Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

СПОМЕНИ ЗА БЪДЕЩЕТО

Е-поща Печат PDF

Моето поколение, отраснало  и  навлизало  в живота  след края на Втората световна война, представлява онези граждани на Република България, които живяхме в мир и участвахме  в изгрева и залеза на две исторически епохи – социализма, в който човек за човека бе брат и приятел и, неолибералния капитализъм,  където бандитите са "братя", а всички останали са взаимно изяждащи се конкуренти. Въпреки че всеки от нас има изначално и декларирано право на личен избор, няма българин, който да може да каже, че съзнателно и самостоятелно е избирал обществено-икономическата формация, в която би искал да изживее отпуснатите му земни години! Средата, в която  човек се ражда, безусловно, формира неговото  мислене и критериите му за оценка на материалния свят! Волята, която е изградил у себе си е факторът, определящ възможностите за реализация на жизнените му планове! Успешни или неуспешни, но във всички случаи, те  дават  резултат само след осъзнат  избор и по силата на проявена воля! И понеже ние, които по-голямата част от живота си прекарахме в спокойния, идейния, човеколюбивия и добре отнасящия се към мнозинството граждани  обществен строй, днес, оказали се в безкрайната и безумна надпревара на себеподобните си за власт, пари и удоволствия, натрапчиво усещаме, че изпаднахме от "новия" обществен  ред. Затова  и  в тишината на безсънните си нощи  упорито сравняваме епохите  и търсим вината за  случилото се в родителите ни, в учителите и началниците, във външните недоброжелатели, дори и във вътрешните интриганти. И  много рядко, в  самите себе си! Защото не сме получили правото да имаме право на изначален, определящ жизнения път на човека избор, не сме имали възможността да узнаем цялата истина, подвластни сме били на лъжата, с която са ни промивали мозъците с измислени доктрини,  които винаги са облагодетелствали малка група самоизбрали се да бъдат властители на човечеството!

В един такъв сложен свят, лимитиращ човешкото битие или само с "неограничена" свобода, или само с показна справедливост, превръщането на човешкия организъм и природа в търсеща и съзидателна личност, става единствено възможно, чрез съчетаването на интуицията, късмета да се родиш и израстваш в честна и благородна среда и, да имаш щастието "случайно" да срещаш в живота си хора, които да жалонират твоя изследователски  път в търсене на Божията промисъл!

Такива хора за мен  бяха  Иван и Евелина Зарубини. Иван Иванович бе двадесет години по-голям от мен и заемаше висш пост в държавната администрация на СССР. По време на дълговременната ни служебна командировка в гр. Москва, в един много тежък за моето семейство момент, тези руски хора проявиха изключителна съпричастност в спасяването живота на моята едва 18-месечна дъщеря, ангажирайки най-добрия военен хирург на СССР, с най-добрата техника и възможно най-добрите медикаменти. Такива моменти, когато  личното преживяване става знаково събитие, не се забравят и се помнят цял живот! От най-ранна възраст аз съм възпитаван в уважение и признателност към всичко, което се раждаше и осъществяваше в моята родина с безвъзмездното братско участие на Съветския съюз и неговите хора. Това не бяха само приказки, телевизионни репортажи и радиопредавания – това беше животворна, реална материална помощ към една бедна на природни ресурси и икономическа мощ страна, в която хората живееха добре и постигаха изключително международно признание, благодарение на безрезервното и всеобхватно духовно  взаимно проникване между народите на двете страни, между техните икономики, култура, наука и техника, най-силно изразено във  военнополитическата област. И тези отношения не бяха конюнктурни и натрапени – те бяха плод на изключителна духовна близост, произтичаща от общата ни  родова памет и верността ни към традициите, които за нас и народите на бившия Съветски съюз,  са от векове и за векове!

В моя бащин дом, в гр. Плевен, руският император Александър Втори-Освободител, през ноември 1877 г., връща сабята на турския военноначалник Осман паша, евреин по националност,  с думите:  "В знак на дълбоко уважение към Вашата доблестна храброст, макар и насочена против Моята армия...  Аз Ви връщам сабята, която Вие може да носите у нас, в Русия, където, както се надявам, няма да имате причини за каквото и да било недоволство!" Това са думи, казани след петмесечна обсада, следена със затаен дъх от целия свят и донесла свободата на изстрадалия български народ. В тези думи е и решителността за постигане на победата и благородството на руския човек, и висшата оценка за силата на духа, макар и проявена от противник. Това широко и раздаващо се великодушие, е характерно не само за руските царе, императори и руската интелигенция, но и за огромното мнозинство от населението на великата страна и не само към славяните и православните, а въобще към всички добри и морални хора по света.

През дългите зимни  вечери, прекарани в правителствената  "дача" на Иван Зарубин в с. Архангелское под Москва,  ние дълго разговаряхме за това, че социализмът като модел за справедливо  общество, даващ равни възможности на всички да развиват своите  духовни и умствени способности, е най-перспективната обществена система, родена от човешкия гений. В същото време,  реализацията - в Съветския съюз и в страните от социалистически лагер, попадна в ръцете на хора, които приватизираха и приспособиха големите идеи, прикривайки с тях собствения си егоистичен стремеж към власт, богатство и удоволствия. От разказите на Иван Иванович  в  паметта ми е останала една потресаваща история, която и до днес е пример за честност, смелост и воля за отстояване на великата кауза да служиш единствено на собствения си народ.

В началото на 60-те години на миналия век, Иван Зарубин е командирован от  Москва в  Караганда, Казахска ССР, за участие в строителството на гигантския Карагандински металургичен комбинат. В този период той поема персонално шефство над младия работник в доменната пещ на комбината и комсомолски активист Нурсултан Назарбаев. Въпреки разликата във възрастта, между коренния сибирняк и момчето от Алма-Атинската провинция, се установяват искрени и другарски отношения. В периода на перестройката в СССР,  Назарбаев достига поста председател на Министерския съвет на Казахската ССР, а Зарубин - главен секретар на Министерския съвет на РСФСР.  В този период много хора и в България, и в Руската федерация, и в Казахстан, с ентусиазъм и надежда възприемаха курса на Горбачов за гласност и преустройство. Застойните времена в социалистическите страни бяха създали самозабравили се управленски кланове, които с феодалните си похвати напълно ерозираха нравствените устои на обществото и водеха своите държави към неминуем крах. В тези времена младите хора особено болезнено възприемаха случващото се и търсеха възможност открито да се присъединят към курса на Горбачов за постигане на победа над оялата се  партийна номенклатура в битката за социализъм с човешко лице.

