и писане. Но той знае какво означава една такава свобода на изявата на мисъл, разум, вдъхновение. И нито ще се страхува, нито ще спекулира с нея. Защото ще споделя истина, а няма да хвърля на вятъра думи. Бор­ците за свобода на словото не уточняват какво тя означава, а пищят, че не им дават да се изявяват. Защото сами не знаят какво тя означава, но им е удоб­но средство за политически и пропагандни спекулации – особено срещу комунизма и Русия.

Истинската свобода, коя­то Бог е дал на човека, не се изчерпва със „свобода да изра­зявам мнението си“. Пък и не всяко говорене е изказване на мнение. Мнение може да има единствено знаещ и подгот­вен по определена тема чо­век. Другото е просто говоре­не и няма как да се превърне в спор, дискусия или дебат. За такава свобода е безсмисле­но да се пледира и претенди­ра, защото не е свобода. Това е претенция, която винаги ще е ограничавана, за да не се спеку­лира с права и възможности.

Но въпросната „свобода на словото“ е удобно средство за съпротива. Казваш, че тя ти е отнета и не е необходимо дори да привеждаш аргументи. Не ме публикуват, редактират ме, т. е. цензурират, и готово – вече си борец и мъченик за свобода. В политическите разпри дори и такава спекулация е допустима, но на науката не е позволено.

Нито е достойно.