В първите дни на февруари 1986 г., 46-годишният председател на МС на Казахската ССР, се появява в държавната дача на Иван Зарубин в  Архангелское и цяла нощ те обмислят изказването на  Назарбаев пред 16-я конгрес на Компартията на Казахстан. През първия ден на конгреса, председателят на МС чете официалния отчет на правителството и там няма критика, но на втория ден се случва невероятното – вторият човек в републиката, от трибуната на конгреса,  рязко критикува феодалния стил на ръководство на Динмухамед Кунаев, като персоналната критика е насочена към неговия брат Аскар Кунаев – председател на Академията на науките на Казахстан: "Днес, на конгреса, трябва да кажем без заобикалки, че Академията на науките на републиката се оказа некритикуема организация. Там господства обстановка на угодничество и подмазвачество. Може би поради тази причина президентът на Академията не само не се появява на заседанията на Министерския съвет, но и на балансовата комисия. По този начин той се е самоотстранил от изпълнението на всичките си задължения. И според мен, Димаш Ахмедович, той трябва да бъде заставен да отговаря!"

Това изказване има силата на взривила се бомба, но аплодисментите са вяли и малко. Назарбаев изпада в немилост, но народът жадува за промени, иска смяна на провалилите се ръководители и много от гражданите на Казахстан свързват своите надежди с Нурсултан Назарбаев. И за разлика от многоговорещия Горбачов, обикновеното момче от провинцията, работникът от Карагандинския комбинат, реализирал сам себе си в живота, с по-нататъшната си дейност като ръководител на републиката категорично оправдава надеждите на своите сънародници.  Въпреки нарочната поканата от Борис Елцин, той не участва в заговора в Беловежката гора за разрушаването на Съветския съюз. Назарбаев е инициатор за свикването на Срещата на ръководителите на бившите съветски републики в Алма-Ата за създаването на ОНД. Той е в основата на решението на Казахстан за отказ от ядрения му статут и оръжие, инициира създаването на Евроазиатския икономически съюз, полага основите на  многовекторна външна политика и установяването на  изключително близки отношения с КНР, изиграва решителна роля в разрешаването на конфликта между Русия и Турция през 2016 г., след свалянето на руския изтребител, както и при победата на Ердоган над превратаджиите през същата година. Назърбаев временно отстранява дъщеря си Дарига от високите държавни постове, поради загуба на доверие. И така, последователно и решително, 29 години той успешно ръководи своята страна, в името и за благото на казахския народ.

В последните десетилетия, когато господстващите идеологии, т.е. фразеологията и празнословието загубиха силата си и пазарните принципи наложиха оценките да се базират на постигнати конкретни резултати в дейността на всеки, ролята и мястото на мислещите и "здраво стъпили на земята" личности, които носят отговорност за постъпките си, придобиха изключително значение за просперитета и развитието на човечеството. В същото време, великите сили като стари колониални империи, традиционно имат развита система за оказване на натиск и влияние върху по-слабите средни и малки държави, използвайки за тази цел местни компрадори и агенти за влияние. Те от своя страна формират общественото мнение така, че бъдещето на страните винаги да се свързва с "добрите" отношения и  "благодеянията" на хегемона към своите васали. И така, с годините, в условията на глобализация и неолиберален капитализъм  конформизмът стана основна "идеология"  и механизъм за оцеляване на развиващите се страни. Обективният и логичен въпрос е: дали това е полезно  и  правилно за тези страни?

Не е ли по-добре малките и средни държави самостоятелно да намират и градят мостове помежду си чрез взаимноизгодно, пълномащабно и добронамерено сътрудничество, за да успеят в създаването на по-добри условия на живот за своето население? Това в най-висока степен се отнася за отношенията на  България с Казахстан. Общите ни географско-исторически корени, взаимното проникване и симпатия между двата народа в години на народната демокрация, отсъствието на проблеми и нерешени въпроси между страните, взаимно допълващите се икономики и родство с великата руска култура – всичко това са реални, сериозни фактори за динамизиране на всестранното сътрудничество. Руската Федерация и Съединените щати са велики държави, носещи отговорност за съдбините на цялото  човечество и  едва ли им остава време, ресурси, а вече и желания, да инвестират извън страните си, когато собствените им народи изпитват трудности и лишения. Подаръци в замяна на какво? На  клетви за вярност и уверения, че няма да подкрепят  врага?! Но за тази "услуга" се плащаше тогава, когато светът бе идеологически разполовен и  пролетарският интернационализъм бе основополагаща държавна политика на СССР!

Днес не е така! Днес народите трябва да се обединяват на основата на духовното им братство като жители на една обща планета,  на общия им стремеж за по-добър живот на обикновените хора, на зачитане правата на малките и големи народи, и етнически групи, за  подкрепа на всеки, който търси съвършенство и хармония. Така както моят приятел и наставник сибиряка Иван Зарубин, ме направи приятел за цял живот на народа на Казахстан; така както Н.Пр. посланик Темиртай Избастин ежедневно, с работата си, издига авторитета на днешен Казахстан в България;

Така както великият  Фьодор Достоевски, воювал със слово за свободата на България и със същата отзивчивост е подкрепял таланта на големия казахски учен-изследовател Чокан Алиханов; така както отново всеотдайният и благороден руснак Иван Зарубин, напуснал този свят на 26 август 2020 г., е повярвал и подкрепил младия Нурсултан в неговата битка за справедливост и вярна служба на Отечеството. Всички тези примери говорят за едно – няма малки и големи, има хора с горещи сърца и трезв ум, които с талант и воля търсят и намират най-краткия път за постигане на  благоденствие и добруване за обикновените  хората.

Има още един потресаващ факт от живота и дейността на първия президент на Република Казахстан Нурсултан Абишевич Назарбаев. По собствена инициатива, верен на изключителната си политическа интуиция и с мисъл за гарантиране безоблачното бъдеще на Родината, през  април 2019 г. той  доброволно се отказа от най-висшия пост в държавата и препоръча на своето място да бъде избран  председателят на Сената Касим-Джомарт Токаев. За изминалите две години новият ръководител на страната  направи така, че Казахстан вече заема 37-о място в световния глобален рейтинг по конкурентноспособност на института IMD в Лозана, Швейцария. След него е Испания - 39, Индия - 43, Русия - 45, Турция - 51. България въобще не е включена в класацията от 64 страни, поради непокриване на критериите. В раздела "Ефективност на правителството" РК е на 21 място, в раздела "Иконмическа активност" - 45 място, в раздела "Ефективност на бизнеса" - 28 място, в раздела "Ифраструктура" -  47 място. Според проведената анкета сред инвеститорите в страната петте най-привлекателни фактори за икономиката на РК са: "благоприятна бизнес-среда" - 60% от анкетираните; "динамичност на икономиката" - 46,4%;  "достъп до финансови ресурси" - 45,5%; "стабилност и предсказуемост на политиката" - 42,7%  и "конкурентна данъчна система" - 40,9%. В началото на май т.г., авторитетното американско списание "Foreign policy" /foreignpolicy.com/  публикува статия със заглавие: "Азиатската Женева" успешно балансира между Русия, Китай и Запада", в която се казва:

"Президентът Токаев, който е бивш високопоставен дипломат от кариерата обяви, че Казахстан навлиза в нов етап в своите политически и социално-икономически трансформации. Амбициозната програма на неговото правителство за модернизация изисква "конструктивно преосмисляне" на вътрешната и външна политика на страната, която е съсредоточена върху концепцията на Токаев за Казахстан като  "чуваща страна". И още от статията: "Пътят на Казахстан не може да бъде възпроизведен от други страни. Огромният географски размер, ресурси и историческото съветско наследство, направиха Казахстан уникален. Въпреки  това, надграждайки своите успехи и съществуващи ограничения, Казахстан показа, че стратегическата гъвкавост и прагматичното търпение са ключови фактори  за успех, независимо от района".

Не може да не се съгласим с обективната и точна характеристика за развитието на РК на съвременния етап. Но този процес  изисква и  изключителни качества у човека, на който са възложени най-високи отговорности по генерирането на идеи и организиране ефективността в работата на хиляди отговорни сътрудници в държавната администрация. В това отношение изборът на първия перзидент Назарбаев е безспорна победа на здравомислието , обективната оценка и мотивирано доверие и убеждение , че именно този казахстанец ще е в състояние да продължи прогресивното развитие на независим Казахстан. Показателни в това отношение са думите на министъра на външните работи на Русия Сергей Лавров за бившия негов колега и съвипусник от  Московския институт за международни отношения  Касим-Джомарт Токаев: “ Ние тясно си сътрудничихме , когато Касим-Джомарт Кемелевич оглави през 2010 години Отделението на ООН в Женева и  едновремнно беше  представител на Генералния секретар на ООН на Конференцията по разоръжаването. Там той се ползваше с огромен авторитет и уважение.....Това е голям и отговорен пост  и, изпълнявайки задълженията си  той постави рекорд, защото по време на неговото генерално директорстване в Женева бяха проведени рекордно количество мероприятия (около десет хиляди), сравнени с аналогичните периоди на неговите предшественици. ..... Аз високо ценя неговата преданост към изпълняване на дълга си пред народа и Родината. Това не са високопарни думи. Това са неща , които ние констатираме. Всички, които добре познават К.-Ж.К.Токаев от първите минути на познаството си с него отбелязват именно тези негови  качества. Второ – високата му ерудиция, прекрасното владеене на чужди езици, на международната проблематика.И най-важното – прекрасното познаване на своята страна , на задачите, които са поставени от първия Президент на Казахстан Н.А.Назарбаев и сега се формулират под ръководстото на К.-Ж.К.Токаев. Когато си наясно с нуждите, с мечтите на своя народ, със задачите за  развитието на страната, то формулирането на външнополитическите приоритети придобива конкретен характер, ясен смисъл и насоченост”.

Да, безспорно, такъв ръководител  вижда проблемите и конкретните задачи  в развитие, в тяхната перспектива и своевременно приема необходимите решения. С подобен стил, но с много по-голям опит, възможности и познания е и Президента на РФ В.В.Путин. За съжаление, същото не може да се каже за българските им колеги. Един от тях, кадър на НПО “Глобална България”,  си позволи по време на своето президентстване   пренебрежително да заяви ,че “българите нямат намерение да живеят в казахстанските степи”.  За сведение на бившия президент, българите в Казахстан имат своя общност, представени са в държавния орган “Асамблея на народите в РК”,  оглавявана от президента на страната и зам.председател на която е бил етническия българин Олег Димов (1946-2016). През 2007 година в с. Актогай в Павлодарска област на Казахстан  е издигнат паметник, посветен на 100-годишнината от заселването на българската диаспора на казахстанска земя.

Светът върви с гигантски крачки към промяна, към многополюсен свят със зачитане индивидуалните особености и традиции на всички народи. В това ново време малките и средни държави трябва по новому да погледнат на възможностите , които предлага и генерира  този Нов световен ред. Общуването между хората, независимо от тяхна вяра, етническа и расова принадлежност открива колосални възможности пред малките и средни народи, в т.ч. и пред народите на Казахстан и България.

Нужна ни е воля, решителност и политическа отговорност пред идващите след нас  поколения  за да превърнем потенциалните възможности в красиво настояще и обнадеждаващо бъдеще!


Иван Зарубин:

„Многото години през които работих в Черенхово, в Казахстан и в ЦК на Комсомола (ВЛКМС), се превърнаха за мен в най-здравия фундамент на живота ми. Да си потопен в гигантските начинания на това време и в тяхното практическо осъществяване в най-богатата на природни ресурси република на СССР, е неоценим дар на съдбата. В усвояването на целините и гигантските строежи, в развитието на овцевъдството и особено в студентските строителни бригади, възмажаваха и получаваха здравата закалка на живота хиляди младежи.

Големите дела винаги са раждали и големи хора. Аз се гордея, че един от всички тези големи хора, с които работех в комсомолката организация в Караганда, стана първият президент на Казахстан.

С Нурсултан Абишевич от дълги години ни свързват приятелски и делови контакти. Но това, на което искам да обърна влинамие, е духовната щедрост на казахския народ. Мисля че тъкмо тя е факторът, който позволи в годините на Великата отечествена война да бъдат приютени стотици хиляди евакуирани и всички те да бъдат посрещнати по човешки  и нахранени. Въпреки многоликите национални разновидности в Казахстан, никога не са възниквали междунационални конфликти. Това е особено достойнство на казахския народ, както и дружбата, родена по великите строежи, при усвояването на целините и навсякъде, където тя се раждаше и укрепваше на благодарната казахска земя – дружба, винаги топла, винаги честна и искрена.“


 

ПРОГЛАС НА РЕШИМОСТТА

Е-поща Печат PDF

Странни неща стават в така нареченото ни Народно събрание. След като в продължение на две десетилетия нашите, божем, законодатели, с башибозушка стръв създаваха „закони”, които да обезпечат един тотален грабеж, който превърна България в най-бедната, рухнала и разграбена страна в Евросъюза, сега управляващото мнозинство реши да променя Конституцията, като премахне и давността за престъпления, свързани с приватизацията. Криминалната приватизация била осъществена от онези, които следвало да бъдат разобличени, наказани и разпънати на моралния стълб на обществото.

Опозицията – нали затова е опозиция! – отхвърля предложението с всевъзможни политически, икономически, морални и разбира се, юридически възражения, като се мотивира, че отмяната на давността противоречи на базисни принципи на правото, а промяната на основния закон, така, както се предлага от властта, руши устоите на конституционния ред и на първо място – принципите на стабилност и предвидимост.

Само че група изтъкнати членове на Националния съвет на главната опозиционна партия считат, че макар предложението на властващите да трябва да се отхвърли категорично, председателят на партията също така категорично следвало да подкрепи предложението на властващите, като сложи подписа си под него! Което твърде напомня приказката: „И вълкът сит, и душата в рая!”

Най-странното в случая е, че никъде в Конституцията на Република България (КРБ) не се третира давността като правен институт. Което свидетелства за вопиющия упадък в националното ни правосъзнание, проявяващ се най-отчетливо в законодателството.

Нашите „законодатели” очевидно не знаят основни неща, което ги поставя в положението на несъвместимост да изпълняват задълженията си на народни представители (чл. 72, ал.1, т.3 от КРБ), като например факта, че в българското право липсва законова дефиниция на давността. Отделни академични автори я определят най-общо като период от време, определен от закона, през който, ако носителят на едно право не го упражнява, то се погасява.

Нека повторим: определен от закона! Тоест, само законът може да определя сроковете на давност. Видовете давностни срокове, независимо дали са погасителни (и в наказателното, и в гражданското право), придобивни и т.н., нашето право е разписало в процесуалните и в някои материални закони. Но не в Конституцията!

 

РОДНИЯТ ЕЗИК

Е-поща Печат PDF

„О, неразумний июроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин...”

Св. Паисий Хилендарски


„Както с приемането на гръцки език и кулутура ние се показахме маймуни... Така и със сляпото подражание на Европа, ние ще достигнеме да  бъдем робове на самите себе си“.

Христо Ботев



Авторът на статията „Родният език“ е завършил е българска филология, философия и богословиев  Софийския университет "Св. Климент Охрлидски". Поет и композитор, владеещ почти всички музикални инструменти, той е и задушевен изпълнител на песни по свой текст. Работил е като преподавател по български език и култура, по логика, философия и психология. Занимава се с проблемите и съвременното състояние на родния ни език. Съставител е на „Смислов речник на думите“, избрани страници от който „Нова Зора“ предстои да публикува.


Един от поводите за настоящия текст  е статията „Да спечелим войната срещу българския език“ – публикувана във в-к. „Нова зора“, бр. 2 от 14.01.2020 г., с автор д-р Костадин Костадинов – председател на ПП „Възраждане“. Би било добре да има повече подобни публикации в нашия печат. Авторът открито обявява, че срещу родния ни език се води направо откровена война от външни и вътрешни антибългарски сили, и че нейната цел е унищожаването на нашата реч и писмо. След 1989 г. се правят и опити от „чиновници“ в Института по българистика на БАН, да се ограничи в българския книжовен език употребата на женски род, на пълния член,  формите за звателен падеж и др. Авторът посочва, че главната опасност идва от прекаленото присъствие на английския език в нашето словесно пространство. Проф. Сия Коловска от БАН посочва, че 5000 са само английските чуждици, навлезли в езика ни до 2010 г. Според нея, новите чуждици идват най-вече от английския език – към днешна дата числото  им надхвърля 10 000.

Англоезичната агресия в световен план,

особено от 40-те години на миналия век, не оставя съмнение в това отношение. Заедно с това се води война и срещу държавите, за да не могат те да взимат действени мерки за защита на своя език, вяра и култура. Крайната цел е да се обезсилят и унищожат народите, чрез разрушение на техните основни опори: език, вяра и държава. Родният ни български език е държавнообразуващ език, т.е. той е езика на българската държавност и така е от времето на цар Борис Първи до днес,  независимо от това, че народът е стоял векове под робство и през това време не е имал държава. Но силата на родния ни език и живеещата в него православна вера, надделява над времето,  над вековете  и образува българската държава, когато настава време за това.

Войната, с помощта  на английския език, се води срещу всички народи и техните езици, за да се установи едноезичен ред на планетата. Това е причината  езиците и верите на различните народи да са обект на разединителната глобална дейност.

За целта е разработен механизъм, гарантиращ навлизането на непомерно количество  англоезични чуждици в езиците на всички народи. Така, под действието на чуждите думи и чуждия смисъл, и  чрез чувствата,  които те носят, започва изменението на езика – възприемник, като се  променя смисъла на думите. Оттук се извършва нездравата мутация на целия духовен и душевен строй на хората, подложени на това въздействие. Народите се потапят в несвойствена за тях езикова, верска и културна среда, което в крайна сметка води до загуба на народното им самосъзнание и принадлежност. Така те напускат своя исторически живот подобно на много други изчезнали вече народи.

Езиковата война е сложна война, тя е хибридна, духовна, психологическа и се води за човешкото съзнание като подтиква нападнатия народ към безболезнено самоунищожение. Това е и едната страна, (защото има и други), на анонимните, но все пак известни планове и опити за „редуциране“ на земното население с 90 %. Зад тези думи се крие сатанинското намерение за унищожаване на 9/10 от човечеството. Другият „евфемизъм“ е понятието „златен милиард“. Всъщност, с право на живот се планира да бъдат "дарени"  само 500 милиона души. Тук вече липсват и наши, и чужди думи, за да бъде назована, както й се полага на тази, изскочила направо от ада идея. В резултат народите трябва да изчезнат и на тяхно место да се появят техни преходни,  неточни и лъжливи заместители: „общности“ (едно твърде неустановено и неясно понятие), „етноси“ (учена гръцка дума, която не върши работа) и „нации“ (латинска дума, която претендира да означава народ, но премълчава своето богоборческо и студено съдържание). За съжаление, обемът на настоящата статия не позволява да се разгледат подробно посочените  понятия, което ще направим при евентуална възможност.

В нашите съвременни учебници по литература, история, география и пр., някой планомерно и тихомълком е отстранил  важната българска  дума „народ“, като я е заместил с горепосочените преднамерени и лукави понятия. Става ясно, че за да бъде подменена дадена  дума, тя вероятно пречи на някого и  затова я премахват. Бившият министър-председател Иван Костов, в едно свое изказване, след продължителния обет за мълчание, който бе дал, след като загуби управлението на страната, изрече много ясно тревогата си, относно „опита да бъде реабилитирана думата „народ“. Целта очевидно е чуждиците да изместват ценни наши думи, носещи чисто български, народни характеристики. Така например, вместо нашата дума „да“ изразяваща съгласие, вече масово се използва английското „ОК“. Българското възклицание „О!“, вече не се чува в ежедневието, защото бе  заместено  от английското „УАУ“. Когато празнуват рождени дни, много  нашенци, вместо да си пожелаят дълъг живот с православния напев „Многая лета!“, си вият езика с английския рефрен „Хепи бърт дей ту ю!“ Вместо нашата дума „юноша“, средствата за масова информация  налагат в ежедневието ни английската дума „тийнейджър“. За народа не е видно, каква роля играе държавата в тоя беззаконен театър, но както изглежда тя не е положителна. Думата „юноша“ идва в наше време от старобългарския език и означава – млад (юн). Как би звучало в известното стихотворение на Христо Смирненски „Юноша“ английското „тийнейджър“? Според мен – неморално и разрушително. Тази чужда дума нищо не говори на българина. Английското „уикенд“ измести нашите думи „неделя“ и „почивни дни“. „Неделя“ означава ден за почивка, т.е. „не на делата“ и този смисъл е пряк, и точен. „Уикенд“ означава край на седмицата, което сравнено с „неделя“ е далеч по-слабо и смислово неточно. Английските чуждици не издържат нито фонетично, нито смислово сравнението с изместваните от тях български думи, но въпреки това завладяват нашата жизненоважна езикова територия. Ако това продължава с тази английска и упорита настойчивост, и с подозрителната изпълнителност на нашата колониална администрация, ще започне промяна на българската народност в опасна за нейното съществуване посока.

Може да се каже, че

езикът е самият народ,

защото човек е много повече духовно, словесно същество, нежели телесно и материално. Затова, днес, най-наложителната обязаност на държавата е да се заеме  с нелекия въпрос за българския език, носител на нашия народен дух. Защото, когато духът отслабне, слабее и силата за живот. Старобългарската дума за народ е език, което сочи, че ако народът загуби родния си език, то той губи себе си.

Езикът е основната духовна сила, която формира съответстващия му народ и начина на неговото световъзприемане, тъй като човешката кръв е една за всички земни племена и няма пряко отношение към езика. Народите се изграждат по езиков белег, като родният им език определя тяхното мислене, чувствата и формира  ценностната им система. Езикът, на който говори даден народ, до голяма степен е показател за мястото, което заема той като територия и географско разположение върху земята. Затова едни народи са огрявани от слънце, докато други са изгаряни от слънцето. Трети пък са лишени от слънчевата топлина и светлина. Те прекарват по-голямата част от живота си всред дъждове и обвити в мъгла. Това отговаря на тяхното мислене и настроение, а в отношенията им към другите хора има хладина.

Езикът притежава необозримо пространство на всеобщо действие в битието – т.е., в обществото и природата. Той присъства при самото зачатие на човека. Впечатляващият класик на английската литература Лоренс Стърн дава в своя роман „Жизнеописанието и мненията на Тристрам Шенди – джентълмен“, крайно интересен пример в това отношение: как езикът, действащ чрез думите по време на човешкото зачатие, се отразява и върху самото него. С това езикът надарява бъдещия човек с положителни, или отрицателни физически и психически качества, в зависимост от изречените думи при този процес. По-нататък езикът участва във вътрешноутробния живот на човека и неговото раждане. Насочва го в течение на земното му странстване, а впоследствие отива с него и отвъд, защото мисленето, словесността е присъщо свойство на човешката душа. Така личността живее и без своето физическо тяло, но не и без своя език. В този смисъл езикът съществува в два свята плюс още един, който е нетварен.


Основното действие на езика е в плана на обществото като водеща сила, от която зависят всички човешки отношения и, без която съществуването на обществото е невъзможно. Като такъв езикът е предисторическо, а оттам и историческо явление, стоящо непосредствено в началото на човешката предистория. Той не е донесен на земята от т.нар. „извънземни цивилизации“, защото космически явления изразени с това понятие и по този начин, просто не съществуват. Много хора мислят, че има такива „извънземни“, главно поради атеистично-суеверния им начин на мислене, който не им позволява правилно да разберат лукавия характер на някои недобронамерени, надпространствени и надвременни явления. Последните, за съжаление, намират място в световната история по вина на човека.

Продължителността на присъствието на един народ на историческата сцена се определя от двете основни народни сили: роден език и живеещата в неговите думи вяра в Бога, Създател на всичко видимо и невидимо. Третата сила, която произтича от тях е държавата, даваща законовото основание на обединителното за народа действие на езика и вярата. Тази духовно-силова триада произвежда народното самосъзнание, което обединява и държи народа, като не му позволява да потъне надолу, до нивото на населението и общността, които са по-ниски форми на обществен живот и организация.

Поради тази причина е толкова важна

чистотата на родния език,

защото не езикът съответства на народа, а народът се изгражда от езика и му съответвства. Надпределното количество и качество чужди думи в даден език разрушава фонетичното му и смислово равновесие, а това означава и разпадане на народа. Губи се естественото значение на родните думи, което обуславя недействителното възприемане на себе си, на другите и на света. Така народното самосъзнание отслабва и историческото положение на народа става критично.

По време на близо 45-годишния период 1944-1989 г., учениците и студентите у нас не учеха смисъла на българските думи. Те се занимаваха със граматически - синтактични и морфологични правила, даваща им възможност да говорят и пишат правилно, което не е малко. Но да разбират дълбокия смисъл на родните слова те не бяха учени. Затова и си мислеха (а така мислят и днес), че смисълът на думите се разбира от само себе си. Това, обаче, е невярно и неубедително твърдение, защото оставя българското общество без ясна способност за разсъждение пред новите световни промени. Така отдалечаването на българите от техния език, се засили особено много след 1989 г., когато в този антинароден процес открито се включиха и външните „доброжелатели“.

През последните години в България се преследва от посочените по-горе външни сили и въвеждането на двуписменост т.е., употребата и на латиницата. ЕС, например е фактор, който тегли нещата в тази посока. Това се вижда ясно в ежедневния ни печат, където наред с кирилицата много се пише и на латиница: имена на хора, фирми, романи, музиканти и прочие. Когато в един език се пише на две азбуки това показва, че азбуката-агресор цели да прогони местната народна азбука. Тревожно е, че имена на наши музикални състави и изпълнители, имат не българско, а англоезично звучене и изписване. Явно тези хора започват да губят българското си самосъзнание и  отново се сблъскваме с неразумност и юродивост. Днешното незавидно положение на нашия език може да се оправи сравнително бързо, но в това отношение държавата не си е на мястото. Общественият живот и управление не са селскостопански или промишлен двор, в който преобладава само материално-телесната дейност. Освен тяло, човек има и душа, и дух, като духовната му страна е определяща спрямо материалната. Това не можаха да разберат управляващите в България до 1989 г., а за съжаление още повече и другите след тях. Те имаха и имат любими изрази, които употребяват без да  разбират: промишленост и селско стопанство, брутен вътрешен продукт, жизненото равнище на народа и пр. А  човешката душа и нейната роля в живота на човека те въобще не си я и представяха и не я споменават. Но Духът твори материята и телесните връзки, а езикът, словото, е негов израз, определящ всички обществени отношения. Самото мислене се явява свойство на духа, а не на тялото и, следователно, е езиково, словесно. То е и зрението на водача по призвание. Тялото и неговите сетива са ограничени, и не стават за водене. В този смисъл можем да окачествим периода 1944-1989 г. (а и до днес) в България, като царство на тялото, като телесно управление, откъдето духът, езикът, вярата и красотата на словото бяха по правило прогонени. Последствията от това ние търпим днес.

Тогава, вследствие на прекомерно голямата телесна маса на идеологията, която унищожително се вреше навсякъде, в обществото се появи духовен вакуум и най-вече в пределите на културата, литературата и изкуството. И този вакуум беше запълнен с англоезична култура – музика и литература, защото конкурентоспособни такива ние нямахме. Липсваха ни идеи -  бяхме прекалено телесни. Оттогава, някъде през 60-те години на миналия век,

англоезичният троянски кон

започна да се окопава и у нас, и в другите страни, за да се стигне до днешното безхарактерно положение: когато  като излезе човек на улицата има чувството, че се намира в Лондон. Навсякъде се виждат надписи и реклами на английски език, а тези на кирилица са ограничени до крайност. Хора от различни възрасти носят фланелки, якета и панталони с изщампосани в едър план английски и американски знамена със или без латински шрифт. Щом влезнеш в магазин или кафне, нямаш избор и слушаш само англоезична музика, донатъкмена с интимни въздишки. Ако попиташ дали може да пуснат нещо българско ти отговарят стереотипно, че не може, защото такава била търговската политика на заведението. Общо взето нашето ежедневие не е на български език. То е англоезично. Това е тревожен белег, който показва трагичното изменение на българското самосъзнание.

Английското езиково робство, чрез което ние сме езикови роби в собствената ни родина, в собствения ни дом, с необходимост предполага още политическо и икономическо робство, които са повече или по-малко прикрити. Така е било и при двойното турско-гръцко робство (15-19 в.). Ние и днес носим в езика си огромна маса от гръцки и турски чуждици, които понижават качеството на езика ни. Защото чуждиците нямат словесно-звуковата и смислова стойност на нашите думи. Не става въпрос за езиково чистофайничество, но когато използваш векове наред чужди думи, твоите изчезват от съзнанието ти. Така нашият народ е изгубил не малко хубави слова, които са си отишли безвъзвратно. Не ни стига значи гръко-турското лошо езиково наследство, та сега мъчим езика си с хиляди не безопасни английски чуждици.

Какво тогава ще стане с родния ни език?

„Какво ще остане от мене тогава?

Миг след грабежа ще бъда разнищен!

И още по-ясно, и още по-право,

миг след грабежа ще бъда аз нищо!“

Н. Вапцаров, „Вяра“


Но ние явно сме ученици със слаба успеваемост в училището на историята, където учебният ден е по един век, а часовете по двайсет години. Много учебни дни и часове се мъчихме в това училище, но не се вижда много да сме научили нещо.

Ето и един пример със загубената наша дума за варено ядене, в което течността преобладава. Днес ние го означаваме с чуждиците "супа" и "чорба". Едната е френска и още немска, а другата – турска. Има още един френски синоним – бульон, който присъства в езика ни. Това обаче не е утешително. Естествено е всеки народ да има дума за течно-варено ядене в лексиката си. Ние също сме имали, но вследствие на чуждото езиково и друго робство (а не присъствие), вече сме я забравили. Така ние продължаваме щафетата на езиковата си недостатъчност и безхарактерност като я предаваме на децата си. С това ние самите, (което е тежък грях) възпроизвеждаме нелекото състояние, в което се намираме, защото езикът определя и икономиката, и политиката, и културата, и образованието, и т.н.

Ние не разбираме

спасителния смисъл

даден от Бога, в родните ни думи и съзнанието ни няма яснота, за да видим накъде да хванем, та да излезем от мъчителното си положение. Това се засилва и от неясните и мъгляви понятия налагани ни отвън като: национална идентичност, цивилизационен избор и пр. Защо национална, а не народна идентичност? И защо идентичност, а не тъждественост? Каква е разликата между народ и нация, за да видим коя дума е по-точна, та нея да използваме в книжовния си език?

Що се касае до латинската дума „идентичност“ ние си имаме по-доброто наше слово „тъждественост“ със значение: точно това, абсолютно същото, без разлика. Кое тогава налага да се махне нашата дума и да се използва чуждата? Езикова причина няма и е ясно, че причината е политическа. Затова държавата и отговорните езикови и образователни институции мълчат пред издевателството върху родния ни език. Вазов е написал голямата истина в това отношение:

„Език свещен на моите деди

език на мъки, стонове вековни!“


Чуждиците унищожават красотата и смисъла на родните думи. От такива езикови „помагала“ ние нямаме никаква нужда. Те разрушават нашия синтаксис и значение на думите. Внасяйки западни речеви звуци и чужд смисъл в българските слова, чуждиците променят естествените и здравословни за нас езикови вибрации и ритъм. Това не въздейства добре на българската душа, а чрез нея и на тялото.

Великото дело на св. св. Кирил и Методий не би принесло плодове, ако не беше подпомогнато от държавната сила в лицето на третия велик участник в това промислително начинание  св. цар Борис Първи.

Днес отново е нужна помощта на държавата, за да запазим българския народ и неговото духовно съдържание – родния ни език, носител на православната вера. Но за това е нужна и подкрепата на народа, та да не се налага св. Паисий Хилендарски да ни подсети отново и с основание: “О, неразумний июроде...”


 

ЕВРОПА НИ ПРЕЗИРА ИЛИ „ДОЛУ НЬОЙ!“

Е-поща Печат PDF

Стогодишнината от подписването на Ньойския мирен договор бе отбелязана плахо и срамежливо. Не съм сигурен, че причината за тази пасивност е в незнанието и забравата какъв е този договор, кой го е сключвал, по каква причина и какво е последвало за България от него. По-скоро е нарочно! Както и при други подобни годишнини неолибералната държава и нейните крепители, и политически идеолози от американските и проамериканските НПО, успяха да притъпят ефекта от събитието. Те го превърнаха в обикновена дата в българската история, свързана не толкова с териториалната ни цялост и трагичните съдби на хиляди българи, колкото с не съвсем адекватните някогашни политици, опитали се да ревизират решенията на Берлинския конгрес от 1878 г., включвайки България в три последователни войни. Помогнаха им, разбира се, големите медии, които с половин уста споменаха, че преди сто години нещо се е случило. И толкова.

Имаше и учени, които услужиха на властта

Те „по научному“ подчертаваха, че този договор може да е несправедлив и че с него са отнети чисто български територии като санкция за участието ни в Първата световна война на страната на победените. И пак „по научному“ доказват, че щетите ни не са чак толкова големи и че, примерно, Букурещкият мир от 28 юли 1913 г. ни е ощетил повече, отнемайки от България част от извоюваното във войната дотогава от Македония и Южна Добруджа, а по-късно и от Източна Тракия. И че (забележете!) Германия, Австрия и Унгария били по-строго наказани от нас!...

Същите тези учени ни карат да прилагаме спрямо Ньойският договор „трезв“ и „спокоен“, „без гняв и пристрастия“ подход, за да го оценяваме обективно, а не емоционално, както е бил възприет от цялата българската общественост преди сто години. Убеждават ни, че така по-обективно ще възприемем историческия факт и последиците от него. Както се казва: на чужд гръб и сто тояги са малко. Особено ако потърпевшите мъченици отдавна лежат в земята.

„Обективно погледнато“, продължават те, България си е заслужавала наказанието. Тя е участвала в Първата световна война като съюзник на победените, нанесла е щети в бойни действия на победителите, разстроила е заедно със съюзниците си нормалния и мирен живот на Европа, опитала се е да наруши в своя полза статуквото, установено от Великите сили. И понеже опитите й са неуспешни, подлежи на санкции. На тежки санкции.

Ала „обективният и без гняв и пристрастия поглед“ означава преди всичко да забравим за мъките и страданията на хилядите българи от Тракия, Македония и Южна Добруджа. Да забравим за кръвта и болките, които са преживели от тези, на които са били придадени и поробени заедно с откъснатите от България територии.

С какво са били виновни, че е трябвало да понесат подобно наказание? Могат ли те и техните наследници през тези сто години да бъдат „обективни“ и да преценяват трезво и спокойно преживяното?

Но дори да приемем, че победените трябва да бъдат наказвани, защото са накарали други да страдат заради тях,

няма как да си затваряме очите за „обективната истина“,

родена преди сто години, но развита и наложена и в днешните европейски и световни реалности. В Париж, тогавашният център на Европа, на демокрацията и високата култура, се събират представителите на победилите във война държави, не само за да определят размера на наказанията на победените, но и официално да сложат края на Просвещението и да отменят принципите на Великата френска революция „свобода, равенство, братство, солидарност“.  Така те легализират отдавна възстановеното правило за „правото на по-силния“ и да подчертаят, че в Европа няма място за всички – особено за православни християни и славяни; че демокрацията е само дума и нищо повече; че ценностите за Европа не са позволени за другите народи.


През 1919 г. българският народ, за разлика от историците, публицистите и политиците от 2019 г.,  разбра това послание. То го наскърби, обиди и унизи. Всичкият му гняв, цялото му достойнство и непримиримост, се събра във възгласа „Долу Ньой!“. Народът прие позора и унижението с надеждата, че договорът ще бъде ревизиран. И че в българската държава мъките и страданията никога няма да бъдат забравени.

Европа разбира се не чу възгласа „Долу Ньой!“. Защото презираше жертвите си и се опиваше от силата и решителността си. Тя вече бе започнала да налага прословутите си „европейски ценности“. Ньойският договор откровено формулира новите правила, които от сега насетне щяха да станат

правилата на новия световен ред.

Заради този нов световен ред се провежда истински геноцид над българското население в откъснатите от България територии. Заради него толкова изконно български, при това признати по-рано от великите сили за такива, територии ни бяха отнети с мотива, че с тях се нарушава балансът на силите на Балканите и България става прекалено голяма по територия и население в сравнение със съседните държави. По тази причина трябваше огромен брой хора да бъдат измъчени, поругани и унищожени. Но истинската причина бе България да бъде извадена от Европа и отдалечена на огромно разстояние от нея. Такова впрочем е било и желанието на германския император Вилхелм, изразено през 1913 г. Това желание и днес се споделя от европейските ръководители, но геополитическите им игри ги карат да лицемерят и ухажват държавата ни, за да я отвърнат по-напред от принадлежността й към православно-славянския свят, та после да я захвърлят на бунището си. Трябва да си много глупав и политически сляп, циничен и неграмотен, за да не виждаш

коварните игри на „европейската цивилизация“.

Трябва да си глупав, политически сляп, циничен и неграмотен, за да си въобразяваш, но и да караш и обществото да си въобразява, че е възможно да бъдем лидери на Балканите, че от нас зависи тяхната съдба; че е възможно да бъдем главен разпределител на горивата тук, че европейската икономика ще предпочита нас, а не съседите ни за инвестиции. Но това е резултатът от „трезвия“ и „спокоен“, „без гняв и пристрастия“ подход към миналото, от толерантността и слугинското мислене.

За да не си помисли Европа, че българите са разгадали козните им, годишнината от подписването на Ньойския договор бе отбелязана по този толкова скромен и мълчалив начин. Почти нелегално! Нашите власти са готови още веднъж да подпишат, дори при още по-тежки условия, този договор, стига да ги оставят да се ширят и вършат пъклените си дела.

Но къде е левицата? Позорно е обаче мълчанието на обновяващата се и подмладяваща се през последните три години и половина левица. Тя пък защо мълчи? Мълчи, защото нейните водачи са същите като властта – продажни, безродни и страхливи!

Добре че все пак излезе книгата на Стоян Райчевски „Долу Ньой! 1919. Раздяла с илюзиите за правата на народите“, та да ни измие малко от малко срама от челата.

Европа ни презира.

Тя надменно ни смята за изостанали, необразовани и некултурни, чужди на нейните „ценности“, „толерантности“ и „успехи“. И най-вече, защото националният разум е още здрав и не се поддава на изкушенията им целият народ да стане слуга на дявола.

Обективната истина е, че преди сто години Ньой ни показа, чрез страданията и мъките на хиляди наши сънародници и братя, че мястото ни е другаде и с други приятели и съюзници - родственици по кръв и дух.


 

СВЕТЪТ МЕЖДУ СИГУРНОСТТА И КОНФЛИКТА

Е-поща Печат PDF

На 24 юни 2021 г., в София, се проведе кръгла маса „Светът между сигурността и конфликта“ с участието на отличените студенти –в едноимения Национален студентски конкурс, членовете на научното жури и други авторитетни български и руски учени.

Научният проект „Светът между сигурността и конфликта“ е организиран от Фондация „Устойчиво развитие за България” и Националното представителство на студентските съвети в Република България, чрез Организационен комитет, в който участват и Съюзът  на учените в България, Съюзът на Българските писатели, Съюзът на българските журналисти, Академията за иновации и развитие, Представителството на Россътрудничество в България – Руски културно-информационен център, Союз друзей Болгарии – Москва.

Проявата се осъществи под патронажа на Посолството на Русия в България и се проведе в Руския културно-информационен център.

В условията за участие в Националния студентски конкурс „Светът между сигурността и конфликта“, който се проведе през 2020/2021 г. бяха обявениоколо 50 примерни теми и богат списък с препоръчителна литература.

Студентските творби бяха оценени от авторитетно научно жури в състав: проф. д. н. Нина Дюлгерова – председател на журито, проф. д-р Андрей Андреев, проф. д.ф.н. Ваня Добрева, доц. д-р Благовеста Иванова, Генералния консул на Русия във Варна Владимир Климанов,  проф. д-р Дарина Григорова, доц. д-р Тихомир Стойчев

Гости на събитието бяха: Съветникът на посланика на Русия в България Филипп Воскресенски, съветникът на Посолството на Русия Роберт Шестаков и първият секретар към Посолството Евгений Меркулов, представители на обществени организации, много студенти, историци и учени.

Г-жа Станка Шопова, председател на Организационния комитет, поздрави всички участници в конкурса и кръглата маса и обяви решението на научното жури за награждаване на най-добрите доклади. Връчени бяха грамоти и дипломи.

В направление „История“ първа награда получиха: Софья Хусаинова от Санкт-Петербургския Държавен университет, Шукри Рашид Шукри от УНСС. Втората награда беше присъдена на Валентин Марков от ВСУ „Черноризец Храбър“, а третата на Инес Хаджиева от НБУ.

В направление „Съвременен свят“ първото място си разделиха Мариян Дерменджиев от ВСУ „Черноризец Храбър“, Делян Балев от Санкт-Петербургски Държавен университет и Пресияна Попниколова от ВСУ „Черноризец Храбър“. С втора награда бяха удостоени Ан-Никол Ивайлова Войнска от УНСС, Кирил Зърлевски от ЮЗУ „Неофит Рилски“ - Благоевград и Димитър Пенчев от Университета по архитектура, строителство и геодезия. Третото място беще присъдено на  Евелина  Ценкова от УНСС, Ивайло Будев от НБУ и Камелия Василева от ВСУ „Черноризец Храбър“.

В направление „Архитектура и изкуство“ първото място е на Станислав Георгиев от Висшето строително училище „Любен Каравелов“.

С Диплом за успешно участие в конкурса са наградени Дияна Илиева от ПУ „Паисий Хилендарски“ и Християна Христова от ВСУ „Черноризец Храбър“ – Варна.

Отличените студенти, освен грамоти и дипломи получиха книги, издадени от Фондация „Устойчиво развитие за България“, сред които сборника и диск с доклади „От историческите битки към Великата Победа“  (сборник доклади от научни конференции, проведени в периода 2016-2020 г. и посветени на битките за Москва, Сталинград, Курск, Яш-Кишинев и Берлин), поетичната антология „Шрапнели и рози“ - съвместно издание със Съюза на българските писатели. Бяха връчени и други специални награди.

Приветствени думи към присъстващите произнесоха Даниел Парушев – председател на Националното представителство на студентските съвети, Филипп Воскресенский – съветник на посланика на Русия в България, д-р Константин Пеев – завеждащ отдел „Народна дипломация“ в РКИЦ, проф. Нина Дюлгерова. Те подчертаха необходимостта от запазване на историческата истина и поощриха студентите и занапред да продължават да изучават и анализират историята и геополитиката. В дискусията също така се включиха проф. Дарлина Григорова, проф. Искра Баева, доц. Тихомир Стойчев, доц. д-р по изкуствознание Благовеста Иванова, проф. Иван Величков и други уважавани български учени. На всеки от наградените и присъстващи студенти беше дадена думата за изказване и представяне на разработката им.

С видео-конферентна връзка от Москва в събитието се включиха и руските военни историци доц. Юрий Никифоров и Евгений Спицин, а също така и наградените студенти, обучаващи се в Санкт-Петербургския Държавен университет и ВСУ „Черноризец Храбър“.


 

 


Страница 20 от 428